Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (71)

68

Черните кули на Морат се извисяваха над димящите ковачници и лагерни огньове в долината като тъмни мечове, вдигнати към небето.

Забиваха се в ниските облаци, някои рухнали и очукани, други — все така гордо изправени. Но гневът и последното отмъщение на Калтейн Ромпие бяха оставили следа по всяка от тях.

Разперил широко сажденочерните си криле, Дориан улови вятъра с мирис на желязо и мърша и направи вираж около крепостта. През протяжните дни на полет се бе научил да използва въздушните течения и макар през повечето време да летеше в облика на червеноопашат ястреб, тази сутрин се преобрази в обикновен гарван.

Цели ята от черните птици кръжаха около Морат и граченето им изпълваше въздуха не по-малко от дрънченето на чукове по наковални в долината. Въпреки че армията сееше хаос на север, лагерът продължаваше да гъмжи от войници и вещици.

Дориан следваше примера на другите гарвани и стоеше настрана от уивърните, прелитайки ниско над земята, докато цели сестринства вещици патрулираха, връщаха се в лагера да докладват или тренираха. Цяло множество Железни зъби. Всичките готови за бой.

Покръжа около най-високите кули на Морат, за да огледа крепостта, армията, лагеруваща в долината, уивърните в просторните им леговища. С всеки размах на крилете си долавяше все повече и повече тежестта на онова, което бе скрил в една скална пукнатина на двайсетина километра северно оттук.

Щеше да е лудост да носи със себе си двата ключа. Затова дори не отбеляза мястото, където ги остави. Само се молеше да е достатъчно отдалечено, за да не го усети Ераван.

Две слугини, натоварени с прани дрехи, излязоха от малка вратичка от едната страна на близката кула и се заизкачваха по външното стълбище, свели глави, сякаш се мъчеха да не обръщат внимание на армията далеч под тях. И на уивърните, чиито крясъци ехтяха между черните скали.

Точно такава врата търсеше.

Дориан полетя към нея, заставяйки сърцето си да се укроти, мириса си — едничкото нещо, което можеше да го обрече на смърт, — да остане незабелязан. Никоя от вещиците, прелитащи над него, не усети гарвана, който не миришеше на гарван. Двете перачки, изкачващи се по стълбището на кулата, не се развикаха, когато кацна на ниския каменен парапет и прибра криле до тялото си.

После скочи на пода.

И започна да се преобразява. Мускулите и костите му пламнаха и светът се превърна в някак по-малък, по-смъртоносен.

А неговото присъствие — в по-незабележимо.

Мустаците на Дориан потрепнаха и големите му уши се наостриха. Ревът на уивърните отекна през дребното му космато тяло и той сключи зъби — толкова едри, че почти не се побираха в миниатюрната му уста. Смрадта наоколо беше почти непоносима.

Подушваше… всичко. Свежият аромат на прането, пренесено оттук наскоро. Дивечовата пикантна миризма на супата, с която бяха обядвали перачките. Никога не бе предполагал, че мишките са особено даровити същества, но дори летейки в тялото на ястреб, не беше чувствал сетивата си толкова изострени, будни.

Ала явно в свят, в който всеки се стремеше да ги убие, гризачите се нуждаеха от толкова остри сетива, за да оцелеят.

Дориан си позволи да поеме глътка въздух, преди да се шмугне под затворената врата. В крепостта Морат.

* * *

Сетивата му може и да бяха изострени, но чак сега си даваше сметка колко плашещо можеше да е едно стълбище, ако нямаш човешки крака.

Придържаше се към сенките и се сливаше с прахоляка и тъмнината всеки път, когато някой минеше наблизо. Едни стъпала бяха покрити с броня, други — обути в ботуши, трети — в износени обувки. Лицата на собствениците им бяха бледи и унили.

Сред тях обаче нямаше вещици, слава на боговете! Нито валгски принцове или войници.

От Ераван също нямаше и следа.

В кулата се помещаваше стълбище за прислугата, което Манон веднъж беше описала на Елин. Сега следваше тази въображаема карта, потвърдена от няколкочасовото му кръжене над кулата преди това.

Кулата на Ераван — оттам щеше да започне. И ако намереше валгския крал в покоите му… тогава щеше да реши какво да прави. Дали да не му отмъсти за всички злини, независимо от предупреждението на Калтейн.

Дориан достигна задъхан дъното на витото стълбище и изви дълга опашка около тялото си, взрян в сумрачния коридор отпред.

Оттук трябваше да прекоси целия етаж, да се изкачи по друго стълбище, да обходи друг коридор и накрая, ако имаше късмет, щеше да стигне до кулата на Ераван.

Манон така и не се бе добрала до нея. Дори тя недоумяваше какво се крие там. Единствено, че е под денонощна валгска охрана. Подходящо място за начало на лова му.

Той се ослуша. Не се чуваха стъпки. Нито човешки, нито котешки, за негова радост.

Дориан свърна зад ъгъла и припна по вдлъбнатината между стената и пода, чийто камък почти се сливаше със сивкавокафявата му козина. В дъното на коридора някакъв страж стоеше на пост, забол празен поглед в нищото. Извисяваше се над него като планина.

Дориан почти достигаше пресечната точка на коридорите, която стражът пазеше, когато почувства нещо — раздвижване, последвано от тишина.

Дори стражът изпъна гръб, надниквайки през тесния прозорец зад себе си.

Дориан се свря в едно тъмно кътче.

Нищо. Не се чуваше нищо — нито писъци, нито викове, но…

Стражът се върна на поста си, плъзвайки поглед надолу по коридора.

Дориан продължи да се спотайва в очакване. Дали не го бяха надушили? Дали не бяха подали сигнал за тревога?

