Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (115)

112

От върха на най-високата кула на двореца в Оринт, от широкия балкон, издигащ се над света, лечителката изпрати поредната вълна от силата си.

Бялото сияние запали нощта и освети ярко древните камъни на кулата, превръщайки я в маяк.

Предизвикателство към валгския крал, сражаващ се срещу Елин Галантиус на далечната земя.

Ето ме — пееше в нощта силата й. — Тук съм.

Ераван отговори.

Вятърът довя гнева, страха и омразата му още преди илкенът да го пренесе с жилестите си крайници. Той се усмихна на младата лечителка с обгърнати в чиста светлина ръце, като че вече предвкусваше кръвта й. Предвкусваше унищожението на онова, с което го бе призовала, погубването на дарбата й.

Появата му накара хората в двореца под тях да се разбягат с писъци.

Той не беше въплъщение на смъртта, а нещо много по-страшно. Нещо почти толкова древно и почти толкова могъщо.

Илкенът прелетя над кулата и го пусна върху каменния под на балкона. Ераван се приземи с котешка ловкост и се изправи гордо.

С усмивка на лице.

* * *

— Не очаквах да го направиш — каза Майев. Тъмната й сила се виеше около нея, а Елин вече дишаше тежко. В кръста й се беше появила остра болка, която сега се стрелкаше нагоре по гръбнака й и надолу по краката. — Да постъпиш толкова глупаво и да върнеш ключовете в портата. Какво стана с величавото бъдеще, което ми показа някога, Елин? Как седиш на трона в Оринт и народът скандира благоговейно името ти? Скучно ли щеше да ти е да те боготворят?

Елин събираше сили с всяка глътка въздух, а Голдрин още гореше в ръката й.

Нека си говори — нека злорадства и бръщолеви. Всяка секунда, която й оставяше да се възстанови, да си възвърне поне капчица от силите, беше добре дошла.

Ераван клъвна стръвта, позволявайки на съмненията, които му бе насадила, да хванат корен в съзнанието му. Елин знаеше, че е само въпрос на време да усети силата на Ирен. Единствено се молеше Ирен Тауърс да е готова за него.

— Още от самото начало се надявах двете с теб да сме почти равни — продължи Майев. — Поне ти, за разлика от Ераван, да разбираш истинската същност на силата. На притежанието й. Разочарована съм, че май дълбоко в себе си си искала да бъдеш най-обикновена.

Щитът започваше да й тежи непоносимо. Не смееше да надникне зад себе си към Ераван. Да види какво прави. Почувствала бе изблика от магията на Ирен, дори се бе осмелила да се надява, че е сигнал, примамка. И действително беше успяла да примами Ераван. А това стигаше.

Мракът около Майев се загърчи.

— Обещаната кралица вече не съществува — изцъка с език тя. — Сега си просто асасин с корона. И с обикновена магия.

Два камшика от свирепа сила се устремиха към двете страни на Елин.

Тя отклони ударите с щита си и с Голдрин сред ярките пламъци.

Щитът се отметна назад, но Голдрин продължи да гори все така непоколебимо.

Вече усещаше познатата безкрайна болка. Сенките, готови да я погълнат.

Приближаваха се. Изяждаха малко по малко магията й.

Майев надзърна към огнения меч.

— Хитро от твоя страна да влееш в меча от собствената си дарба. Несъмнено си го сторила, преди да я отдадеш цялата на Портата на Уирда.

— Застраховка, в случай че не се върнех — обясни задъхано Елин. — Оръжие, способно да убива Валги.

— Ще видим.

Майев атакува отново. И отново.

Принуждавайки Елин да отстъпи крачка назад. И още една.

Назад към невидимата линия, която бе начертала между тях и южната порта.

Майев пристъпваше напред, а тъмните й коси и робата й се развяваха от вятъра.

— Лишаваш ме от две неща, Елин Галантиус. Ключовете, които търсех. — Нов камшик от тъмна мощ изпращя към Елин. Този път огънят й едва го отклони. — И от зрелищния дуел, който ми бе обещала.

Сякаш отворила капака на сандъка със силата си, Майев избълва към нея плътни струи мрак.

Елин замахна с пламтящото острие на Голдрин. Но не беше достатъчно. Тя залитна назад и една от тъмните струи близна крака й.

Този път не смогна да сдържи писъка, надигнал се в гърлото й. Строполи се на земята и щитът издрънча върху замръзналата кал.

Благодарение на обучението си поне не си позволи да изпусне Голдрин.

Но в главата й започна да се заражда напрежение — нетърпимо и слузесто.

— Събуди се!

