Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (94)

91

Дориан не можеше да повярва на очите си — дори не се бе надявал да се натъкне на нещо подобно.

Чужда армия маршируваше на север. Армията, която от малък изучаваше. Хаганските пехотинци и дарганската кавалерия. Легендарните руки, величествени и горди същества, кръжаха над тях като море от крила.

Добра се възможно най-близо до предните редици на войската, любопитен кои кралски особи я предвождаха. Дали Каол ги придружаваше. Дали появата на тази внушителна армия говореше, че приятелят му е постигнал невъзможната си мисия.

Тогава руките го забелязаха.

Устремиха се към него и той започна да им сигнализира. С надеждата, че ще спрат.

Накрая кацна на онзи кръстопът. И ги видя. Видя нея.

Елин препусна с коня си към него. Заедно с Роуан, Елида и другите.

Майев вярваше, че Елин е тръгнала към Терасен. И ето я сега: предвождаше хаганската армия.

Усмивката й помръкна, щом го доближи. Сякаш предчувстваше какво носи.

— Къде е Манон? — попита го тя.

— В Терасен — прошепна задъхано Дориан. — Вероятно с крочанките, ако всичко е протекло по план.

Тя изцъкли очи и отвори уста да каже нещо, но по пътя към него вече препускаше друг ездач.

Светът утихна.

Ездачът спря коня си, следван плътно от красива жена, която Дориан можеше да опише само като златна.

Но погледът му се върна към първия ездач. Към стойката на тялото му, към достолепната му осанка.

А когато Каол Уестфол скочи от коня и пробяга последните няколко метра до него, кралят на Адарлан зарида.

* * *

Каол дори не се помъчи да прикрие сълзите си, трепета, който го обзе, когато се хвърли в отворените обятия на краля си.

Никой от околните не каза и дума, макар че Каол ги усещаше наблизо. Знаеше, че Ирен стои зад него и плаче заедно с тях.

Просто се притисна към своя приятел и брат.

— Сигурен бях, че ще се справиш — пророни Дориан. — Че ще намериш начин. За всичко.

Армията. Фактът, че стоеше прав.

Каол само го стисна още по-здраво.

— И ти самият имаш доста за разказване.

Дориан се отдръпна от него със сериозно лице.

Историята на краля му, проумя Каол, нямаше да е толкова щастлива, колкото неговата собствена.

Ала преди Дориан да помрачи радостта им с разказа си, Каол посочи Ирен, която беше слязла от коня и бършеше сълзите си.

— Това е жената, на която дължа всичко — обяви той, махвайки към стъпилите си на земята крака, към армията, точеща се назад по пътя. — Ирен Тауърс. Лечителка в Торе Сесме. И моя съпруга.

Ирен се поклони и Каол можеше да се закълне, че мимолетна тъга почерни погледа на Дориан. Но в следващата секунда кралят хвана ръцете на Ирен и я вдигна от дълбокия й поклон. И независимо че тъгата още личеше в усмивката му, й каза:

— Благодаря ти.

Тя поруменя.

— Толкова много съм слушала за вас, Ваше Величество.

Той й намигна, макар и превърнал се просто в сянка на някогашния Дориан.

— Само лоши неща, надявам се.

Ирен се засмя и радостта по лицето й — радост, която Каол знаеше, че е за тях двамата — го накара да я обикне още повече.

— Винаги съм искал сестра — каза Дориан и се наведе да целуне Ирен по двете бузи. — Добре дошла в Адарлан, милейди!

Усмивката й стана по-ласкава, по-широка и тя сложи ръка върху корема си.

— В такъв случай ще ви зарадвам, че скоро ще ставате чичо.

Дориан се завъртя към Каол, който кимна, неспособен да опише с думи чувството, обзело сърцето му.

Но усмивката на краля посърна, щом отправи поглед към Елин, облегната на едно дърво с Роуан и Елида до себе си.

— Знам — каза Елин и Каол осъзна, че не говори за бременността.

Дориан затвори очи и Каол постави ръка върху рамото на краля си, за да облекчи тежестта на лошата вест, която се канеше да разкрие.

— Взех третия ключ от Морат — обяви Дориан.

Коленете на Каол се подкосиха и Ирен се спусна към него, премятайки ръка през кръста му.

Ключовете на Уирда.

Каол го попита:

— И трите са у теб?

Дориан кимна.

Само с поглед Роуан разпрати кадъра си да се увери, че никой от армията не е достатъчно близо, за да ги чуе.

— Промъкнах се в Морат да взема третия — уточни Дориан.

— Свещени богове! — промълви Елин.

Каол само примигна.

— Това се оказа лесната част — продължи Дориан леко пребледнял.

Наследниците на хаганата излязоха от редиците на армията си и Дориан се усмихна на Несрин. Сетне кимна на кралските особи. По-късно щяха да ги запознаят.

