Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (24)

21

Роуан знаеше всички главни и тайни пътища към Доранел. И зеленото кралство, и величествения град, чието име носеше.

Гавриел и Лоркан също ги знаеха. Предишната вечер продадоха конете си. Елида ги спазари. Елфическите воини бяха твърде разпознаваеми; дори да криеха лицата си, могъщото им присъствие щеше да ги издаде. Малцина не биха ги познали.

За разлика от северната граница с Вендлин, южните пътища към кралството не бяха под охраната на диви вълци. Въпреки това избираха скритите, полузабравени пътеки, водещи на север.

Когато им останаха броени дни път до града, заложиха капан на Майев.

И за стръв използваха онова, което кралицата не би устояла да вземе лично: нашийници от Камък на Уирда.

Елин още не се бе прекършила. Роуан знаеше, усещаше го. И упорството й вероятно подлудяваше Майев. Изкушението да й сложи нашийник, самонадеяната вяра на елфическата кралица, че би успяла да командва демона в него, да го изтръгне от контрола на самия Ераван… Майев едва ли би пропуснала толкова апетитна възможност.

Ето защо Елида започна да пуска слухове по кръчми и пазари, по местата, където Роуан знаеше, че се навъртат шпионите на Майев. Мълви за елфически гарнизон, заловил валгски принц — за причудливите нашийници, които намерили у него. Къде: край един аванпост на няколко левги от града. Нашийниците: лесна плячка.

Роуан дори не се помоли на боговете Майев да се хване. Да не изпрати някого от своите шпиони, който да вземе нашийниците или просто да потвърди съществуването им. Рискован ход, но и бездруго нямаха избор.

Докато се изкачваха по стръмните южни хълмове, откъдето щеше да им се разкрие добър изглед към нощния град, сърцето му препускаше бясно. Може и да не владееха магията за укриване на Майев, но без кръвната клетва едва ли щеше да долови близостта им.

Въпреки че шпионите й бяха навсякъде, а силата й се простираше надлъж и шир по тези земи. И още много други.

Вече пълзяха задъхано към билото на най-високия от гористите хълмове. Да, имаше и други пътища към града, но никой не предлагаше такъв изглед към терена пред тях. Роуан не смееше да лети, защото бдителните й стражи несъмнено се оглеждаха за белоопашат ястреб, дори под прикритието на нощта.

Имаха едва десетина метра до билото.

Роуан продължи да се катери, следван от спътниците си.

Тя беше тук. През цялото време е била тук. Ако бяха дошли директно в Доранел…

Не си позволи да мисли за това, стъпвайки на хребета.

Под крехката луна градът от сив камък се къпеше в бяло, обгърнат в мъгли от околните реки и водопади. Елида, макар и задъхана, ахна с възхита.

— Очаквах… очаквах да е като Морат — призна си тя.

Живописният град се разпростираше в сърцето на огромна речна долина. Независимо от късния час уличните лампи още светеха и Роуан знаеше, че по някои площади свири музика.

Домът му. Поне някога беше. Ала жителите му все още ли бяха неговият народ, след като се бе оженил за чужда кралица? След като се беше сражавал срещу тях, убивайки мнозина край бреговете на Ейлве? Нарочно не потърси с поглед черните траурни знамена, които със сигурност висяха от множество прозорци.

Знаеше, че Лоркан и Гавриел също избягваха да ги броят. От векове познаваха тези елфи, живееха сред тях. Наричаха ги свои приятели.

Но дали някои от тях съзнаваха кой лежи в плен сред тях? Дали чуваха писъците й?

— Това е мястото — каза Гавриел на Елида, сочейки куполите и елегантните сгради, струпани в източния край на града по брега на гигантския водопад.

Всички огледаха безмълвно обточената с колони резиденция на кралицата. Където се бяха помещавали и собствените им покои. Вътре не горяха лампи.

— Това не доказва нищо — отбеляза Лоркан. — Нито че Майев е тръгнала, нито че Елин е още там.

Роуан се вслуша във вятъра, подуши го, но не усети нищо.

— Единственият начин да се уверим е, като влезем в града.

