Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (112)

109

Каол чувстваше гърба си напрегнат и по гръбнака му се стрелкаше остра болка. Или защото съпругата му лекуваше ранени в замъка, или заради дългите часове на сражения.

Но не мислеше за това, докато с Дориан влизаха в Оринт през южната порта, просто двама ездачи сред армията, препускаща към града, за да се приготви за битката с новата вражеска войска.

Скоро щеше да се спусне нощ. А Морат нямаше да чака до зори. Подсказваше му го мракът, който се носеше над черните орди като кошмарен облак.

Какво летеше и лазеше в този мрак, какво ги дебнеше оттам…

Дориан почти се бе превил върху седлото, с щит, закопчан през гърба, и Дамарис в ножницата на хълбока му.

— Изглеждаш точно така, както аз се чувствам — скалъпи Каол.

Дориан плъзна сапфирени очи към него и искрица шеговитост озари измъчените им дълбини.

— Знам, че кралят не бива да се прегърбва — отвърна той, потривайки наслоеното си с кръв и мръсотия лице. — Но просто не ме е грижа.

Каол се усмихна горчиво.

— Наистина си имаме по-големи грижи.

Далеч по-големи.

Препуснаха към замъка и тъкмо преваляха хълма, който щеше да ги отведе до портите му, когато откъм бойното поле проехтя рог.

Предупреждение.

От билото на хълма видяха всичко ясно. Какво караше войниците да бягат към крепостните стени с подновен панически устрем.

Моратската армия набираше скорост.

Сякаш водачите й бяха осъзнали, че плячката им е останала с последни сили, и не искаха да й дават време да ги възстанови.

Каол надникна към Дориан и двамата заедно дръпнаха юздите на конете си обратно към стените на града. Хаганските войници наоколо ги последваха, спускайки се по хълмовете, които досега бяха изкачвали.

Обратно към парапетите. Към ада, който пак щеше да се отприщи там.

* * *

Облегната на един мъртъв уивърн, Елин пресуши мяха си с вода.

До нея Ансел от Брайърклиф пъхтеше тежко през стиснати зъби, докато магията на някаква лечителка затваряше дълбоката рана на ръката й.

Толкова дълбока, че Ансел не можеше да държи оръжие. Затова бяха спрели тъкмо когато приливът на вражеската армия преминаваше в отлив от стените на Оринт.

Главата на Елин се въртеше, от магията й оставаха сетни издихания и чувстваше крайниците си като от олово. Врявата на битката още бучеше в ушите й.

Тъй като бяха окъпани в кал и кръв, никой не разпознаваше двете кралици, паднали на колене толкова близо до южната порта. Войниците ги подминаваха на бегом, мъчейки се да влязат зад стените на града, преди армията зад тях да ги е настигнала.

Само за минута. Имаше потребност да си почине само за минута. После щяха да продължат към южната порта. Към Оринт.

Към дома й.

Ансел изруга и се олюля и лечителната стрелна ръка да я подпре.

Лоша работа. Много лоша.

Елин знаеше кой и какво напредваше към тях.

Лизандра отдавна се бе върнала в небето при крочанките и вещиците от Железни зъби, които се биеха на тяхна страна. Елин обаче нямаше представа къде са Роуан и кадърът му. Беше ги изгубила преди часове или дни, или цяла вечност…

Но Роуан беше невредим — свещената връзка й казваше поне това. Нямаше смъртоносни рани. А благодарение на кръвната клетва усещаше, че Фенрис и Лоркан също бяха живи.

За другите си приятели нямаше как да знае. Пък и не искаше, още не.

Лечителката приключи с Ансел и като се извърна към нея, Елин вдигна ръка.

— Иди да помогнеш на някого, който се нуждае от помощ — програчи.

Без да се поколебае, лечителката хукна към най-близките писъци.

— Трябва да влезем в града — прошепна Ансел, опряла глава в бронята на уивърна зад себе си. — Преди да затворят портата.

