Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (44)

41

Стигнаха до морето под прикритието на нощта. За близостта му ги известиха първо соленият мирис, който се прокрадна в пещерата, после по-буйните води покрай лодката им и накрая бученето на вълните.

Шпионите на Майев може и да бяха навсякъде, но ги нямаше пред изхода на пещерата, водещ към заливче по западния бряг на Вендлин. Нямаше ги и на сушата, когато лодката излезе на пясъчния плаж, а сетне изчезна обратно в пещерата, преди някой от тях да успее да благодари на съществата, теглили ги неуморно дотук.

Елин изпрати лодката с поглед, опитвайки да не се взира твърде дълго в чистия пясък под ботушите си, докато спътниците й обсъждаха къде точно се намират.

След няколкочасово препускане на север в земите на Вендлин получиха отговор: на удобно разстояние до най-близкото пристанище.

Приливът им помагаше, а и със златото, задигнато от могилните твари, Роуан и Лоркан трябваше само да скръстят ръце, за да им осигурят места на един кораб — тъй като армадата на Вендлин плаваше към бреговете на Терасен, правилата за прекосяването на границите им бяха отменени. Нямаше ги вече онези няколко лодки, превозващи пътници до континента отвъд морето, нямаше ги и познатите мерки за сигурност. В Адарлан не се подвизаваше обикновен тиранин, а валгски крал с въздушен легион.

Това улесни и разпращането на посланията й. Дали писмото й до Едион и Лизандра щеше да ги достигне, определено бе божа работа, но все пак боговете явно много държаха да влязат в ролята на кукловоди. Може би вече не им се занимаваше с нея, при положение че Дориан издирваше третия ключ и можеше да заеме мястото й.

Елин не си позволи да се замисля за нещо подобно.

Корабът почти приличаше на плаваща барака, тъй като всички по-сносни бяха принудително свикани на война, но изглеждаше достатъчно стабилен да издържи няколкоседмичното плаване. За златото, което му платиха, капитанът отстъпи собствената си каюта на Елин и Роуан. Дори да знаеше кои са и какви са, мъжът не обели и дума.

На Елин й беше все едно. Интересуваше я само фактът, че отплаваха със среднощния прилив, тласкани от магията на Роуан към обляното в лунна светлина море.

Все по-надалеч от Майев. От войските й.

От истината, която зърна онзи ден в тронната зала на кралицата, тъмната кръв, оцветила се в червено.

Не беше споделила за това на спътниците си. Не знаеше дали е било реално, или зрителна измама. Поредният сън или къс от него, слял се със съвсем истинския спомен за смъртта на Конал.

Щеше да разсъждава за това по-късно, реши Елин, застанала до носа на кораба. Другите отдавна бяха слезли по каютите си. Без Роуан. Той бе кацнал на гротмачтата и наблюдаваше хоризонта за преследвачи.

Бяха се измъкнали на Майев. Засега. Поне тази вечер нямаше да знае къде да ги търси. Докато не плъзнеше мълвата за групичката странници на онова пристанище, за кораба, нает с цяло състояние, за да ги отведе в сърцето на войната. За посланията, изпратени от Елин.

Поне Майев не знаеше къде са Ключовете на Уирда. И това бе предимството им пред нея.

Макар че кралицата вероятно щеше да прати армадата си по петите им. Или просто да помогне с унищожението на Терасен.

Силата на Елин се разбуди, затътна като буреносен облак в кръвта й. Тя стисна зъби и се престори, че не я усеща.

Всичко беше заложено на картата да достигнат континента преди Майев и войските й. И преди Ераван да е опустошил твърде много от света.

Елин позволи на морския бриз да проникне в кожата й, в косите й, да отвее поне мрака на пещерата, щом този от предишните месеци отказваше да я напусне. Остави го да потуши огъня й, да го превърне в дремещи въглени.

Предстоящите седмици по море щяха да са безкрайни, въпреки че силата на Роуан ги тласкаше напред.