— Само по онези два моста ли може да се влезе? — попита Елида, гледайки свъсено каменните мостове близнаци от южната и северната страна на Доранел.

И двата бяха открити, забележими от километри.

— Да — отговори със стегнат глас Лоркан.

Реката беше твърде широка, твърде буйна, за да я преплуват. А Роуан не беше чувал за друг начин да влязат в града.

— Налага се да заобиколим долината отдалеч — каза Лоркан, наблюдавайки града в сърцето й.

На север гористите планински подножия се извисяваха към монолитната стена на Камбрийските планини. На запад долината се разстилаше в земеделски земи, открити и необятни, ширещи се чак до морето. А на изток, отвъд водопада, ливадите отстъпваха място на древна гора, опряла гръб в още гигантски планини.

Неговите планини. Мястото, което някога бе наричал свой дом, където се беше намирала горската му къща, докато не я изгориха. Където беше погребал Лирия, където бе очаквал някой ден да погребат и него.

— Трябва ни и резервна стратегия — каза Роуан, въпреки че вече се беше замислил по въпроса.

Къде да избягат след това, защото Майев щеше да изпрати най-умелите си воини след тях.

Някога и той самият се причисляваше към тях. Майев го изпращаше да залавя и унищожава елфите, станали твърде чудовищни дори според нейните разбирания, отцепници, които вече не заслужаваха да живеят. Той самият бе обучил воините, които Майев щеше да хвърли по следите им. Беше им показал тайните пътеки, любимите скривалища на елфите.

Никога не му бе хрумвало, че някой ден ще използват уменията си срещу него.

— Необходим ни е един ден — каза Лоркан.

Роуан впери студен поглед в него.

— Не разполагаме с един ден.

Елин беше там, долу. В онзи град. Знаеше го, чувстваше го. От два дни се потапяше в силата си, приготвяше се за убийствата, за сражението. Усилието да я сдържа го притискаше, обтягаше и мъничкото му самоконтрол.

— Ще си платим за всяко прибързано решение — отвърна Лоркан. — Вречената ти също.

Самоконтролът на някогашния му командир не беше по-устойчив от неговия. Дори Гавриел, вечно спокоен и уравновесен, крачеше нервно. Всичките се бяха спуснали в силата си, извлекли я бяха до дъно.

Лоркан обаче имаше право. Роуан би казал същото, ако беше на негово място.

Гавриел посочи някаква изпъкнала скала на склона под тях.

— Там ще имаме сносно укритие за лагеруване тази нощ. Ще починем, а утре ще съставим план.

Идеята го ужасяваше. Да спи, когато Елин се намираше на броени километри от него. Ушите му се наостриха, сякаш се мъчеше да долови писъците й. Въпреки това каза:

— Добре.

Нямаше нужда да обявява, че е твърде рисковано да палят огън. Въздухът беше студен, но не толкова, че да замръзнат през нощта.

Роуан тръгна пръв надолу по хълма и подаде ръка на Елида, за да й помогне да слезе по опасния скалист склон. Тя я пое с разтреперани пръсти.

И все пак не се беше уплашила да тръгне с тях, да им съдейства.

Той надзърна надолу за следващото стабилно място в скалата, където да стъпи, и пак се обърна да й помогне.

— Не е задължително да идваш с нас в града. Ще си набележим маршрут за бягство и може да ни чакаш някъде в безопасност.

Когато Елида не му отговори, Роуан вдигна очи към нея.

Тя обаче не гледаше него, а града пред тях.

С изцъклени от ужас очи. Ужас, който се пропиваше в мириса й.

Лоркан се появи мълниеносно и сложи ръка на рамото й.

— Какво…

Роуан се извърна към града. Билото бе служило за граница.

Не на града, а на една илюзия. Приказна, идилична илюзия, за която да докладват разузнавачите, недръзнали да се доближат прекалено. Защото от всички страни на града, дори по източната равнина…

Армия. Безчетна армия лагеруваше навсякъде около него.

— Призовала е почти цялата си войска — прошепна Гавриел с брулена от вятъра коса.

