Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (76)

73

Дориан претърси Морат в сто различни облика.

На тихи котешки лапи, щъкайки по пода в тялото на хлебарка, увиснал от таванските греди като прилеп. Почти цяла седмица се ослушва и оглежда.

Ераван още не го беше усетил. Явно суровата му магия наистина го прикриваше — Майев го разпозна единствено защото бе прониквала в съзнанието на Елин.

Нощем Дориан се връщаше в кулата на Майев, където й разказваше какво е видял. Тя самата обаче отказваше да уточни как е отвличала вниманието на Ераван, за да не забележи дребното, често изменящо се присъствие в коридорите и залите на крепостта му.

Но беше довела паяците. Дориан чуваше ужасеното шушукане на слугите за портала, който кралицата отворила само колкото да пропусне шест от отвратителните си твари в катакомбите. Където чрез някаква нечестива магия паяците приютявали в телата си валгските принцеси.

Дориан не знаеше дали да се чувства облекчен, че още не е срещал хибридните същества. Стигаше му да вижда изпосталелите човешки тела, които от време на време влачеха по коридорите. „Вечеря“, съскаха мъкнещите ги стражи на вцепенените от ужас слуги. Храна за бездънната паст на тварите. Подготовка за бой.

На какво ли бяха способни кръстоските между паяци и принцеси? Какво ли щяха да причинят на приятелите му в Севера? Дориан не можеше да забрави думите на Майев към Ераван — че държал валгските принцеси за втория етап от плановете си. Навярно за да е сигурен, че пълната му армия ще стъпче всичко по пътя си.

Тази мисъл му помагаше да се съсредоточи в мисията си. Тласкаше го напред дори когато здравият разум и инстинктите го пришпорваха да избяга от крепостта. Ала не можеше. Не и без ключа.

Понякога беше убеден, че усеща пъкленото присъствие на ключа.

Но спуснеше ли се да преследва гнилата сила надолу по стълбища и древни коридори, откриваше единствено прахоляк и сенки.

Често дирята го водеше до кулата на Ераван. До заключената желязна врата и валгските стражи отпред. Едно от малкото кътчета, които още не бе дръзнал да претърси. Макар че оставаха и други възможни скривалища.

Смрадта от подземната тъмница достигна Дориан много преди да полети надолу по смътно осветеното вито стълбище, огромно като пещера за сетивата му на муха. Това се бе оказал най-безопасният облик за деня. Кухненската котка дебнеше наоколо, а и вещиците от Железни зъби търчаха из крепостта, мобилизирани по всяка вероятност от заповед да потеглят на север.

Дориан издирваше ключа от зори, докато Майев занимаваше Ераван в западните катакомби в другия край на крепостта. Където принцесите паяци изпробваха новите си тела.

Никога преди не беше слизал толкова надълбоко под Морат. Под помещенията за провизии. Под тъмниците. Откри стълбището само защото силното му обоняние на муха долови миризмата, стелеща се изпод обикновената врата на върха му. Беше я подминавал многократно, докато траеха безплодните му издирвания, тъй като смяташе, че води към някой килер — днес обаче шансът му се усмихна.

Той прелетя последния завой на витото стълбище и едва не падна на земята, когато вонята го превзе с пълна мощ. Беше хилядократно по-непоносима за него в този облик, с това обоняние.

Зловоние на смърт, гнилоч, омраза и отчаяние. Миризма, каквато само Валгите можеха да призоват.

Никога нямаше да я забрави. Винаги щеше да го преследва.

Върви си! Предупреждението отекна като шепот в съзнанието му. Върви си!

Този коридор беше осветен само от броени факли в ръждиви стойки. Не се виждаше нито един страж, дори пред желязната врата в дъното му.

Смрадта се просмукваше от нея и пулсираше по коридора. Зовеше го.

Дали Ераван би оставил ключа без охрана? Дориан изпрати магията си напред да провери за скрити капани.