— Да, трябва — съгласи се Елин и свика цялата си налична сила в изтощените си нозе, за да се изправи.

За да прецени на какво разстояние от тях се намираше последният, поразяващ вражески легион.

План. Бе имала план за тази ситуация. Като всички останали.

Но времето не беше на нейна страна. Може би бе унищожила късмета си заедно с боговете.

Елин преглътна през суха уста и се изправи на крака с пъшкане. Светът се люшна пред очите й, но тя успя да запази равновесие. Да хване поводите на коня, минаващ покрай тях, и да нареди на дарганската му ездачка да спре.

Да вземе със себе си червенокосата кралица, изпаднала в полусвяст на земята.

Ансел почти не възрази, когато Елин я качи на седлото зад жената воин.

Елин остана при посечения уивърн, изпращайки с взор приятелката си, докато не се скри отвъд южната порта. Зад стените на Оринт.

После бавно се обърна към надигащата се вълна от мрак.

Тя ги беше обрекла на гибел.

Зад нея южната порта се затвори със стон.

Сблъсъкът на дърво и метал отекна в костите й.

Войниците, останали на бойното поле, закрещяха панически, но веднага получиха заповеди. Да се подредят в боен строй. Да се приготвят за битка.

Елин можеше да се справи. Да преустрои плана.

Въпреки това огледа небето за белоопашат ястреб.

Не го видя.

Хубаво. Хубаво, каза си.

Затвори очи за миг. Сложи ръка на гърдите си. Сякаш това можеше да й даде сили, да я подготви за кошмарите сред прииждащата тъмнина.

Наоколо се носеха виковете на прегрупиращите се войници, писъците на ранените и умиращите, бумтежът на големи криле.

Ала Елин се задържа на мястото си още миг, едва на броени крачки от портата към града си. Към своя дом. Не откъсна длан от гърдите си, чувствайки препускащото си сърце, прахоляка по всички пътища, които бе пропътувала през последните десет години, за да се завърне тук.

За този момент. За тази цел.

Прошепна си за последен път историята.

Своята история.

Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре…

* * *

Ирен спря лекуването за няколко минути. Силата й извираше ярко, неугасваща въпреки часовете тежка работа.

Но трябваше да прекъсне за малко, за да види какво се случва. Слухът, че войниците им, почти извоювали победа, бягаха обратно към града, я накара да хукне към парапета на крепостната стена, следвана от Елида, която цял ден й помагаше неотлъчно.

Като се заизкачваха по стълбището към парапета, Елида изтръпна видимо, но не се оплака. Очите й шареха из трескавата тълпа, издирвайки някого, нещо. Погледът й се спря на един старец, водещ момиченце с прелестна червеникавозлатиста коса. Вестоносци дотърчаваха до него и бързо се стрелваха в различни посоки.

Водач — високопоставен човек, осъзна Ирен малко след Елида, която вече куцукаше към него.

Старецът се обърна към тях и подскочи, съзирайки Елида.

Но Ирен забрави етикета, щом погледът й попадна върху бойното поле.

Върху армията — друга армия, напредваща към тях, почти обгърната в мрак. С шест каранкуи в предната редица.

Хаганските войници се бяха събрали покрай стените — както от вътрешната им страна, така и от външната. Южната порта беше затворена.

Но не бяха достатъчно да се изправят срещу невоювалата, отпочинала армия. Срещу страшилищата, чиито очертания мяркаше сред редиците. Валгски принцеси — водеха валгски принцеси.

Каол. Къде беше Каол…

Елида и старецът вече разговаряха.

— Не можем да надвием толкова многочислена армия — казваше младата господарка с глас, какъвто Ирен за пръв път чуваше.

Заповеднически, хладнокръвен. Елида посочи към бойното поле. Към мрака — свещени богове, мрака, който го обгръщаше.

През тялото на Ирен плъзна студена тръпка.

