Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (113)

110

Името й беше Елин Ашривер Белия трън Галантиус.

И не се боеше от нищо.

Майев и Ераван спряха. Спря и армията зад тях, като чук, готов да нанесе последния удар на Оринт.

Магията във вените на Елин беше колкото тлеещо въгленче. Ала те не го знаеха.

Треперещите й ръце заплашваха да изпуснат оръжията й, ала тя ги държеше здраво. С всички сили.

Нито стъпка повече.

Нямаше да им позволи да сторят нито стъпка повече към Оринт.

Майев се усмихна.

— Колко дълъг път си изминала, Елин.

Елин просто насочи Голдрин към тях. И срещна златистия поглед на Ераван.

Очите му пламнаха, съзирайки меча. Помнеше го.

Елин оголи зъби. Накара огъня около меча да лумне още по-силно.

Майев се обърна към валгския крал.

— Е, започваме ли?

Но Ераван вдигна поглед към Елин. И се поколеба.

Не й оставаше много време. Съвсем скоро щяха да разберат, че силата, от която се боеше кралят, вече я нямаше.

Но тя не беше дошла пред южната порта, за да ги разгроми.

А само да спечели време за бягство на всичките си любими хора зад стените. За да оцелеят, да се бият и утре.

Беше се завърнала у дома.

Това й стигаше.

Думите отекваха с всяка глътка въздух. Изостряха зрението й, вливаха стомана в гръбнака й. Огнена корона се появи над главата й и безсмъртните пламъци се заусукваха.

Нямаше как да надвие и двамата.

Но и нямаше да им се даде лесно. Щеше да направи всичко възможно да вземе някой от тях със себе си. Или поне да ги забави дотолкова, че приятелите й да осъществят плана си, да намерят начин да ги възпрат или разгромят. Макар че и двата варианта изглеждаха непостижими. Безизходни.

Затова и бе останала тук.

Да им даде поне късче надежда. Волята да продължат боя.

Дори само това да успееше да постигне срещу Ераван и Майев, щеше да влезе в Отвъдното с гордо вдигната глава. Щеше да срещне без срам всички, които бе обичала с огненото си сърце.

Тя се поклони подигравателно на Ераван и заяви с цялата нахаканост, която смогна да свика у себе си:

— Срещали сме се няколко пъти, но никога в истинския ни облик. — Елин му намигна. Въпреки че коленете й трепереха, успя да му намигне. — Колкото и да си чаровен в този вид, Ераван, май ми липсва Перингтън. Съвсем мъничко.

Ноздрите на Майев се разшириха от гняв.

Ераван обаче присви иронично очи.

— Според теб съдбата ли ни е отредила да се срещнем в Рифтхолд, без да се разпознаем един друг?

Небрежни, лековати думи от отвратителна, покварена твар. Елин сви рамене.

— Дали съдба… или късмет? — Тя махна към бойното поле, към срутения си град. — Това е далеч по-внушителна сцена за последния ни сблъсък, не смяташ ли? По-достойна за нас.

— Достатъчно! — изсъска Майев.

Елин вирна вежда.

— През последната година от живота си се готвя за този момент. Всъщност през последните десет, като се замисля. — Тя изцъка с език. — Затова искам да му се насладя. Да си поприказвам с най-големия си враг.

Ераван се засмя и звукът сякаш остърга костите й.

— А на мен ми се струва, че целиш да ни забавиш, Елин Галантиус.

Тя пак махна към стените на града зад себе си.

— Защо да го правя? Ключовете вече ги няма. Боговете също. — Тя ги удостои с усмивка. — Предполагам, че знаеш?!

Нотката на шеговитост напусна лицето на Ераван.

— Знам.

Смърт — мъчителна смърт дебнеше в гласа му.

Елин пак сви рамене.

— Всъщност ти направих услуга.

— Не й позволявай да говори! — процеди през зъби Майев. — Да приключваме!

Елин се засмя.

— Човек би си помисли, че те е страх, Майев. Да не би наистина да искам да ви забавя. — Тя отново се обърна към Ераван. — Боговете възнамеряваха да те завлекат със себе си. Да те разкъсат на парчета. — По устните й се изписа половинчата усмивка. — Аз ги помолих да ти го спестят. За да можем двамата с теб да си спретнем този грандиозен дуел.

