Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (21)

18

Никой в Аниел и крепостта от сив камък, извисяваща се над южната му част, не се уплаши от рука, който се спусна от небесата и кацна на една от крепостните стени.

Стражите на пост само извадиха оръжията си и единият насочи своето към Каол и Ирен, когато слязоха от гигантската птица.

Студът над открития океан не можеше да се мери с вятъра, който духаше откъм планината, в чието подножие бе закътан градът, нито с мразовития въздух по брега на Сребърното езеро, гладко като огромно огледало, ширнало се под сивото небе.

Ирен знаеше, че Каол познава Аниел като собствената си длан, а от спомените, които бе видяла в душата му, и разказите му от изминалите месеци знаеше също, че сивите керемиди по покривите бяха изсечени от каменоломните на юг от града; дървесината за къщите идваше от гъстия Оуквалдски лес отвъд равнината по южния бряг на езерото. Няколко нащърбени чукара стърчаха като ръка от дългото извито тяло на Белия зъб, което заедно с езерото опасваше целия град — и в чиито сиви склонове бе издигната крепостта.

Етаж след етаж крепостта Уестфол се изкачваше от равнината нагоре по планинския скат зад нея. Най-долната й порта се отваряше към равната снежна шир, а някои от другите й нива — към града. Построена бе като цитадела, чиито безчетни етажи, бойни кули и порти бяха създадени да устоят и на най-мащабната обсада. Белезите по сивите камъни свидетелстваха колко нападения бе преживяла, най-вече тези на куртината, обгръщаща цялата крепост.

Страховито, внушително здание — Каол й беше разказал, че не била построена да радва окото. Дори флагове не се развяваха по стените й. Вятърът не носеше аромат на подправки. Само хладовита, тежка влага.

Ирен предполагаше, че от обраслите в лишеи горни кули се съзираше и най-малкото движение в езерото и равнината, в града и гората, дори по склоновете на Белия зъб. Колко ли часове бе прекарал съпругът й покрай каменните парапети на тези кули, отправил взор към Рифтхолд, мечтаейки да бъде където и да било другаде, само не и на това студено, мрачно място?

Каол застана до нея, вирнал брадичка, и обяви на десетината стражи, насочили мечовете си към тях, че лорд Каол Уестфол желае да види баща си. Незабавно.

За пръв път го чуваше да използва толкова властен глас. Гласът на лорд.

Лорд, дошъл със своята лейди. Макар че заради проточилия се полет се бе принудила да замени обичайната си рокля с рукински кожени одежди; макар че вятърът несъмнено бе разрошил плитката й във всички посоки и дори след една хубава баня щеше да разплита косата си часове наред.

Останаха да чакат безмълвно на крепостната стена и пъхнатата в ръкавица ръка на Каол намери нейната. Вятърът рошеше плътната яка на пелерината му, а по лицето му се четеше само непреклонна решимост. Силната хватка на пръстите му обаче… Показваше й какво му костваше да се завърне у дома.

Ирен никога нямаше да забрави спомена, който бе зърнала: как баща му го изхвърля на каменното стълбище няколко етажа под тях, дарявайки го с почти скрития под косата му белег. Дете. Беше хвърлил дете надолу по стръмните стълби и го беше принудил да върви пеша до Рифтхолд.

Съмняваше се, че второто й впечатление за свекъра й щеше да е по-различно.

Мъж с изпито лице и сива туника се появи с думите:

— Насам.

Без титла, без почтително обръщение. Без поздрав.

Ирен се вкопчи в ръката на Каол. Идваха да предупредят населението на града — не кучия син, оставил толкова ужасяващи белези по душата на съпруга й. Хората заслужаваха предупреждение, защита.

Ирен си го напомни, докато ги водеха към сумрачната вътрешност на крепостта.

Високият, тесен коридор не бе много по-приветлив от външността на крепостта. Оскъдните прозорци, разположени нависоко в стените, не пропускаха почти никаква светлина, а вехтите мангали хвърляха танцуващи сенки по сивия камък. Тук-там висяха протрити гоблени и не се чуваха никакви звуци — нито музика, нито смях, нито разговори.

Каол бе наричал това студено, древно място свой дом? В сравнение с двореца на хагана беше същински коптор, недостоен дори за гнездо на рукове.

— Баща ми не обича да пилее пари по ремонти — изшушука й той, за да не ги чуе придружителят им, несъмнено прочел потреса, изписан по лицето й. — Ако нещо не се е срутило напълно, значи, не е толкова старо.

Ирен опита да се усмихне на шегата му, поне заради него, но гневът й се надигаше все повече с всяка следваща стъпка по коридора. Накрая безмълвният им придружител спря пред две високи дъбови врати, стари и прогнили като цялата крепост, и почука веднъж.