Нямаше как да е толкова лесно, колкото му се стори в началото. Ераван несъмнено бе заложил капани, известяващи го за неканени гости…

Припрени леки стъпки отекнаха отвъд ъгъла и стражът се обърна към тях.

— Какво има? — попита.

Приближаващият слуга не забави крачка.

— Знае ли се в такова обкръжение? Не ми се чака да разбера.

И профуча покрай Дориан.

Не бягаше към нещо, а от него.

Дориан подуши въздуха с трепкащи мустаци. Нищо.

Нямаше да изпълни мисията си, ако просто стоеше в коридора. Но и да хукне да разузнава какво се бе случило, не му се струваше особено разумно.

Сети се за едно място, където можеше да подочуе нещо. Където хората винаги клюкарстваха, дори в Морат.

Затова тръгна обратно по коридора. Слезе по стълбището и заситни с малки крачка към кухнята, топла и озарена от голяма камина.

Лейди Елида бе работила тук — познавала беше тези хора. Не Валги, а човеци на принудителна служба. Човеци, които несъмнено си приказваха за всичко, разиграващо се в крепостта.

Също като в двореца в Рифтхолд.

Слугите и готвачите наистина чакаха нещо. Всички гледаха към стълбището от другата страна на просторната кухня. Включително слабата зеленоока котка на ивици в отсрещния край на помещението.

Дориан се сви на кълбо. Но звярът, така или иначе, не го възнагради с внимание, приковал взор към стълбището. Като че знаеше какво се случва.

След миг се чуха стъпки — бързи и приглушени. В кухнята влязоха две жени с празни подноси в ръце и пребледнели лица. И двете трепереха.

Единият мъж в кухнята, навярно главният готвач, попита жените:

— Видяхте ли нещо?

Едната поклати глава.

— Още не бяха пристигнали в съвещателната зала. Слава на боговете!

Спътницата й остави подноса с потръпващи ръце.

— Но скоро ще са тук.

— Имате късмет, че сте се измъкнали, преди да дойдат — каза някой. — Иначе можеше да се окажете част от обяда.

Наистина имаха късмет. Дориан почака, но кухненските прислужници се върнаха към обичайните си задължения, доволни, че двете жени са се прибрали невредими.

Съвещателната зала — вероятно същата онази, която Манон му беше описала. Където Ераван провеждаше срещите си. А ако самият той отиваше натам…

Дориан излезе от кухнята, следвайки въображаемата карта, съставена от Манон. Глупак — само глупак би рискувал да доближи Ераван.

Явно му се умираше. Или просто действително беше глупак. Но искаше да го види. Нуждаеше се да го види — това същество, унищожило толкова много. Готово да погълне целия свят.

Трябваше да види нещото, обрекло го на демонско робство и заклало Сорша. А ако имаше късмет — може би дори щеше да го убие.

Можеше да го нападне и в този свой облик. Но щеше да е толкова по-удовлетворително да си възвърне човешкия образ, да извади Дамарис и да сложи край на живота му. Да му покаже светлата ивица около шията си, за да разбере кой го е надвил, че не е успял да го прекърши.

А сетне щеше да намери ключа.

Тишината го водеше по-надеждно дори от запаметената карта.

Коридорите се изпразваха. Въздухът ставаше все по-нагнетен и студен. Сякаш Ераван излъчваше поквара.

Пред отворените врати нямаше стражи — нито човешки, нито валгски.

Никой не съзря закачулената фигура, която влезе в стаята с разпиляна черна пелерина.

Дориан побърза да се шмугне след нея тъкмо преди вратите да се затворят. Магията му се разбунтува и той я укроти, накара я да се свие като змия, готова за атака.

С един удар щеше да повали Ераван, а после да се преобрази и да извади Дамарис.

Фигурата спря и пелерината й се люшна от рязкото движение. Дориан се спусна към най-близкия тъмен ъгъл — до пролуката между вратата и пода.

Стаята не се отличаваше с нищо, освен с масата от черно стъкло, поставена в центъра й. Пред нея седеше златокос, златоок мъж.

Манон не си измисляше: Ераван наистина бе изоставил кожата на Перингтън, за да се намъкне в нечия по-красива.

Както и в също толкова изтънчено облекло, осъзна Дориан, когато валгският крал се изправи с безупречно ушития си сив жакет и панталон. Наблизо не се мяркаха оръжия. Нито Ключът на Уирда.

Ала чувстваше силата на Ераван, черната енергия, която се процеждаше от него. И това чувство му напомни как я бе долавял в себе си, в собствената си душа.

Кръвта във вените му се вледени. Трябваше да побърза. Да атакува веднага.

— Колко неочаквана радост! — рече Ераван с млад, но и древен глас. После махна към изобилието от плодове и сушени меса по масата. — Заповядай!

Магията на Дориан застина, когато две луннобледи слаби ръце се вдигнаха от диплите на черната пелерина и свалиха качулката.

Жената под нея не беше красива, не и в класическия смисъл на думата. Но с гарвановочерните си коси, тъмни очи и червени устни… беше ослепителна. Завладяваща.

Червените й устни се извиха, разкривайки костенобели зъби.

Изящните заострени уши, подаващи се изпод тъмната й коса, накараха Дориан да изтръпне. Не беше жена, а елфа.

Тя свали пелерината си, оставайки по разкошна тъмнолилава рокля, и седна срещу Ераван. В грациозните й движения не се четеше нито нотка на колебание или страх.

— Да разбирам ли, че знаеш защо съм дошла?

Ераван се настани на мястото си с усмивка и наля бокал вино на елфата, а сетне и на себе си. Всички мисли за убийство се изпариха от главата на Дориан, когато валгският крал попита:

— Нима няма друга причина да удостоиш Морат с появата си, Майев?