И тя щеше да използва всеки ден от тях да си възвърне уменията с меча, кинжала и лъка, да се упражнява, докато ръцете й наново не се покриеха с мазоли. Докато измършавялото й тяло не се обгърнеше в мускули.

Пак щеше да изгради предишната Елин.

Може би за последно, за съвсем кратко, но щеше да го постигне. Заради Терасен.

Роуан скочи от мачтата с разперени криле и се преобрази още преди да застане до нея на парапета, отправяйки поглед към черното море.

— Иди да си починеш.

Тя го стрелна косо.

— Не съм уморена. — Не беше лъжа… или поне не в някои отношения. — Какво ще кажеш за един бой с мечове?

Той свъси вежди.

— Можем да започнем с тренировките от утре.

— Или от тази вечер — отвърна тя на пронизителния му взор, на авторитетния му тон.

— Може да почака няколко часа, Елин.

— Всеки ден е от значение.

Не биваше да губи нито един. Чакаше ги война с Ераван. Роуан сключи челюсти.

— Вярно е — съгласи се накрая. — Но все пак може да изчака до утре. Имаме… имаме да обсъждаме някои въпроси.

Безгласните думи се надигнаха в очите му, лъснали животински в мрака. За нас двамата.

Устата й пресъхна. Но тя кимна.

Влязоха мълчаливо в просторната си каюта, чиято единствена украса бяха големите прозорци с изглед към бурното море. По нищо не приличаше на кралски покои, нито на стаите, които си наемаше като асасин на Адарлан.

Поне леглото, вградено в стената, изглеждаше чисто; чаршафите му сияеха от белота. Елин отиде да се облегне на дъбовото бюро, приковано към пода, докато Роуан затваряше вратата.

Двамата впериха погледи един в друг на смътната светлина от фенера.

Преживяла бе издевателствата на Майев и Каирн, преживяла беше и Ендовиер, както и още безброй други ужасяващи неща и загуби. Можеше да се справи и с подобен разговор. Първата стъпка към възстановяването й.

Знаеше, че Роуан чува препускащото й сърце. Пространството помежду им сякаш се обтегна. Тя преглътна сухо.

— Елида и Лоркан са ти споделили… за всичко, което си казахме на онзи плаж.

Той кимна отривисто и в очите му си проправи път предпазливостта.

— Предали са ти думите на Майев.

Роуан пак кимна.

Тя свика силите си.

— Че съм… че с теб сме вречени.

Разбиране и нещо като облекчение замениха предпазливостта в погледа му.

— Да.

— Аз съм твоя вречена — почувства потребността да го изрече на глас. — И ти си мой вречен.

Роуан прекоси стаята, но спря на няколко крачки от бюрото, на което се беше облегнала.

— Защо го казваш, Елин? — попита гърлено.

— Не те ли е… — Тя потри лицето си. — Знаеш какво причини на теб, на… — Не можеше да произнесе името й. Лирия. — Заради същото нещо.

— Знам.

— И?

— Какво искаш да ти кажа?

Тя се отблъсна от бюрото.

— Искам да ми кажеш какво смяташ по темата. Дали…

— Дали какво?

— Дали ти се иска това помежду ни да го нямаше.

Той сбърчи вежди.

— Защо би ми се искало нещо такова?

Неспособна да му отговори, Елин поклати глава и надникна през рамо към морето.

Стори й се, че Роуан се кани да скъси разстоянието помежду им, ала той не помръдна от мястото си.

— Елин. — Гласът му стана дрезгав. — Елин.

Болката в тази дума я накара да го погледне.

— Знаеш ли какво ми се иска? — Той разтвори длани, едната татуирана, а другата небелязана. — Иска ми се да ми беше казала. Веднага щом си го узнала. Да ми бе казала още тогава.

Тя преглътна болезнено.

— Не исках да те нараня.

— Как би ме наранила истината, която вече знаех в сърцето си? На която толкова силно се надявах?

— Не разбирах. Не разбирах как е възможно. Допуснах, че сигурно не е изключено… да имаш две вречени в живота си, но дори в такъв случай просто… — Тя въздъхна. — Не желаех да те разстройвам.