— Влез.

Ирен долови как Каол изтръпна от студения, коварен глас.

Вратите се отвориха, разкривайки сумрачна зала, обточена с колони и пронизана от лъчове водниста светлина.

Явно друг поздрав нямаше да получат, защото мъжът, заел челното място на дългата дървена маса, достатъчно голяма да побере четирийсет души, не благоволи да стане.

Стъпките им отекваха между каменните стени. Дори гигантската бумтяща камина от лявата им страна не успяваше да смекчи студа. Пред господаря на Аниел се мъдреха бокал с вино и остатъците от вечерята му. Съпругата му и другият му син не се мяркаха наоколо.

Но лицето му… лицето на Каол след няколко десетилетия. Или поне ако Каол се превърнеше в толкова бездушен и леден като мъжа пред тях.

Ирен недоумяваше как Каол намери воля да го направи. Как съумя да сведе глава в поклон.

— Татко.

* * *

Каол никога не се бе срамувал от крепостта, докато не влезе в нея с Ирен. Не беше осъзнавал колко отчаяно се нуждаеше от ремонт, колко занемарена изглеждаше.

При мисълта, че водеше същество, толкова пълно с топлина и светлина, на подобно мрачно място, му идеше да хукне обратно към рука, който ги чакаше на крепостната стена, и да отлети с нея към брега.

А сега, като я гледаше пред баща си, който дори не благоволи да стане от стола си и чиято полуизядена вечеря лежеше разпръсната по масата, Каол си даде сметка, че трябваше някак да овладее гнева си.

Дебелата пелерина на баща му се разстилаше по пода. Колко пъти го беше виждал на същия стол, на почетното място на тази внушителна маса, около която някога се бяха събирали най-могъщите лордове и воини на Адарлан?

Сега тя беше празна, жалко подобие на някогашното си величие.

— Можеш да ходиш — рече баща му, оглеждайки го от глава до пети. Вниманието му се задържа върху сключените му ръце с тези на Ирен. О, безусловно и този въпрос щеше да повдигне. В най-удачния момент. — Последно разправяха, че не си можел дори да помръднеш пръстите на краката си.

— Дължа го на тази жена — отвърна Каол. Ала Ирен продължаваше да се взира в баща му с омраза, каквато за пръв път виждаше у нея. Сякаш искаше с мисли да накара органите му да изгният. Това му даде достатъчно сила да добави: — Съпругата ми. Лейди Ирен Тауърс Уестфол.

Зрънце изненада пламна по лицето на баща му, но бързо угасна.

— Лечителна, значи — рече умислено той, оглеждайки Ирен толкова втренчено, че на Каол му се прииска да изпотроши цялата зала. — Тауърс не е благороднически род, който признавам.

Нещастно копеле!

Ирен вирна леко брадичка.

— Може и да не е, милорд, но корените му са не по-малко достойни от тези на всеки благороднически род.

— Поне умее да говори — отбеляза баща му, отпивайки глътка вино. Каол стисна свободната си ръка толкова здраво, че ръкавицата му изскърца. — По-добре от онази нахакана наемница.

Ирен знаеше. Всичко. Знаеше цялата история около това чия бележка носеше в медальона си. Но това не смекчи удара, особено когато баща му допълни:

— Която, оказва се, е кралицата на Терасен. — Безрадостен смях. — Как добре щеше да се уредиш, синко, ако беше смогнал да я задържиш.

— Ирен е най-даровитата лечителка на своето поколение — процеди Каол със смъртоносно тих глас. — Струва повече от всяка корона на света.

А това важеше с още по-голяма сила във война.

— Не си прави труда да му доказваш колко струвам — каза Ирен, забила леден поглед в баща му. — Отлично познавам собствената си дарба. Не ми е потребна благословията му.

Говореше напълно искрено.

Баща му пак насочи студени очи към нея, но този път в тях за кратко просветна искра на любопитство.

Ако дори преди минути го бяха попитали как според него би протекла тази среща, не би предположил, че Ирен ще стои така невъзмутимо пред баща му, нито че ще му се опълчи.

Баща му се облегна назад в стола си.

— Допускам, че не идваш да изпълниш клетвата си към мен.

— Наруших това свое обещание и ти дължа извинение — съумя да изрече Каол. Ирен се наежи. Но преди да го е спряла, той продължи: — Идваме да те предупредим.

Баща му вдигна вежда.

— Знам, че Морат се готви за атака. Взех предпазни мерки и изпратих обичната ти майка и брат ти в планината.

— Морат наистина се готви за атака — потвърди Каол, мъчейки се да потисне разочарованието си от факта, че няма да види никого от двамата души, с които най-вече искаше да говори. — И армията му се е запътила право насам.