— Как си оцеляла? — попита я Майев.

— Научих се да споделям — измърка Елин. — Чак сега.

— Лъжи — изплю Майев.

— Всъщност имам един въпрос към вас — заяви Елин на двамата господари на мрака, от които я деляха само танцуващите снежинки. — Вие ще споделяте ли властта? Все пак и двамата вече сте обречени да останете завинаги в нашия свят. — Тя посочи Майев с огнения си щит. — Доколкото чух, си била решена да го изпратиш у дома. И си събрала цяла армия от лечителки в Доранел, за да го унищожиш при първа възможност.

Ераван примигна бавно.

Елин се подсмихна.

— Какво ще ги правиш всичките тези лечителки сега, Майев? Обсъди ли този въпрос с Ераван?

Около пръстите на Майев се заусуква мрак.

— Изтърпях достатъчно празни приказки.

— Аз не — отсече Ераван с пламтящи златисти очи.

— Добре — каза Елин. — Бях нейна пленница. Месеци наред. Няма да повярваш колко неща научих през това време. За съпруга й, твоя брат. За библиотеката в двореца, откъдето Майев е разбрала как да прескача от свят в свят. Ще споделиш ли с него тези познания, Майев, или това не влиза в уговорката ви?

Съмнение. Съмнение започваше да тъмнее в очите на Ераван.

Елин продължи в същия дух:

— Едно ще ти кажа: не те иска тук. Иска да те махне. Интересно ми е какво ти каза, когато твоят Ключ на Уирда изчезна? Нека позная: кралят на Адарлан се е промъкнал в Морат, убил е момичето, което си взел за своя робиня и жив портал, и е срутил крепостта ти, а Майев пристигнала точно навреме да опита да го спре, макар и неуспешно? А знаеше ли, че е съзаклятничила с него дни наред? Само и само да ти измъкне ключа?

— Това е лъжа! — озъби се Майев.

— Така ли? Да повторя ли някои от репликите, които сте си разменили с лорд Ераван на четири очи? Които кралят на Адарлан ми предаде?

Усмивката на Ераван се разшири.

— Винаги си обичала да драматизираш. Дали пък не лъжеш, както твърди сестра ми?

— Може би да, а може би не. Само дето истината за предателството на новата ти съюзница е много по-интересна от всяка лъжа, която би родила моята глава.

— Да ти разкрием ли още една истина тогава? — подхвърли Майев. — Искаш ли да узнаеш кой уби родителите ти? Кой уби лейди Мериън?

Елин застина.

Майев махна с ръка към Ераван.

— Не беше той. Не беше дори кралят на Адарлан. Не, той изпрати нисш валгски принц да свърши тази работа. Дори не благоволи да отиде лично. Не повярва, че подобно начинание изисква висша намеса.

Елин вторачи очи в кралицата. Във валгския крал.

После вдигна вежда.

— Това опит да разклатите решимостта ми ли беше? На по хиляди години сте, а не ви хрумна нищо по-хитроумно?! — Тя пак се засмя и посочи Ераван с Голдрин. Можеше да се закълне, че кралят трепна от огненото острие. — Съжалявам те. Как можа да се обвържеш с толкова дотеглива личност? — Елин изцъка с език. — А когато Майев те предаде, ще ми стане още по-жал за теб.

— Виждаш ли как приказва? — изсъска Майев. — Винаги в това й е била силата: да отвлича вниманието ти и да дърдори, докато…

— Да, да. Но както вече казах: играта е ваша. Няма какво да ви спре.

— С изключение на теб — вметна Ераван.

Елин долепи щита до гърдите си.

— Поласкана съм, че мислиш така. — Тя вирна вежди. — Макар че онези двеста лечителки, които сме събрали в града, вероятно ще се засегнат, че ги забравяш. Все пак с очите си видях как прогонват валгските ти демони от човешките им приемници.

Ераван замръзна. Едва забележимо.

— А може би и това е лъжа? — рече умислено Елин. — Но май е рисковано да влезеш неподготвен в града. Моят град. Да провериш кой те чака там. Дочух, че това лято доста си се постарал в опита си да убиеш една моя приятелка. Наследница на Силба. На твое място щях да положа повечко усилия. За сведение тя сега е тук. Идва отдалеч да те види и да ти върне услугата. — Елин подсили пламъка си и Ераван наново се поколеба. — Майев знае. Знае, че лечителните са в града ми и те чакат. И с радост ще гледа как ти се нахвърлят. Питай я къде е совата й, лечителната, която държи в плен. За да я брани от теб.