Светът се измени. Огнена светлина замести снега. Дебело парче желязо — ледената земя.

Напрежението в главата й се замята и Елин се приведе над коленете си, борейки се да го потисне. Истина — битката, снегът и кръвта бяха истина.

— Събуди се, Елин — прошепна Майев.

Елин примигна. И се озова в железния ковчег. Майев я гледаше през отворения капак. С усмивка на устни.

— Пристигнахме — каза елфическата кралица.

Не елфическа. Валгска. Майев беше Валг…

— Сънуваше — додаде Майев, прокарвайки пръст по маската, покрила лицето й. — Беше се загубила в странни сънища, Елин.

Не. Не, беше истина. Успя да вдигне глава достатъчно, че да погледне тялото си. Мършавото си тяло в широка, безформена рокля. Осеяно с белези.

Още ги имаше. Не бяха заличени. Не бяха заменени с нова кожа.

— Мога да ти помогна — каза Майев, отмятайки косата й с нежни, любящи милувки. — Кажи ми къде са Ключовете на Уирда, положи кръвната клетва, и веригите, маската, желязната кутия… всичко ще изчезне.

Още не бяха започнали. Не бяха започнали да я разкъсват парче по парче.

Всичко друго беше сън. Протяжен кошмар. Ключовете си оставаха разпилени, Ключалката — неизкована.

Просто сън по време на дългото плаване. Докъдето и да ги беше довело то.

— Какво решаваш, племенничке? Ще се спасиш ли? Ще ми се вречеш ли в служба?

Не се предавай!

Елин примигна.

— Май ще ти е по-лесно да си останеш тук, а? — подхвана вглъбено Майев, опирайки лакти в ръба на ковчега. — Така няма да ти се налага да взимаш трудни решения. Да прехвърляш от бремето и дълговете си на други. — Тя се поусмихна. — Май това те гложди най-сериозно. Стремежът към свобода.

Свобода — тя бе изживяла истинската свобода. Нали?

— От това се боиш най-много; не от мен, нито от Ераван, нито от ключовете. А че копнежът да се освободиш от тежестта на короната, на властта ще те погълне. Ще вгорчава съзнанието ти, докато накрая няма да можеш да се познаеш вече. — Усмивката й се разшири. — Аз искам да те спася от това. С мен ще си по-свободна, отколкото можеш да си представиш, Елин. Кълна се.

Клетва.

Беше положила клетва. Пред Терасен. Пред Нехемия. Пред Роуан.

Елин затвори очи, скривайки от погледа си кралицата, маската, оковите, желязната кутия.

Защото не бяха истински.

Всичко това не беше истинско.

Нали?

— Знам, че си уморена — не спираше да я придумва ласкаво Майев. — Дала си толкова много, а се оказва недостатъчно. Никога няма да им е достатъчно, не разбираш ли?

Така беше. Каквото и да беше направила, каквото и да направеше занапред, нямаше да е достатъчно. Дори да спасеше Терасен, цяла Ерилея, пак трябваше да дава още и още, и още. Даже идеята я смазваше с тежестта си.

— Каирн — каза Майев.

Небрежни стъпки застъргаха по каменния под.

Цялото й тяло затрепери неволно, неконтролируемо. Познаваше тази походка, познаваше…

Противното ухилено лице на Каирн изплува до това на Майев. Два чифта очи я заоглеждаха.

— Как да започнем, Ваше Величество?

Вече й беше задавал този въпрос. Толкова пъти бяха изпълнявали същия този танц.

Горчива жлъчка се надигна в гърлото й. Не можеше да спре да трепери. Знаеше какво ще й причини, как ще започне. Никога нямаше да забрави болката, винаги щеше да носи сянката й със себе си.

Каирн плъзна ръка по ръба на ковчега.

— Май успях да попречупя нещо в теб, а?

Кръщавам те Елентия, Духът, който не може да бъде пречупен.

Елин докосна дланта си с покритите си в желязо пръсти. Онзи белег, който завинаги щеше да остане там, дори да не го виждаше…

Нехемия — Нехемия бе пожертвала всичко в името на Ейлве. Но даже тя…

Даже тя бе изпитала бремето на решенията си. Пожелала беше да се освободи от товара.

Това не я правеше слаба. Ни най-малко.

Каирн плъзна поглед по окованото й тяло, преценявайки откъде да започне. Дори се задъха от нетърпение.

Ръцете й се свиха в юмруци. Желязото изстена.

Духът, който не може да бъде пречупен.

Не се предавай!

Щеше да понесе всичко отново, ако се наложеше. Всеки мъчителен час, всяко изтезание.