Ето че сега баща му застина.

— Десетхилядна армия — поясни Каол. — Идва да опустоши града.

Можеше да се закълне, че баща му пребледня.

— Сигурно ли е?

— Плавах с армията на хагана, сред която имаше легион рукини. Разузнавачите им ни донесоха информацията. Вече летят насам, но дарганските войници ще пристигнат поне след седмица. — Той пристъпи напред. Само с крачка. — Трябва да събереш въоръжените си сили, да подготвиш града. Незабавно.

Баща му обаче просто люшна виното в чашата си, вперил свъсен поглед в червената течност.

— Тук няма въоръжени сили. Не и достатъчно да постигнат каквото и да било срещу десет хиляди вражески войници.

— Тогава започни евакуация, прибери възможно най-много хора зад крепостните стени. Подготви се за обсада.

— Доколкото знам, момко, аз съм господар на Аниел. Ти на драго сърце му обърна гръб. Два пъти.

— Остана ти Терин.

— Терин е учен. Според теб защо го изпратих в планината с майка ти като някое сукалче? — Баща му се подсмихна. — Идваш да пролееш кръв за Аниел ли? Макар и след толкова време?

— Не му говори така! — просъска Ирен с плашещо спокойствие.

Баща му не я удостои с внимание.

Тя обаче пристъпи напред, изравнявайки се с Каол.

— Аз съм пряка наследница на Върховната лечителка на Торе Сесме. Връщам се в родните си земи по воля на сина ти, за да помогна във войната заедно с още двеста лечителки от Торе. През последните няколко месеца синът ти гради съюз с хаганата и сега цялата хаганска армия плава към този континент, за да спаси твоя народ. Така че, докато си седиш тук, в тази рухнала крепост, и ръсиш обиди по него, знай, че е сторил повече от всеки друг, и ако градът ти оцелее, то ще е благодарение на него, не на теб.

Баща му примигна насреща й. Бавно.

Каол едва се възпря да не грабне Ирен и да я целуне.

Вместо това каза на баща си:

— Очаквай обсада и подготви отбраната си. В противен случай Сребърното езеро пак ще се оцвети в червено под ноктите на моратските зверове.

— Познавам историята на града пределно добре.

Каол се изкуши да приключи разговора, но все пак попита:

— Затова ли не се преклони пред Ераван?

— Нито пред краля марионетка преди него — додаде баща му, чоплейки храната си.

— Знаел си, че предишният крал е бил обсебен от Валг?

Пръстите на баща му се спряха върху парче хляб — единственият белег за изумлението му.

— Не. Само че трупа пълчище от… какви ли не твари. А аз не съм ничий лакей, каквото и да си мислиш за мен. — Той отпусна ръка. — Но като че ли планът ми да те отдалеча от опасностите всъщност те е тласнал към тях.

— Защо би си правил труда?

— Говорех искрено онзи ден в Рифтхолд. Терин не е воин, не и в сърцето си. Видях какво се надига в Морат, във Ферианската падина, имах нужда големият ми син да е тук, да поеме меча ми, ако паднех в бой. А сега се завръщаш точно когато сянката на Морат ни обгръща от всички страни.

— Без една. — Каол махна към Белия зъб, или колкото се виждаше от планината през прозорците високо в каменните стени. — Говори се, че през изминалите месеци Ераван ловял планинците. Щом нямаш армия, поискай помощ от тях.

Баща му стисна устни.

— Те са полудиви номади, които убиват хората ни, и то без окото им да мигне.

— Както и ние убиваме тях. Нека Ераван ни обедини.

— И какво да им предложа в замяна? Планината ни принадлежи още отпреди Гавин Хавилиард да възседне трона.

— Предложи им проклетата луна, ако така ще ги убедиш да помогнат — обади се Ирен.

Баща му отново се подсмихна.

— Ти можеш ли да им предложиш нещо такова като пряка наследница на Върховната лечителка?

— Мери си приказките! — изръмжа му Каол.

Баща му не взе присърце предупреждението.

— Предпочитам да побият главата ми на кол, отколкото да отстъпя на онези диваци и сантиметър от земите на Аниел, камо ли да им прося помощ.

— Дано народът ти е съгласен с теб — заяви Ирен.

Баща му й отвърна с поредния безрадостен смях.

— Май те харесвам повече от кралицата асасин. Може пък бракът с жена от простолюдието да върне поне малко от някогашния кураж в рода ни.

Кръвта на Каол забуча в ушите му, но устните на Ирен се извиха в усмивка.

— Точно такъв си, какъвто си те представях — отбеляза тя. Баща му само килна глава.

— Подготви града и крепостта — процеди Каол. — Иначе ще се окаже, че заслужаваш всичко, което ще ни сполети заради теб.