— Знаете ли какво е това? — попита с плашещо тих глас Елида. — Защото аз знам.

Старецът само преглътна.

Ирен също се досети. Осъзна какво се криеше в мрака. Кой. Ераван.

Слънцето излиня напълно зад хоризонта, оцветявайки в синкави нюанси кървавите снегове.

Зад тях проблесна ярка светлина и детето се завъртя с облекчен стон към ослепително красивата, обляна в кръв жена, която се появи от нищото. Тя загърна с пелерина голото си тяло, макар че дори не трепереше от студа.

Хамелеонка. Тя отвори широко обятия и прегърна момиченцето.

Лизандра. Така я бе нарекъл Каол. Дама от двора на Елин. Отдавна загубената племенница на Фалкан Енар.

Лизандра се извърна към стареца.

— Едион и Роуан дадоха заповед, Дароу. Всеки способен трябва да се евакуира незабавно.

Старецът — Дароу — просто продължи да се взира в бойното поле. Останал без думи, докато страховитата армия пъплеше все по-близо и по-близо.

И две фигури започваха да се различават начело.

Крачеха неумолимо към стените на града, потопени в мрак.

Ераван. Златокосият млад мъж. Дори сляпа щеше да го разпознае.

Съпровождаше го тъмнокоса жена със светла кожа и роба, развявана от призрачен вятър.

— Майев — промълви Лизандра.

В този миг хората наоколо запищяха. От ужас и отчаяние.

Майев и Ераван идваха. Лично щяха да предвождат разгрома над Оринт.

Двамата вървяха към портите на града и тъмнината зад тях се сгъстяваше все повече, а армията се разливаше по бойното поле. Из черните мъгли тракаха кошмарни щипци. На същества, поглъщащи живот и радост.

О, богове!

— Лорд Дароу — намеси се Елида с рязък, повелителен тон. — Има ли изход от града? Заден проход през планината, по който да изпратим децата и възрастните хора?

Дароу откъсна очи от наближаващите валгски крал и кралица.

Преливаха от безнадеждност и отчаяние. И той отвърна с пресеклив глас:

— Не и такъв, по който биха се измъкнали навреме.

— Кажи ми къде е! — нареди му Лизандра. — Нека поне опитат. — Тя сграбчи ръката на момичето. — За да се помъчи Еванджелин да избяга.

Поражение. Очакваната триумфална победа се превръщаше в абсолютно поражение. В касапница.

Ръководена от Майев и Ераван, които вече се намираха на стотина метра от стените на града.

Само древен камък и желязо ги деляха от Оринт.

Дароу се поколеба. Шок. Старецът видимо бе изпаднал в шок.

Но Еванджелин посочи с пръст. Към портите, към Майев и Ераван.

— Вижте!

Сред притъмняващите сини отблясъци на спускащата се нощ, сред снега, който тъкмо започваше да се сипе от небето, точно пред затворената южна порта стоеше Елин Галантиус.

Стоеше сама пред Ераван и Майев.

Разпуснатата й коса се вееше на вятъра като златисто знаме, като последен лъч светлина от гаснещия ден.

Наоколо се разстла тишина. Дори смутните писъци секнаха, когато всички извърнаха очи към портата.

Елин не отстъпи назад. Не побягна от валгския крал и кралица, които спряха доволно пред самотната фигура, дръзнала да се възправи срещу тях.

От гърлото на Лизандра се изтръгна сподавен вопъл.

— Тя… Елин вече няма магия. — Гласът й трепереше. — Нито капка не й е останала.

Но Елин вдигна меча си.

И острието му лумна в огън.

Един пламък срещу обградилия ги мрак.

Един пламък, озаряващ нощта.

Елин разпери щита си и той също се възпламени.

Загоря ярко, безстрашно. Като преродено древно видение.

Вестта проехтя по цялата крепостна стена, из града. Кралицата се беше завърнала.

Кралицата се беше завърнала да брани портата.