Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (86)

83

Дориан летя неспирно. Почти два дни летя без почивка на север по гръбнака на Белия зъб, покрай оголената от зимата оуквалдска шир отдясно.

Накрая си набеляза някаква полянка между плетеницата от древни дървета и се спусна през клоните без дори да усеща дращенето им по дебелата си уивърнска кожа. Веднага щом кацна в снега, се преобрази и разтопи с магията си замръзналото поточе, лъкатушещо през полянката.

Сетне падна на колене и пи от водата на дълбоки, задъхани глътки.

Откриването на храна се оказа по-лесно, отколкото бе очаквал. Не му трябваха нито клопки, нито стрели да улови жилестия заек, скътан наблизо. Дори не му трябваше нож да го одере. Нито шиш да го опече.

Щом утоли жаждата и глада си и се увери, че в небето не го дебнат врагове, Дориан нарисува символите. За последно.

Налагаше се да излети час по-скоро. Но заради това можеше да отложи с малко полета си на север. Дамарис явно се съгласи, защото този път призова онзи, когото носителят му желаеше да види.

Гавин се появи в кръга от кървави Знаци на Уирда, по-блед и размит на утринната светлина.

— Намерил си го, значи — каза вместо поздрав древният крал. — И заряза Ераван в сериозна бъркотия.

— Така е.

Дориан долепи длан до джоба на жакета си. До потресаващата сила, пулсираща вътре. По време на устремения му полет от Морат му бе необходима огромна воля, за да игнорира шепота й. Сега изтръпна, и то не само от студа.

— Тогава защо ме призоваваш?

Дориан срещна погледа на мъжа. Като крал към крал.

— Държа да ти съобщя, че съм го намерил, за да се сбогуваш с Елена. Преди да изковем Ключалката.

Гавин застина. Дориан не трепна от преценяващия му взор.

След миг Гавин рече с посмекчен тон:

— В такъв случай трябва да се сбогувам и с теб.

Дориан кимна. Чувстваше се готов. Не че имаше друг избор.

— Явно си решил? Решил си ти да се жертваш? — настоя Гавин.

— Елин е в Севера — обясни Дориан. — Като я открия, ще решим заедно. — Кой от тях двамата щеше да се слее с трите ключа. И нямаше да се върне на този свят. — Но се надявам — призна той — да е измислила друг вариант. Както за нас, така и за Елена.

Елин се бе измъкнала от Майев. Може би щеше да има този късмет и с бягството от участта им.

Призрачен вятър разлюля пред лицето на Гавин няколко кичура от дългата му коса.

— Благодаря ти — каза дрезгаво кралят. — Благодаря ти, че дори си помислил за това.

Ала в очите му проблясваше скръб. Знаеше колко е непостижимо.

— Съжалявам — каза Дориан. — Съжалявам, че такава съдба ще сполети двама ви, ако успеем с Ключалката.

Гавин преглътна.

— Вречената ми направи своя избор преди много време. Винаги е била готова да посрещне последиците. За разлика от мен.

Също както Сорша бе направила своя избор. И бе последвала своята съдба.

За пръв път споменът за нея не му причини болка. Образът й просветна пред него като предизвикателство. Да осмисли жертвата й. Нейната… и на още мнозина. Както и своята собствена.

— Не се отказвай толкова лесно от живота — посъветва го Гавин. — Именно животът ми с Елена ми дава сили да преглътна идеята за раздялата ни. Хубав живот беше. На по-хубав не можех и да се надявам. — Той килна глава. — Желая ти същото.

Но преди Дориан да опише чувствата, които завладяха сърцето му при тези думи, Гавин вдигна поглед към небето. И свъси тъмните си вежди.

— Време е да тръгваш.

Грохот на големи криле изпълни въздуха. Хиляди криле.

Изглежда, легионът на Железни зъби все пак се беше мобилизирал след рухването на Морат. Вещиците летяха на север към Оринт, вероятно още по-нетърпеливи да разкъсат приятелите му.

Дориан се молеше Майев да не е сред тях. Молеше се да е останала да ближе раните си в Морат при Ераван. Докато и другите им страшилища не тръгнеха на война. Заедно с валгските принцеси в тела на паяци.

Въпреки бързо наближаващата армия Дориан докосна дръжката на Дамарис и каза:

— Ще се грижа за Адарлан. Колкото и време да има пред мен, няма да го изоставя.

Мечът се стопли и засия.

А Гавин се усмихна леко независимо от надвисналата над тях загуба. Като че и той бе доловил топлината на меча.

— Знам — отвърна. — Винаги съм го знаел.

Дамарис не изстина.

Дориан опита да преглътне буцата в гърлото си.

— След като затворим Портата на Уирда, ще мога ли да отварям този портал?

Ще мога ли пак да те призова, да поискам съвет от теб?

Гавин започна да избледнява.

— Не знам. — После добави тихо: — Надявам се.

Дориан сложи ръка на сърцето си и се поклони дълбоко.

И докато Гавин се сливаше със снега и слънцето, Дориан можеше да се закълне, че кралят също му се покланя.

След няколко минути, когато гигантски криле засенчиха слънцето, никой не забеляза самотния уивърн, който излетя от Оуквалд и се присъедини към многочислената войска.