Роуан преброи лагерните огньове, осеяли тъмната земя като рой звезди. За пръв път виждаше толкова многобройна елфическа армия. Онази, която с кадъра му бяха предвождали в други войни, дори не можеше да се мери с нея.

Елин можеше да е къде ли не. Както в лагерите, така и в града.

Трябваше да подходят умно. С хитрина. И ако Майев не беше клъвнала стръвта им…

— Довела е цяла армия да ни държи настрана от града? — учуди се Елида.

Лоркан стрелна предупредително Роуан.

— Или за да удържи Елин вътре.

Роуан огледа лагеруващата войска. Какво ли си мислеха жителите на Доранел, които рядко виждаха въоръжени сили, по-многобройни от стражевите патрули в града?

— Имаме съюзници в града — изтъкна Гавриел. — Може да опитаме да се свържем с тях. Да проучим къде е Майев, с каква цел се е събрала войската. Дали не се носят слухове за Елин.

Елис, чичото на Роуан, главата на рода им, бе останал в града, когато армадата на Майев отплава. Непоколебим, мъдър елф, но и предан. Възпитал бе Енда по свое подобие, превърнал го беше в остроумен придворен. Но намереше ли време, обучаваше и Роуан, преподавайки му някои от първите му уроци по бой с меч. Роуан отрасна в дома на чичо си — едничкия му дом, докато не откри онази планина. Ала на собствената си кръв ли щеше да е предан Елис, или на Майев, особено след предателството на рода на Белия трън в Ейлве?

Пък и чичо му можеше вече да е мъртъв. Майев можеше да го е наказала заради всички братовчеди, които Роуан бе молил за помощ. Или в стремежа си да си върне благоразположението на кралицата след предателството на рода им Елис можеше да ги предаде още преди да са намерили Елин.

А що се отнасяше до другите, до малцината съюзници, които им бяха останали…

— Майев е способна да прониква в съзнанието на хората — каза Роуан. — По всяка вероятност знае кои са съюзниците ни и може вече да се е погрижила за тях. — Той стисна дръжката на Голдрин, търсейки успокояващия допир на топлия метал. — Няма да рискуваме.

Лоркан изсумтя в знак на съгласие.

— Майев не ме познава, не и достатъчно добре — обади се Елида. — Никой в града не би ме разпознал, особено ако… променя външния си вид. Както когато разпространих лъжите за валгския принц. Утре може да пробвам да вляза в града и да се поослушам.

— Не.

Отказът на Лоркан прониза нощта като нож.

Елида му отвърна със студен, невъзмутим глас:

— Не си ми командир. Дори не си от моя двор.

Тя се обърна към Роуан. Той беше.

Той я превъзхождаше в йерархията им. Обзе го неприятно чувство. Елин го бе поставила в тази позиция.

Лоркан изсъска:

— Тя не познава града, не знае как да се справи със стражите…

— Ще я научим — намеси се Гавриел. — Тази вечер. Ще й кажем онова, което знаем.

Лоркан оголи зъби насреща му.

— Ако Майев е все още в Доранел, ще я надуши.

— Няма — увери го Елида.

— Откри те на онзи плаж — скастри я Лоркан.

Елида вирна брадичка.

— Утре отивам в града.

— И какво ще направиш? Ще разпиташ дали някой не е виждал Елин Галантиус да се разхожда наоколо? Дали Майев би те приела за чаша чай? — изръмжа гръмовно Лоркан.

Елида не отстъпи и за секунда.

— Ще разпитам за Каирн.

Всички застинаха. Роуан не беше съвсем сигурен дали я е чул правилно.

Тя ги погледна целеустремено.

— Какво странно има в това една млада простосмъртна жена да разпитва за елф, който я е зарязал?

Лоркан пребледня като луната над тях.

— Елида. — Тя не му отговори, ето защо Лоркан се завъртя към Роуан. — Ще пратим някого да проучи обстановката, трябва да има и друг начин да…

Елида просто каза на Роуан:

— Намерим ли Каирн, ще намерим и Елин. И ще разберем дали Майев е още в града.

От очите й вече не надничаше страх. В мириса й нямаше нито следа от него.

Затова Роуан кимна напук на осезаемото напрежение у Лоркан.

— Успешен лов, милейди!