Тя не откри нито един. А като стигна до желязната врата, отскочи назад. И избяга.

Той я нави като кълбо обратно в себе си и я скъта надълбоко.

Древната врата беше изподрана и вдлъбната на места. По единия й ръб имаше девет ключалки, всяка следваща по-сложна от предходната. Стари, причудливи ключалки.

Дориан не се поколеба. Насочи се към тясната пролука между каменния под и желязната врата и се преобрази. Мухата се смали до мушица, дребна като прашинка. Прелитайки под вратата, опита да отблъсне вонята, ужасяващия натиск, който оказваше върху кръвта му.

Отне му известно време да осъзнае какво вижда в грубо изсечената от камък стая, осветена от нищожен фенер на сводестия таван, в който танцуваше зеленикав пламък. Огън от друг свят.

Светлината му се плъзгаше по купчината черни камъни в центъра на помещението. Парчета от саркофаг.

А навсякъде около него, по рафтове, издълбани в самата планина, лъщяха нашийници от Камък на Уирда.

* * *

Единствено инстинктите на миниатюрното му, незабележимо тяло задържаха Дориан във въздуха. Носеха го из сумрачната стая. Над руините в самото й сърце.

Гробницата на Ераван — точно под Морат. Мястото, където го бяха затворили Елена и Гавин, изграждайки крепостта над изсечения от скалата саркофаг.

Оттук започваше всичко. Тук векове по-късно, в младините си, баща му и Перингтън бяха отключили вратата и саркофага с Ключа на Уирда, освобождавайки несъзнателно Ераван.

Тук демонският крал бе обсебил тялото на херцога. И на баща му…

С разтуптяно сърце Дориан закръжа из стаята — покрай редиците с нашийници. На Ераван не му беше потрябвал нашийник, за да превземе тялото на баща му, човек без магия във вените си.

Ала валгският крал твърдеше, че така и не му се беше подчинил напълно. Десетилетия наред се бе борил с него.

Дориан не си позволяваше да разсъждава върху това през отминалата седмица. Както и дали последните думи на баща му в стъкления дворец бяха истина. Как го беше убил без нашийник около врата си, с който да оправдае жестокостта…

Той продължи да обикаля гробницата с пулсираща от болка глава. Нашийниците изпускаха противната си смрад в света и тя туптеше в такт със сърцето му.

Сякаш спяха. И чакаха нещо.

Дали във всеки от тях се криеше валгски принц? Или бяха просто празни черупки, готови да приемат обитателя си?

Калтейн го предупреди за тази стая. Тук щеше да го доведе Ераван, ако го заловеше. Но защо точно тук съхраняваше нашийниците… Сигурно ползваше гробницата като светилище във валгския смисъл на думата. Може би слизаше тук да съзерцава някогашния си затвор и да си напомня, че повече никога няма да допусне да го пленят. Както и че ще пороби с нашийниците си всеки, опитал да го върне в саркофага.

Магията на Дориан се замята бясно в него. Дали не бе усетила нашийник, предвиден за него самия? За Елин?

Той продължи да лети покрай саркофага и нашийниците, макар и от ключа да нямаше следа.

Припомни си допира им до кожата си. Ледените зъби на Камъка на Уирда.

Калтейн се бе преборила. Унищожила беше демона в себе си.

Дориан още долавяше как баща му впива коляно в гърдите му, приковал го към мраморния под в стъклен дворец, който вече не съществуваше. Усещаше стръвния камък на нашийника, сключващ се около врата му. Виждаше безжизнената ръка на Сорша, докато се мъчеше да я докосне за последно.

Стаята се въртеше пред очите му, а кръвта му пулсираше в ритъм с нея.

Не беше принц, нито крал.

Нашийниците протягаха невидими ноктести пръсти към него.

