Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (28)

25

Каирн я беше оставил да гние в кутията.

На това място цареше тишина — нямаше го неспирният, монотонен грохот на реката.

Само напрежението, растящо все повече и повече, и повече под кожата й, в главата й. Не можеше да му се изплъзне дори в това забвение.

А железните вериги продължаваха да се впиват в плътта й, да я охлузват. С времето под тялото й се образуваше локва. И с всеки следващ час Майев наближаваше с нашийника.

Не си спомняше кога за последно е яла.

Отново потъна в тъмната бездна, където си разказваше онази история — единствената история — отново и отново.

Коя беше, какво представляваше, какво щеше да унищожи, ако се предадеше пред безвъздушната кутия, пред растящото напрежение.

Но всичките й усилия щяха да са напразни. Щракнеше ли нашийникът около врата й, валгският принц в него щеше да изтръгне от главата й всичко, което интересуваше Майев. Да пробие всяка вътрешна преграда, за да изкопае най-важните тайни.

Каирн скоро щеше да продължи с мъченията. Щеше да е непоносимо. А сетне лечителките щяха да се върнат с благовонния си дим, както винаги я навестяваха през последните месеци и години, колкото и време да беше минало от залавянето й.

Ала за секунда ги беше забравила. Видяла бе платнен таван над главата си, тъкани килими под обутите си в сандали крака. Кротко горящи мангали наоколо.

Шатра. Намираше се в шатра. Отвън долиташе шепот — далечен, но елфическият й слух все пак го долови. Говореха на нейния език и на Древния. Някой се оплакваше от условията в препълнения лагер.

Военен лагер на елфи.

По-сигурно място, беше казал Каирн. Майев я искаше тук, където можеха да я опазят от Морат. Докато не щракнеше студеният нашийник от Камък на Уирда около врата й.

Тогава забравата пак я погълна. Като се свести, почистена и без нито една болка по тялото си, осъзна, че Каирн ще започне скоро. Платното му отново беше празно, готово да го изрисува в червено. Ужасяващият му, велик финал, не за да й изкопчи информация, защото Майев и бездруго щеше да възтържествува, а за свое собствено удоволствие.

Елин също беше готова.

Този път не я бяха оковали за олтар, а за метална маса, разположена в средата на голяма шатра. Беше поръчал да му донесат всички удобства на дома — или на онова, което Каирн наричаше дом.

До едната платнена стена стоеше висок скрин. И едва ли беше пълен с дрехи.

Фенрис лежеше до него, отпуснал глава върху предните си лапи. Спеше. Поне веднъж спеше. Скръбта сякаш тежеше отгоре му, отнемаше блясъка на козината му, на очите му.

До масата, върху която лежеше тя, имаше втора. Парче плат покриваше три изпъкнали предмета върху нея. До най-близкия беше разстлано черно кадифе. За да нареди инструментите, които щеше да използва върху нея. Както търговец излагаше на показ най-изящните си бижута.

От другата страна на втората маса имаше два стола, разположени един срещу друг. А до тях — голям мангал, пълен с пращящи цепеници. Пушекът се издигаше нагоре, нагоре, нагоре…

В тавана на шатрата беше пробита малка дупка. А през нея…

Устата й се разтрепери неудържимо при вида на нощното небе, на искриците светлина в него.

Звезди. Само две, но над главата й сияеха звезди. Небето… не беше пропито от гъстия мрак на нощта, а по-скоро от мътна, сивкава чернота.

До съмване оставаше около час, щом звездите още се виждаха. Ако имаше късмет, можеше да дочака и слънцето.

Фенрис отвори очи и вдигна глава с потрепващи уши.

Елин пое няколко окуражителни глътки въздух, преди Каирн да влезе през входа на шатрата, чиито крила разкриха само късче лагерен огън и проясняваща се тъмнина. Нищо друго.

— Почина ли си добре?

Тя не му отговори.

Той плъзна ръка по металния ръб на масата.

— Обмислях какво да те правя днес. Как да извлека най-голяма наслада от последното ни време заедно.