— Не слушай измислиците й! — изплю Майев.

— Дори сключи сделка с тях: да пощади живота им в замяна на това да я отърват от теб. — Елин махна с Голдрин към Оринт. — Влизайки в града ми, попадаш в капана й. Заедно с всичките си валгски другарчета. Накрая ще остане само Майев, Господарка на всичко.

Сенките на Майев се надигнаха като вълна.

— Слушах те достатъчно, Елин Галантиус.

Елин знаеше, че Майев би атакувала и без помощта на Ераван, ако се наложеше.

Валгският крал погледна Майев и като че ли осъзна същото.

Черната коса на Майев се развяваше около нея.

— Къде е кралят на Адарлан? Иска ни се да поговорим и с него.

Кралицата излъчваше прогаряща, пъклена ярост.

Елин сви рамене.

— Сражава се някъде. И едва ли се сеща за вас. — Тя килна глава. — Поздравления, Майев! Храбър опит да отклониш разговора. — Сетне се обърна към Ераван: — Лечителките те чакат в града. Сам ще се увериш, че казвам истината. Но тогава вече ще е твърде късно.

Съмнение. Неподправено съмнение се прокрадваше в очите на Ераван. Мъничка пролука. Открехната врата.

Сега оставаше Ирен и другите лечителки да се възползват от нея.

Нарочно не ги беше питала, не бе обсъдила плана си с тях. Защото не желаеше да въвлича никой друг.

Но имаше доверие на Ирен и приятелките й. Вярваше, че ще довършат започнатото от нея. След като тя си отидеше. Имаше им доверие.

Майев пристъпи напред.

— Дано си се позабавлявала през последните минути от живота си. — Тя оголи твърде белите си зъби и хладнокръвната й изтънченост се изпари. Дори Ераван примигна смаяно. И пак се поколеба. Сякаш се питаше дали Елин не е казала истината. — Дано си доволна от глупашките си празнословия.

— Винаги — поклони се насмешливо Елин. — Но ще съм по-доволна, когато те изтрия от лицето на земята. — Тя въздъхна към небето. — Свещени богове, какво зрелище се очертава!

Майев протегна ръка пред себе си. В шепата й се виеше мрак.

— Боя се, че не останаха богове. И вече няма кой от тях да ти помогне, Елин Галантиус.

Елин се усмихна и Голдрин пламна още по-ярко.

— Аз самата съм богиня.

Сетне отприщи силата си срещу тях.

* * *

Роуан извади парчето желязо от рамото си тъкмо когато Майев и Ераван пристигнаха.

Когато Елин ги посрещна пред стените на Оринт.

Магията прегаряше във вените му, но той притисна с длан кървящата си рана и хукна към южната порта, насочвайки цялата си воля към зарастването й.

Плътта започва да се затваря с болезнено щипане — твърде бавно.

Ала не можеше да излети с разкъсано крило, каквото щеше да има, ако се преобразеше сега. Ето защо препусна към южната порта през града, който щеше да бъде негов дом.

Трябваше да стигне до нея.

Нечий предупредителен вик откъм парапета на крепостната стена го накара да вдигне инстинктивно щита си. В същия миг първата обсадна стълба се блъсна в камъка.

И от нея се заизнизваха моратски войници право към мечовете на воините от хаганската армия и Гибелния легион. Но бяха твърде много.

Железни зъби се сблъскаха с крочанки в небето. Вражеските уивърни носеха по няколко моратски войници на гърбовете си и ги пускаха по парапетите, по улиците на града.

Хората крещяха. Навътре в града хората крещяха. Бягаха. Оставаха му броени пресечки до южната порта — до Елин.

Но… писъците на ужас и болка не стихваха. Семейства. Деца.

Домът му. Това щеше да е домът му. Вече можеше да го нарече свой дом, щом Елин беше с него. Затова трябваше да го защити.

Той извади меча и брадвата си.