Не беше по-добър от демоните. Беше се научил да извлича удоволствие от зверствата на валгския принц. Разкъсваше на парчета невинни човеци и позволяваше на демона да се храни с омразата му, с гнева му.

Стаята започна да се замъглява пред погледа му, да се върти, да го повлича към дълбините на безкрайна спирала.

Не беше и човек — не изцяло. А може би и не искаше да бъде. Може би щеше да остане в този облик завинаги, да се предаде на…

Тъмен вятър влетя в помещението. Сграбчи го в зейналата си паст и го затегли към коридора.

Той се замята в хватката му, закрещя без глас.

Нямаше да позволи да го пленят отново. Не и така…

Но силата го теглеше надалеч от нашийниците. Прокара го под вратата, вън от стаята.

Дориан се озова в дланта на нечия светла ръка. Тъмни, бездънни очи се взираха в него. Огромна червена уста се отвори, разкривайки бели като кост зъби.

— Глупаво момче — изсъска Майев.

Думите й прозвучаха като гръм.

Не му достигаше въздух и тялото на мушицата трепереше от крилце до крилце. Тя можеше да го смаже с един пръст.

Дориан се приготви за края си.

Майев обаче не затвори длан. Вместо това тръгна по коридора, отдалечавайки се от затворената стая, и каза:

— Онова, което изпита там, вътре… заради същото чувство напуснах техния свят. — Тя отправи притъмнял поглед напред. — Така се усещах всеки ден.

* * *

Коленичил на пода в единия ъгъл на стаята на Майев, Дориан повръщаше в дървена кофа.

Кралицата го наблюдаваше от стола край камината с жестока усмивка, разтеглила червените й устни.

— Не ти призля от изчадията в тъмниците — отбеляза тя. Неизреченият въпрос проблесна в очите й. Защо днес? Дориан вдигна глава, избърсвайки уста в жакета си.

— Онези нашийници… — Той прокара ръка по шията си. — Не очаквах да ми подействат така. Но като ги видях отново…

— Глупаво беше да влизаш в онази стая.

— Щях ли да успея да се измъкна, ако ти не ме беше намерила?

Не попита как го беше открила, как бе усетила опасността. Силата й безусловно го следеше навсякъде.

— Нашийниците са безобидни, когато не са прикрепени към нечие тяло. Но онази стая е пропита с омраза и болка. — Тя заоглежда дългите си нокти. — И смогна да те приклещи в капана си. А ти й позволи.

Не каза ли Калтейн почти същото за нашийниците?

— Хвана ме неподготвен.

Майев изхъмка, разпознала лъжата му. После добави:

— Нашийниците са едно от най-блестящите му постижения. Никой от братята му не би се сетил. Ала Ераван е надарен с находчив ум. — Тя се облегна назад в стола и кръстоса крака. — Тази дарба обаче го направи самовлюбен. — Майев кимна към Дориан. — Толкова се възгордя, че започна да подценява враговете си; затова и ви остави с баща ти в Рифтхолд, вместо да ви доведе тук. Въобразяваше си, че може да ви контролира от разстояние. Ако беше по-предпазлив, щеше веднага да ви затвори в Морат. И да започне да ви обработва.

Пред очите му пак изплуваха нашийниците, изпускащи отровната си, мазна смрад, зовящи…

Дориан повърна за пореден път.

Гърленият смях на Майев сякаш раздра с нокти гръбнака му. Търпението му.

Той се овладя и извърна глава към нея.

— Ти предаде паяците за принцесите му, съзнавайки какво ги очаква, какво е чувството да си в плен, макар и различен.

Как? — сдържа се да попита. — Как можа да го сториш, при положение че ти самата си преживяла подобен ужас?

Майев се умълча за момент и Дориан можеше да се закълне, че по лицето й пробяга нещо като разкаяние.

— Не бих го направила, ако не се налагаше да докажа предаността си. — Очите й се спуснаха към Дамарис върху хълбока му. — Няма ли да провериш дали казвам истината?