Щеше да я боли, и щеше да пищи, но беше готова да го преживее наново. Да го надвие наново.

Аробин не съумя да пречупи духа й. Нито Ендовиер.

Нямаше да го позволи и на това нищожество.

Тялото й спря да трепери, успокои се. В очакване.

Майев примигна насреща й. Само веднъж.

Елин си пое дъх — остра, хладна глътка въздух.

Не искаше всичко да приключи. Нищо не биваше да приключва още.

Каирн се разпиля във въздуха. Веригите по тялото й го последваха.

Елин седна в ковчега. Майев направи крачка назад.

Елин огледа старателно сътворената илюзия. Каменната стая с познатите мангали и кука, висяща от тавана. Каменният олтар. Отворената врата и грохота на реката отвъд нея.

Накара се да прогледне истински. Да се изправи срещу мястото, пропито с толкова болка и отчаяние. Жигосало душата й с вечен белег, но нямаше да му позволи да управлява живота й…

Нейната история не беше мрачна.

И това не беше част от нея. Щеше да скъта мястото надълбоко в себе си и нямаше да му разреши да напише цялата й история. Не и нейната история.

— Как? — попита Майев.

Елин знаеше, че в истинския свят около тях се вихреше война. Но реши да поостане още малко в каменната стая.

Излезе от железния ковчег пред смаяния поглед на Майев.

— Трябваше да се досетиш — каза Елин, докато миниатюрните въгленчета, останали от магията й, се разпалваха ярко. — Точно ти, която се боиш от пленничеството и си сторила толкова много, за да го избегнеш. Трябваше да се досетиш, че няма как да ме задържиш дълго тук; че ще намеря начин да се измъкна.

— Как? — попита пак Майев. — Как не се пречупи?

— Защото не ме е страх — каза Елин. — Теб те е водил страхът от Ераван и братята му и именно той те е прекършил. Ако изобщо някога е имало нещо за прекършване.

Майев изсъска и Елин се засмя.

— После си започнала да се страхуваш от Бранън. А сетне и от мен. И виж докъде стигна. — Тя посочи стаята около тях, света отвъд нея. — Само това ти остана от Доранел. Тази илюзия.

Силата на Майев прокънтя из стаята.

Елин й се озъби:

— Нарани вречения ми. Нарани жената, която си го заблудила да приеме за своя вречена. Уби я и го пречупи.

Майев се усмихна едва доловимо.

— Да, и то на драго сърце.

Елин отвърна на усмивката й на свой ред.

— Забрави ли какво ти казах на онзи плаж в Ейлве?

Когато Майев отново мигна недоумяващо, Елин се хвърли в атака.

Запали огнен щит пред себе си и я притисна с него към стената. После изстреля копие от син пламък към валгската кралица.

Майев се предпази със стена от тъмна сила, но Елин не прекъсна настъплението си — продължи да я атакува наново и наново. Думите, които бе изръмжала на Майев в Ейлве, отекваха помежду им: Ще те убия!

И щеше да го направи. Заради всичко, което Майев бе причинила на нея, на Роуан и Лирия, на Фенрис и Конал и на още мнозина, да, щеше да я изтрие от лицето на земята.

Само си помисли за Голдрин, и огненият меч се появи в ръката й.

Щеше да се бори с нея до сетен дъх, ако трябваше.

Майев отблъскваше всеки неин замах, докато двете беснееха в пламъци из цялата каменна стая.

Олтарът се пропука. Изчезна.

Разтопено желязо от куката на тавана закапа, съскайки по каменния под.

Елин разруши с магията си мястото, където Фенрис бе седял, окован с невидими вериги.

И продължи да запраща всяко въгленче от силата си по Майев, макар и по челото й вече да избиваше пот.

Железният ковчег се нагорещи, нажежи се до червено. Само тук, в тази илюзия можеше да му се случи такова нещо.

Майев пак бе решила да я хване в капан.

Ала този път кралицата нямаше да си тръгне.

Елин се завъртя, изтласквайки я назад. Към нажежения ковчег.

И стъпка по стъпка я забута все по-близо до него.

Майев вдигна стена от мрак пред себе си, за да се предпази от огнените стрели, които Елин запращаше към нея, и се осмели да надникне през рамо към нагорещената си участ.

Мъртвешка бледност се разля по лицето й.

Елин се изсмя дрезгаво и насочи Голдрин към нея, свиквайки силата си за последен удар.

Но в същата секунда мярна нещо с крайчеца на дясното си око.

Елида.

Елида стоеше в стаята с обзето от ужас лице. Тя разпери предупредително ръка.