— Майев беше там — каза той на Елин.

Тя сложи ръка върху Голдрин и по върховете на пръстите й затанцуваха пламъци. Огънят сякаш се пропи в меча и рубинът проблесна.

— Знам — отвърна глухо тя.

Дориан вирна вежди. Елин просто поклати глава и му кимна да продължи.

— Майев ме надуши и…

Той въздъхна и цялата история се изля от устата му наведнъж.

Като приключи, Каол се благодари, че ръката на Ирен е останала около кръста му. Възцари се напрегнато, тягостно мълчание. Дориан бе унищожил Морат.

— Сигурен съм — призна кралят, — че Ераван и Майев са оцелели след краха на Морат. Навярно само съм ги разярил.

Това не попречи на Каол да се удиви за пореден път на приятеля си. Останалите го гледаха със същото изумление.

— Добра работа — похвали го Лоркан, премервайки го с поглед. — Отлична.

Елин подсвирна впечатлено.

— Ще ми се да го бях зърнала с очите си — поклати глава тя. После се обърна към Роуан. — Значи, чичо ти и Есар са изпълнили своята част от уговорката. Изритали са Майев.

Елфическият принц изсумтя.

— Каза, че писмото ти било много красноречиво. Трябваше да ти повярвам. — Елин се поклони театрално. Каол нямаше никаква представа за какво говорят, но Роуан все пак додаде: — Тоест, щом не може да е Кралица на елфите, Майев ще си намери друг престол.

— Кучка! — изплю Фенрис.

Каол беше съгласен.

— Най-лошите ни страхове се потвърждават — обади се принц Сартак, надниквайки към брат си и сестра си. — Съюз между валгски крал и кралица. — Той кимна към Елида. — Чичо ти не ни е излъгал.

— Майев вече няма армия — напомни им Дориан. — Само силата си.

Несрин изтръпна.

— Кръстоските, които е сътворила с валгските принцеси, са достатъчно опасни.

Каол погледна Ирен, жената, която носеше най-голямото оръжие срещу Валгите в собственото си тяло.

— Кога тръгна от Морат? — попита Роуан.

— Преди три дни — каза Дориан.

Роуан се обърна към Елин, все така пребледняла и подпряна на дървото. Каол се чудеше дали и тя като него не можеше да разчита на собствените си крака.

— Поне знаем, че Ераван още не е стигнал до Терасен.

— Изпратил е легиона си от Железни зъби напред — каза Дориан.

— Знаем — обади се Каол. — Вече са в Оринт.

Дориан поклати глава.

— Това е невъзможно. Тръгнаха малко след мен. Учудвам се, че не сте ги видели да прелитат на Рун.

Мълчание.

— Цялата войска на Железни зъби още не е пристигнала в Оринт — вметна тихо Елин.

Опасно тихо.

— Преброих повече от хиляда вещици в онази, с която летях известно време — рече Дориан. — Мнозина от тях пренасяха войници. Валги.

Каол затвори очи и Ирен го стисна леко с ръка в жест на безмълвна утеха.

— От самото начало знаехме, че ще превъзхождат числено рукините — изтъкна Несрин.

— От Терасен няма да остане нищо, което рукините да защитават — обади се принц Кашин, потривайки челюстта си. — Дори крочанките да пристигнат преди нас.

Кралицата на Терасен най-сетне се отблъсна от дървото.

— Имаме два варианта — подхвана с уверен глас въпреки ада, който ги застигаше. — Да продължим на север възможно най-бързо. И чак като стигнем в Терасен, да разберем срещу какво трябва да се борим. Вероятно ще съумея да сваля доста уивърни.

— А вторият вариант? — подкани я принцеса Хасар.

По лицето на Елин се изписа сурово изражение.

— Разполагаме с трите Ключа на Уирда. И с мен. Мога да сложа край на всичко това още сега. Или поне да извадя Ераван от играта, преди да ни открие, да намери начин да ни открадне ключовете и да господства завинаги както над нашия свят, така и над всички други.

Роуан подскочи и заклати глава. Елин обаче вдигна ръка. И дори елфическият принц се подчини.

— Решението не е само мое.

Каол проумя, че пред тях стоеше истинска кралица, а не наемната убийца, която бе извлачил от солните мини на няколко километра надолу по пътя. Не дори жената, която бе видял в Рифтхолд.

Дориан изопна рамене.

— Решението е и мое.

Бавно, съвсем бавно Елин извърна глава към него. Каол свика всичките си сили. Тя пророни с непоносимо нежен глас:

— Ти ни подсигури третия ключ. Изпълни дълга си.

— Нищо подобно — възрази Дориан и сапфирените му очи проблеснаха. — Във вените ми още тече същата кръв, същият дълг.