Той не докосна златната дръжка на меча.

— Това ли искаш?

Тя изцъка с език.

— Определено си различен. Чудя се дали нещо валгско не е прескочило от баща ти, когато са те зачевали с майка ти.

Дориан изтръпна. Още не бе събрал смелост да попита Дамарис — да научи дали е изцяло човек. Дали това имаше значение в момента.

— Защо? — Той посочи крепостта около тях. — Защо му е на Ераван да върши всичко това?

Седмица, след като лично зададе същия въпрос на валгския крал, Дориан още искаше… още се нуждаеше от отговор.

— Защото може. Защото унищожението му носи наслада.

— Според твоите описания е най-кроткият от тримата братя.

— Така е. — Тя прокара ръка по врата си. — Оркус и Мантикс са го научили на всичко. Ако се върнат тук, изчадията на Ераван ще ни се видят като същински агънца.

Поне това предупреждение на Калтейн бе приел насериозно. Не посмя да влезе в пещерите отвъд долината. При каменните олтари и страшилищата, които Ераван създаваше върху тях.

— С Оркус нямахте ли деца? — попита я Дориан.

— Нима бъдещият ми съпруг действително желае да узнае отговора на този въпрос?

Той се отпусна назад върху петите си.

— Искам да опозная врага си.

Тя претегли думите му.

— Не позволих на тялото си да съзрее, да се подготви за зачатие. Малкият ми бунт срещу Оркус. И първият.

— Валгските принцове и принцеси наследници на другите крале ли са?

— Само някои от тях. Но още не е провъзгласен официален наследник. Макар че не знам какво се е случвало в техния свят през последните хилядолетия. — Техният свят. Не нейният. — Принцовете, които Ераван призовава, се оказват слаби. Не силни, каквито са били на онзи свят. И това категорично го вбесява.

— Предполагам, че по тази причина е извикал принцесите?

Майев кимна.

— Женските Валги са най-смъртоносни. Но и по-трудно се задържат в приемните си тела.

Бялата ивица кожа върху шията му сякаш пламна, но той успя да укроти стомаха си — поне този път.

— Защо напусна твоя свят?

Тя примигна изненадано насреща му.

— Какво? — попита Дориан.

Кралицата килна глава.

— От дълго, дълго време не съм разговаряла с някого, който познава истинската ми същност. Нито със събеседник, чието съзнание остава съвършено скрито от мен.

— Дори с Елин?

Някакво мускулче по фината й челюст потрепна.

— Дори с Елин Дивия огън. Не можах да проникна докрай в ума й, а само да й… втълпя някои дребни неща.

— Защо я залови и я изтезава?

Прекалено опростено описание на разигралото се в Ейлве и след това.

— Защото за нищо на света нямаше да склони да ми сътрудничи. И нямаше да ме защити от Ераван и Валгите.

— Ти си силна, нима не можеш да се защитиш сама? Да се обградиш с онези паяци?

— Нашата раса се бои само от някои сили. Моите, за жалост, не са от тях. — Тя подръпна кичур от черната си коса. — Обикновено водя една елфа със себе си. Нейните сили действат срещу Валгите. Различни са от тези на Елин Галантиус. — Не уточни обаче какви сили има предвид и Дориан реши, че е безсмислено да я разпитва. — Преди много време положи кръвната клетва пред мен и оттогава не ме е напускала. Ала не посмях да я доведа в Морат. Иначе трудно щях да убедя Ераван, че идвам с добри намерения. — Майев заусуква кичура коса около пръста си. — Ето, вече знаеш: беззащитна съм срещу Ераван толкова, колкото си и ти.

Дориан се съмняваше, но стана на крака и тръгна към масата, отрупана с вода и храна. Цяло пиршество за замък на демонски крал посред зима. Наля си чаша вода и я пресуши наведнъж.

— Това истинският облик на Ераван ли е?