Ръмженето на Фенрис прокънтя в шатрата. Каирн просто дръпна парчето плат от по-малката маса.

Плоски метални поставки на три крака, отрупани с незапалени цепеници.

Той взе една и я сложи под долната част на металната маса. В по-малък мангал, чиито крака бяха скъсени, така че да го издигат едва на броени сантиметри от земята.

Каирн премести по-малкия мангал под центъра на масата. И втори като него под горната й част.

— Вече си поиграхме с ръцете ти — обяви, щом се изправи. Елин затрепери, заопъва веригите, с които ръцете й бяха вързани над главата й. Усмивката му се разшири. — Да проверим как откликва другата част от тялото ти на огъня, и то без интересната ти дарба. Дали пък не гори като нашите?

Елин продължи да се гърчи напразно. Краката й се пързаляха по хладния метал.

Не и това…

Каирн бръкна в джоба си и извади парче кремък.

Не целеше да прекърши просто тялото й, а самата нея — огъня, който така силно бе обикнала. Да унищожи онази част от нея, която й пееше.

Щеше да разтапя кожата и костите й, докато не започнеше да се бои от пламъка, докато не го намразеше, както мразеше лечителките, които се връщаха отново и отново да изцеряват тялото й, да заличават истинското от съня.

Фенрис ръмжеше неспирно.

Каирн каза кротко:

— Крещи колкото си искаш.

Металната маса щеше да се нажежи до червено, мирисът на изгоряла плът щеше да изпълни ноздрите й и тя нямаше да може да го спре; щеше да ридае в агония, докато плътта й се прогаряше чак до кост…

Напрежението в тялото й, в главата й отшумя. Отиде на заден план, когато Каирн извади усукана кесийка от другия си джоб. Постави я върху парчето черно кадифе и тя различи очертанията на фините инструменти вътре.

— Към тях ще прибегнем, когато ни омръзне от нажежената маса — потупа инструментите той. — Първо искам да видя колко надълбоко ще прогори кожата ти.

Каирн претегли кремъчето в дланта си и пристъпи напред. В гърлото й се надигна горчива жлъчка.

Тя започна да се разпада, същността й, сегашната и някогашната, започна да се топи, както тялото й скоро щеше да се разтопи върху металната маса.

Жребият й. Такъв беше жребият й и тя щеше да го понесе. Макар че на езика й започваше да се оформя една дума.

Моля.

Понечи да я преглътне. Понечи да я заключи в себе си, когато Каирн клекна до масата с парчето кремък в ръка.

Не се предавай.

Не се предавай.

Не се предавай.

— Почакай.

Думата прозвуча като дрезгав стон.

Каирн спря. Изправи се.

— Да почакам?

Вече задъхана, Елин се тресеше.

— Почакай.

Той скръсти ръце.

— Ще ми кажеш ли нещо накрая?

Щеше да я остави да му обещае каквото и да е — на него и на Майев. А после пак щеше да запали огньовете. Майев щеше да научи за обещанието й чак след дни.

Елин намери сили да го погледне в очите, притискайки обгърнатите си в железни ръкавици пръсти към метала отдолу.

Последен шанс.

Беше видяла звездите. За по-голям дар не можеше и да си мечтае — по-скъпоценен от бижутата, роклите и изящните творби, които някога бе трупала в Рифтхолд. Последният й дар, ако изиграеше правилно картите си. Ако изиграеше него.

Ако сложеше край на всичко това, на себе си. Преди Майев да сложи нашийника от Камък на Уирда около врата й.

* * *

Зората наближаваше и звездите гаснеха една по една.

Роуан се спотайваше край южния вход на лагера с пулсираща във вените му сила.

Шатрата на Каирн беше в центъра. Около три километра го деляха от плячката му.

Щом стражите се сменяха, щеше да изтръгне въздуха от дробовете им. И на всеки друг войник по пътя си. Колко ли от тях познаваше? Колко ли беше обучил лично? Една нищожна част от него се молеше да са малцина. Да го познаят и да отстъпят. Въпреки това нямаше намерение да спира.