Каол стисна ръце в юмруци от усилието да удържи езика зад зъбите си. Роуан като че ли вършеше същото, докато двамата владетели преговаряха.

Изражението на Елин остана равнодушно — вглъбено.

— Толкова ли ти се иска да умреш?

Дориан не отстъпи.

— А на теб?

Мълчание. Съвършено мълчание се разля над поляната.

Накрая Елин сви рамене, сякаш съдбата на цели светове не беше заложена на карта.

— Който и от нас да върне ключовете в портата, това ще засегне живота на всички. Затова всички трябва да решим заедно. — Тя вирна брадичка. — Продължаваме ли похода си към войната с надеждата да стигнем Оринт навреме и тогава да унищожим ключовете… Или да унищожим ключовете още сега, след което вие да продължите на север. — И тя направи пауза, плашеща, непоносима. — Без мен.

Роуан вече трепереше — или от напъна да озапти реакциите си, или от страх.

С категоричен и спокоен глас Елин обобщи:

— Нека гласуваме.

* * *

Гласуване.

Роуан за пръв път чуваше толкова абсурдно хрумване.

Макар и една част от него да сияеше от гордост, задето бе избрала точно този момент да постави началото на новия свят, който бе обещала на всички.

Свят, където властта нямаше да е в ръцете на шепа деспоти, а на мнозина достойни владетели. И той се раждаше сега, с този съществен избор. С тази плачевна участ.

Всички се бяха придвижили надолу по пътя и Роуан разпозна символиката във факта, че вече стояха на кръстопътя. По-точно Дориан, Елин и Каол стояха в центъра му, на броени километри от солните мини. Където едва преди година бе започнало всичко.

Спорът продължаваше да се вихри, а ушите на Роуан бучаха глухо.

Знаеше, че трябва да падне на колене и да благодари на Дориан за третия ключ. И все пак го мразеше.

Мразеше пътя, на който ги бяха изтикали още преди хиляда години. Мразеше идеята, че трябва да направят подобен избор, след като вече се бяха борили толкова и бяха дали толкова много.

Принц Кашин обясни:

— Тръгваме срещу стохилядна вражеска армия, може би и по-голяма. Това число няма да се промени, когато затворите Портата на Уирда. Носителката на огъня ще ни е необходима в боя.

Принцеса Хасар поклати глава.

— Но е възможно армията да рухне, ако Ераван изчезне. Ако отрежем главата на звяра, тялото му може да се предаде.

— Рискът е прекалено голям — сключи челюсти Каол. — Премахването на Ераван може да помогне, но може и да не постигне нищо. Възпирането на толкова многочислена вражеска армия, навярно пълна с Валги, нетърпеливи да заемат неговото място, може да се окаже непостижимо на този етап.

— Тогава защо не използваме ключовете? — предложи Несрин. — Защо не ги вземем с нас на север, за да ги използваме? Като унищожим армията, ще…

— Ключовете не могат да се използват — прекъсна я Дориан. — Не и без да убият носителя им. Дори не сме сигурни дали простосмъртен е способен да понесе такава сила. — Той кимна към Елин, която следеше спора мълчаливо, докато Роуан едва се сдържаше да не повърне. — Нещо толкова просто като връщането им в портата ще коства всичко на някого от двама ни. — Добави смутено.

Роуан знаеше, че трябва да се възпротиви, да се разкрещи.

Дориан продължи:

— И това трябва да съм аз.

— Не — отсякоха Каол и Елин в един глас.

Тази беше първата й дума от началото на дебата.

Фенрис се обърна към Каол с гибелно глух глас:

— Предпочиташ да умре моята кралица вместо твоя крал?

Каол се напрегна.

— Предпочитам никой от приятелите ми да не умира. Предпочитам всичко това да не се случваше изобщо.

Ирен се намеси, преди Фенрис да му се е озъбил отново:

— Значи, когато изковете Ключалката и затворите завинаги Портата на Уирда, боговете ще изчезнат?

— Прав им път! — промърмори Фенрис.

Ирен се скова от пренебрежителния му коментар и сложи ръка върху сърцето си.

— Обичам Силба. Дълбоко. Когато тя напусне света ни, ще вземе ли със себе си дарбата ми? — попита всички наоколо.

— Едва ли — каза Дориан. — Поне такава цена не са искали да заплатим.

— Ами другите богове? — поинтересува се свъсено Несрин. — Трийсет и шестте на хаганата. Нали и те са богове? И те ли ще изчезнат от нашия свят, или само дванайсетте?

— Може би нашите богове са различен вид — рече умислено принцеса Хасар.

— Тогава не биха ли могли да ни помогнат? — настоя Ирен. Златистите й очи още тъмнееха от скръбта по богинята, която я бе благословила. — Да се намесят?