— Донякъде. Ние не сме като човеците и елфите; с невидими души. Нашите души имат свой облик. И ги обличаме с телата си, украсяваме ги като с бижута. Настоящият образ на Ераван открай време е любимата му украса.

— Как изглеждат душите ви под плътта?

— Едва ли биха ви харесали.

Той се сдържа да не изтръпне.

— Бих казала, че това ни прави нещо като хамелеони — продължи умислено Майев, а Дориан се насочи към стола до нейния.

Нощем спеше на пода пред камината, наблюдавайки с едно око кралицата върху леглото с балдахин. Но тя нито веднъж не опита да го нарани. Нито веднъж.

— Валг или елф се чувстваш?

— Аз съм такава, каквато съм.

За част от секундата почти прочете в очите й тегобата на дълговечното й съществувание.

— Но каква искаш да бъдеш? — подкани я предпазливо.

— Само не като Ераван. И братята му. Никога не съм била като тях.

— Това не е истински отговор.

— Ти знаеш ли кой и какъв искаш да бъдеш?

Предизвикателство — и откровен въпрос.

— Още решавам — отвърна той. Странно. Безкрайно странно му беше, че разговаря с нея на подобни теми. Затова пощади и двама им, потривайки лице. — Ключът е някъде в неговата кула. Убеден съм.

Майев стисна устни.

Дориан продължи:

— Няма как да влезем там, защото на вратата има стражи. Освен това доста време летях около кулата и знам, че няма нито прозорци, нито пролуки, през които да се вмъкна. — Той задържа погледа й, принадлежащ на други светове. Не трепна под напора му. — Трябва да проникнем някак. Макар и само за да се уверим, че действително е там.

Някога ключовете бяха нейно притежание — знаеше какво е да ги държи в ръцете си. А мисълта, че тогава почти бе съумяла да…

— И сигурно очакваш аз да го направя?

Той скръсти ръце.

— Не се сещам кого друг би допуснал Ераван в покоите си.

Тя мигна веднъж — единственият издайнически признак на смайването й.

— Искаш от мен да съблазня и да предам крал. Един от най-старите трикове, както казвате вие, човеците.

— Способен ли е изобщо някой да съблазни Ераван?

Дориан можеше да се закълне, че по бледото й лице пробяга отвращение, преди да отговори:

— Да.

* * *

Не губиха време. Не чакаха.

Дориан не можа да извърне поглед, когато Майев махна с ръка и лилавата й рокля изчезна, заменена от ефирна черна роба. Изящни златисти бродерии прикриваха деликатно онези части от тялото й, които само избраният да съблече одеждата й щеше да зърне. Когато се обърна от огледалото, лицето й беше мрачно.

— Няма да ти хареса онова, на което предстои да станеш свидетел.

Сетне се загърна с пелерината си, прикривайки пищното си тяло и изкусителната роба, и излезе от стаята.

Дориан се преобрази в пълзящо насекомо, бързо и гъвкаво, и тръгна по петите й през коридорите. До най-долния етаж на кулата.

Когато Майев стигна до валгските стражи пред вратата, той се скри в пукнатина в черната стена.

— Знаете коя съм. Какво съм. Кажете му, че съм дошла.

Дориан можеше да се закълне, че ръцете й потръпваха леко.

Единият от стражите — когото Дориан дори не бе виждал да мигне — се обърна към вратата, почука веднъж и влезе.

След секунди излезе и се върна безмълвно на поста си.

Майев зачака. От стаята се чуха небрежни стъпки.

И когато вратата се отвори, вятърът, носещ мириса на нещо гнило и разложено, и виещият се мрак отвъд едва не го прогониха. Ераван, все още с дрехи независимо от късния час, вирна вежди.

— Срещата ни е утре, сестро.

Майев пристъпи към него.

— Не идвам да обсъждаме военни въпроси.

Ераван застина. И каза на стражите:

— Оставете ни.