Роуан измъкна брадвата от колана си. В другата му ръка вече проблясваше дълъг нож.

Още преди часове над съзнанието му се беше спуснало познатото убийствено спокойствие. Преди дни. Месеци.

А сега оставаха едва броени минути.

Шестимата стражи на входа се приготвиха да се оттеглят от постовете си. Онези по дърветата зад него, още не доловили присъствието му, щяха да отчетат раздвижването веднага щом събратята им паднеха. И щяха да го видят, като напуснеше укритието на дърветата, тръгвайки през тясната поляна между гората и лагера.

Обмислял бе дали да не долети в птичи облик, но въздушните патрули кръжаха наоколо цяла нощ и ако се сблъскаше с тях, ако се наложеше да използва прекалено много от силата си, докато се пазеше от стрелите и магията, с които несъмнено щяха да го атакуват от земята… Щеше да пропилее ценна енергия. Ето защо реши да тръгне пеша, да пробяга разстоянието до центъра на лагера. А после обратно — или с Елин, или с Каирн.

Жив. Трябваше да остави Каирн жив засега. Поне докато изчезнеха от този лагер и откриеха място, където да изтръгнат с нож всички нужни отговори от него.

Върви! — подкани го тих глас. — Тръгвай сега!

Сестрата на Есар ги беше посъветвала да изчакат до съмване. Тогава стражата била най-уязвима. И тя щяла да се погрижи някои от дежурните да не се явят навреме на поста си.

Тръгвай сега!

Топлият, настойчив глас сякаш го теглеше. Тласкаше го към лагера.

Роуан оголи зъби и дишането му се учести. Лоркан и Гавриел чакаха да им даде сигнал с магията си, когато стигнеше достатъчно навътре в лагера.

Сега, принце!

Познаваше този глас и друг път бе усещал топлината му. А щом Господарката на светлината шепнеше в ухото му…

Роуан не си даде време за размишления, за гняв срещу богинята, която го пришпорваше да действа, макар че бе готова да пожертва вречената му заради Ключалката.

Той се приготви, свика леда във вените си.

Спокоен. Точен. Смъртоносен.

Всеки замах на оръжията му, всеки изблик на силата му трябваше да поразява.

Роуан запрати магията си към входа на лагера.

Стражите вкопчиха ръце в гърлата си и немощните им щитове затрептяха край тях. Той унищожи отпора им за секунда и магията му изтръгна въздуха от дробовете им, от кръвта им.

Войниците се строполиха мъртви.

От дърветата се разнесоха викове за вдигне на тревога.

Но Роуан вече препускаше. А стражите окапаха бездиханни от постовете си още преди вятърът да отнесе крясъците им.

* * *

Небето бавно се обагряше в цветовете на зората.

Застанал в края на гората откъм източната страна на лагера, на поне четири километра тревисти хълмове от армията, Лоркан наблюдаваше разбуждащите се легиони.

Гавриел вече крачеше нервно покрай гората в очакване на сигнала.

Лоркан едва се сдържаше да не надзърне назад, въпреки че нямаше как да я види. Оставили бяха Елида няколко километра назад в гората, скрита в гъсталака до една полянка. Ако нещо се объркаше, щеше да избяга навътре в хълмистия лес, нагоре към древната планина. Където още бродеха хищници, далеч по-опасни от елфите.

Не му беше казала нито дума на раздяла, независимо че пожела на всички им успех. Лоркан също не намери подходящите думи, затова тръгна без дори да погледне назад.

Сега обаче гледаше натам. Молеше се, ако не се върнеха, да не тръгне да ги търси.

Гавриел спря да крачи, наострил уши към лагера.

Лоркан замръзна.

Искра от силата му се пробуди и заблещука.

Смъртта ги призоваваше.

— Прекалено рано е — каза той, взирайки се за сигнала на Белия трън.

Нищо.

Гавриел бе долепил уши до главата си, заслушан, макар и стоновете на умиращите да ги достигаха само като трепет.