— Внимавай…

Майев замахна с черен камшик към господарката на Перант. Не…

Елин скочи с огнен щит към Елида, за да я защити от смъртоносния удар.

И моментално осъзна грешката си. Осъзна я в момента, в който ръцете й минаха през тялото на приятелката й и тя изчезна.

Илюзия. Беше се уловила на поредната илюзия, излагайки се на опасност…

Тя се завъртя обратно към Майев, готова да атакува с пламък, но твърде късно.

Ръце от сенки я стиснаха за гърлото. Непоклатими, вечни ръце.

Елин се изви, забори се за поне глътчица въздух, но ръцете стискаха, и стискаха…

Стаята се изпари. Камъните под краката й се превърнаха в кал и сняг, а грохотът на реката — в познатата глъчка на сражението. Едва за част от секундата илюзията я изплю обратно в реалността. Топлият въздух отстъпи място на мразовит вятър, животът — на сигурна смърт.

Елин обви ръцете си в пламъци и задращи без дъх по сенките, усукали се около шията й.

Майев стоеше пред нея с развяна от вятъра роба.

— Ето какво ще се случи, Елин Галантиус.

Камшици от сенки се изстреляха към нея, заплющяха кръвожадно и Елин не можа да ги отблъсне нито с пламъците си, нито с волята си. Увиха се задушаващо около тялото й и не й оставиха дъх дори да изпищи.

Огънят й гаснеше.

— Ще положиш кръвната клетва пред мен. А после двете заедно ще оправим бъркотията, която си създала. Вие с краля на Адарлан ще поправите стореното. Въпреки че вече не си Носителката на огъня, ще ти намеря приложение.

Вятър, целунат от сняг, повя покрай нея. Не!

Зад гърба й проблесна светлина и Майев застина.

Сенките се затегнаха още повече около тялото й и Елин пак се изви от болка. Беззвучен писък опита да се изтръгне от гърлото й.

— Вероятно се чудиш защо си мисля, че би се съгласила на подобно нещо. Как мога да те принудя. — Кралицата се засмя гърлено. — Ако не ми се подчиниш, ще погубя всичко, което обичаш най-много на света. Най-скъпото. А като приключа, ще коленичиш пред мен.

Не, не…

Гъст, пулсиращ мрак плъзна от Майев и зрението на Елин се замъгли.

Но вълна от мразовит вятър отблъсна чернилката.

Поне колкото да си поеме въздух. Да вдигне глава и да види татуираната ръка, протегната към нея, за да я изправи на крака. Роуан.

Зад него се появиха още две фигури. Лоркан. И Фенрис във вълчи облик.

Кадърът, който не спря, за да й помогне онзи ден в Мъглив рид, сега й се притичваше на помощ.

Роуан още протягаше уверена ръка към нея, без да отлепя очи от Майев. Вреченият й изръмжа през оголени зъби.

Но пръв атакува Фенрис. Той от дълго време чакаше този момент, тази възможност.

Озъби се яростно с щръкнала козина и скочи към Майев. Право към бледата й шия.

Елин се загърчи, а Роуан изкрещя предупредително, но беше твърде късно.

Заслепен от жаждата си за мъст, от гнева си белият вълк се нахвърли на Майев.

Камшик от мрак изплющя към него.

Фенрис изскимтя от болка и звукът отекна в костите на Елин, преди вълкът да се стовари тромаво на земята. От дълбоката рана по лицето му шурна кръв.

Всичко се разигра мълниеносно.

Силите на Роуан и Лоркан се надигнаха, готови за атака. Фенрис се изправи немощно. Нов камшик от сенки се изстреля към него. И го шибна през лицето. Като че Майев знаеше къде точно да го удари.

Фенрис пак падна и кръвта му оплиска снега. Проблесна ярка светлина и той си върна елфическия облик. Жестоките рано по лицето му…

Не. Не…

Елин събра въздух в дробовете си, колкото да процеди сипкаво:

— Бягай!

Предупреждението й накара Роуан най-сетне да обърне поглед към нея.

И тогава Майев атакува отново.

Сякаш бе пазила силата си — сякаш ги бе чакала.

Вълна от мрак обгърна вречения й. Заедно с Лоркан и Фенрис.

Магията им лумна, озарявайки тъмнината като светкавица зад облак. Но не им стигаше да се изтръгнат от хватката на Майев. Лед и вятър заблъскаха мрака й със свирепи, отривисти пориви.

Магията на Майев се засилваше.

Ледът и вятърът секнаха. Мракът като че задуши магията им. Като че я погълна.

И приятелите й закрещяха.

Роуан закрещя.