— Наистина в света ни съществуват и други сили — каза Дориан, докосвайки дръжката на Дамарис. Меча на Гавин, благословен от бога на истината. — Но според мен, ако тези сили бяха способни да ни помогнат по един или друг начин, вече щяха да са го сторили.

Елин потупа с крак по земята.

— Губим си времето, ако чакаме божествена намеса. Пък и се отклонихме от темата. — Тя впери огнен взор в Дориан. — Освен това няма да обсъждаме кой ще плати цената.

— Защо?

Гърленият въпрос на Роуан напусна устните му, преди да е смогнал да го възпре.

Вречената му се обърна бавно към него.

— Защото така казах. — Остри, ледени думи. Тя стрелна режещ поглед към Дориан и кралят на Адарлан отвори уста. — Казах! — Процеди Елин.

Дориан пак отвори уста, но Роуан срещна погледа му. Задържа го и му позволи да прочете думите в неговия. По-късно. Ще го обсъдим по-късно.

Дори да забеляза безмълвния им разговор и дискретното кимване на Дориан, Елин не каза нищо. Само повтори:

— Не бива да губим време в безпредметни дебати.

Лоркан кимна.

— Всеки миг, в който държим и трите ключа, увеличава риска Ераван да ни намери и най-сетне да постигне целта си. Или той, или Майев. — Допълни смръщено. — Но при все това бих тръгнал на север. За да може Елин да поотслаби моратската армия.

— Разсъждавай обективно! — изръмжа му Елин. Сетне прокара поглед по всички присъстващи. — Представете си, че не ме познавате, че не съм ви никаква. Представете си, че съм просто оръжие. Сега ли ще ме използвате, или по-късно?

— Само че не си ни никаква — обади се тихо Елида. — Нито на нас, нито на мнозина други.

— Ключовете трябва да се върнат в портата — просъска хладно Елин. — Рано или късно. И аз си отивам с тях. В момента разискваме дали да се случи сега, или след няколко седмици.

Роуан не можеше да го понесе. Нито думичка повече.

— Не.

Всички се умълчаха отново.

Елин оголи зъби.

— Не може просто да бездействаме.

— Ще ги скрием пак — каза Роуан. — Ераван ги търси хиляди години. Може пак да ги загуби. — Той посочи Ирен. — Дори само с нейната сила бихме могли да го унищожим.

— Изключено — изръмжа Елин. — Тя е бременна…

— Ще се справя — пристъпи напред Ирен. — Ако е възможно, ще го направя. Ще проверя дали другите лечителки могат да ми помогнат…

— Ще ви се наложи да убивате или спасявате хиляди Валги, лейди Уестфол — процеди със същата студенина Елин. — Ераван може да ви убие още преди да го доближите.

— Значи само на теб ти е позволено да жертваш живота си, но не и на нас? — предизвика я Ирен.

— Аз не нося дете в утробата си.

Ирен примигна бавно.

— Хафиза вероятно ще успее да…

— Няма да си играем на вероятности — отсече Елин с тон, който Роуан рядко чуваше. Кралският й тон. — Ще гласуваме. Още сега. Веднага ли връщаме ключовете в портата, или продължаваме към Терасен и чак след това ги връщаме, стига да съумеем да се преборим с онази армия?

— Ераван може да бъде надвит — настоя Ирен, невъзпряна от думите на кралицата. От гнева й. — Убедена съм. Ако не притежава ключовете, можем да го надвием.

На Роуан му се искаше да й повярва. Повече от всичко на света му се искаше да повярва на Ирен Уестфол. Каол надникна към Дориан — видимо готов на същото.

Но Елин просто посочи принцеса Хасар.

— Как гласуваш?

Хасар се вторачи в нея. Замисли се за момент.

— Гласувам да го направим още сега.

Елин посочи Дориан.

— Ти?

Той се напрегна, все така разбунтуван заради недовършената дискусия. Въпреки това отговори:

— Сега.

Роуан затвори очи. Почти не чу отговорите на другите владетели и съюзници. Стигна с бавни крачки до началото на гората, готов да побегне, ако усетеше, че ще повърне.

Накрая Елин обяви:

— Ти си последният, Роуан.

— Гласувам против. И за сега, и за когато и да било.

Тя впи студен, безчувствен поглед в него. Същия като едно време в Мъглив рид.

— Решено е — промълви някак приглушено и горестно Каол.

— Призори Ключалката ще бъде изкована и ключовете ще се върнат в портата — довърши Дориан.

Роуан просто продължи да се взира във вречената си. В единствената причина да живее.

Елида попита тихо:

— Ти как гласуваш, Елин?

Елин откъсна очи от Роуан и той усети липсата на погледа й като вледеняващ вятър по кожата си.

— Няма значение — каза тя.