Отвъд стените избухна огън, който окъпа града в златисто. Ала на Елин едва ли й оставаше повече от въгленче магия. В схватка с Ераван и Майев вече трябваше да е мъртва. А ето че пламъкът й още лумтеше. Свещената им връзка бе все така силна.

Улови нещо бяло с крайчеца на окото си и като се обърна, видя Фенрис, оплискан с кръв и озъбен срещу войниците, изливащи се през стената. Един замах с мощната му лапа беше достатъчен да разсече най-близкия войник на парчета.

След миг и Лоркан се появи с порив на черния си вятър.

Двамата елфи спряха за секунда и го погледнаха въпросително. Отлично знаеха къде е Елин. Какъв беше планът.

Отвъд стените отново изригна огън.

Но писъците на невинните хора в града… Тя никога нямаше да му прости, ако ги изоставеше.

Затова Роуан приготви оръжията си и се извърна към уплашените викове.

— Положили сме клетва пред кралицата ни и този двор! — изръмжа, преценявайки с поглед войниците, прииждащи през стената. — Няма да я нарушим.

* * *

Въпреки че трите големи сили на кралството воюваха пред портите на града, унищожението продължаваше.

Моратските легиони ги връхлитаха с пълна мощ и изтощената хаганска армия се обърна да ги посрещне отново. Да посрещне новите страшилища — зверове, които нападаха с кръвожадни челюсти и смразяващ вой, илкени, кръжащи в небето над тях. Валгските принцеси още не се виждаха. Но Елида знаеше, че са някъде там. Морат водеше изчадията от най-дълбоките си тъмници за тази последна битка.

А на полето, точно пред южната порта, се сблъскваха огън и мрак, по-черен от нощта.

Елида не знаеше накъде да гледа: към сражението между армиите или към това, което Елин сама бе подела срещу Майев и Ераван.

Ирен стоеше до нея. Лорд Дароу, Лизандра и Еванджелин наблюдаваха случващото се до тях.

Пак проблесна светлина и й отговори вълна от мрак.

Елин вилнееше като огнена вихрушка между Майев и Ераван, бърза и безпощадна.

Не й беше останала никаква сила. Преди Портата на Уирда да й я отнеме цялата, навярно имаше шанс да надвие поне единия от тях. Но с тези нищожни остатъци от магията й, и то след цял ден на бойното поле…

Майев и Ераван обаче не подозираха.

Не съзнаваха, че Елин само отклонява ударите им, вместо да атакува. Нито че дългият боен танц не беше просто показно на уменията й, а начин да спечели време на хората в града.

Долу, в мрака отвъд стените, войниците умираха, и умираха. А обсадните стълби изливаха моратски демони в Оринт.

Елин още бранеше портата от Ераван и Майев. Не ги допускаше и стъпка по-близо до града. Последната саможертва на Елин Галантиус в името на Терасен.

Щом враговете й проумееха, че не й е останала никаква магия, всичко щеше да приключи. Забавлението им, театралното мерене на сили и умения щеше да изчезне.

Но къде бяха другите? Къде бяха Роуан, Лоркан и Дориан? Фенрис и Гавриел? Нима не знаеха какво се разиграва пред градската порта?

Лизандра дишаше на пресекулки. Нищо — хамелеонката не можеше да стори нищо. Ако понечеше да помогне на Елин, Ераван и Майев можеше да осъзнаят, че кралицата ги е заблуждавала.

В ухото на Елида не шепнеше ласкав глас. Вече не. Онзи тих, мъдър шепот повече никога нямаше да я напътства.

Виж! — вечно я бе съветвала Анийт. — Виж!

Елида погледна към бойното поле, към града, към кралицата, бореща се срещу двамата валгски владетели.

Елин не правеше нищо безпричинно. Стоеше пред портата, за да им спечели време. Да изтощи Ераван и Майев поне малко. Но сама не можеше да ги надвие.

Един-единствен човек бе способен на това.

Очите й намериха Ирен, която наблюдаваше Елин с пребледняло лице.

Кралицата никога нямаше да поиска такава жертва от лечителката.

Ала нямаше да препречи пътя, в случай че Ирен решеше да тръгне по него.

Доловила погледа й, Ирен откъсна вниманието си от битката.

— Какво?

Елида надникна към Лизандра. После към градските стени, по които просветваха лед и пламък.

И разбра какво трябваше да предприемат.