Погледът му се смекчи.

— Съжалявам ли, че Лирия беше въвлечена в това, че плати за игричките на Майев с живота си и с този на детето, което щяхме да имаме заедно? Да. Съжалявам за това и ми се иска никога да не се беше случвало. — И татуировката щеше да му го напомня до края на дните му. — Но ти нямаш вина. Винаги ще нося това бреме, съзнавайки, че аз избрах да я оставя заради война и слава, и то точно както Майев е очаквала да постъпя.

— Но Майев е искала да те вкара в капан, за да се докопа до мен.

— И това е нейно решение, не твое.

Елин прокара ръка по очуканата повърхност на бюрото.

— От всички илюзии, които пускаше в главата ми, с една се заиграваше най-често. — Думите сякаш й се съпротивляваха, ала тя ги изтласка навън. Наложи си да го погледне в очите. — Създаде ми един сън, който бе толкова реален, че подушвах вятъра по склоновете на Еленови рога.

— Какво ти е показала? — попита задъхано Роуан.

Елин преглътна, преди да му отвърне:

— Показа ми какъв можеше да е животът, ако Ераван го нямаше, ако Елена го беше прогонила завинаги. Ако Лирия я нямаше, нито болката и отчаянието ти. Показа ми Терасен какъвто щеше да е днес, ако баща ми бе крал. Показа ми щастливото ми детство и… — Устните й потрепериха. — Като навърших двайсет, ти дойде в Терасен с една елфическа делегация, за да скрепиш отношенията между майка ми и Майев. Веднага щом с теб се видяхме в тронната зала на баща ми, и двамата проумяхме какво има помежду ни.

Очите й запариха и тя дори не понечи да възпре сълзите си.

— Исках да повярвам, че онова е истинският свят, че това е кошмарът, от който съм се събудила. Исках да повярвам, че съществува място, където двамата с теб не сме страдали толкова, където само с един поглед сме разбрали, че сме вречени. Майев ме увери, че може да го направи възможно, че ако й дам ключовете, ще превърне онзи свят в реален. — Тя избърса сълзата, търкулнала се по бузата й. — Създаваше и такива, в които ти беше мъртъв, убит от Ераван, и само ако й отстъпех ключовете, щях да съумея да отмъстя за теб. Ала тези светове ме направиха… Когато ми показа, че вече те няма, спрях да съм й от полза. Не можеше да ме принуди да говоря, да разсъждавам. Но там, където с теб се срещахме за пръв път, където всичко бе както трябваше да бъде… в онези сънища бях най-близо да издам къде са ключовете.

Той преглътна шумно.

— Какво те спря?

Елин отново избърса лицето си.

— Ти си елфът, в когото се влюбих. Ти, който познаваш болката също като мен, който извървя с мен пътя през нея чак до светлината в края й. Майев не го разбираше. Не разбираше, че дори да създаде един съвършен свят, там няма да намеря теб. А аз никога не бих те заменила.

Той протегна ръка към нея. Покана.

Елин му подаде своята и мазолестите му пръсти я стиснаха нежно.

— Исках да си ти — промълви той, затваряйки очи. — Месеци наред, дори във Вендлин, се чудех защо ти не си ми вречена. Мисълта ме разкъсваше, но не можех да се отърва от нея. — Роуан отвори очи. Горяха като зелен огън. — През цялото време исках да си ти…

Елин сведе поглед, но той прихвана с палец и показалец брадичката й и вдигна лицето й.

— Знам, че си уморена, Огнено сърце. Знам, че бремето върху плещите ти е непоносимо. — Роуан сложи сключените им ръце върху сърцето си. — Но ще се изправим срещу всичко заедно. Ераван, Ключалката, всичко. Ще го преодолеем заедно. А когато приключим, когато се Обезсмъртиш, ще живеем заедно хиляда години. И повече.

От гърлото й се изтръгна приглушен звук.

— Елена каза, че за да се изкове Ключалката…

— Ще се справим заедно — закле се повторно Роуан. — И ако наистина трябва да платиш с живота си, ще платим заедно. Като една душа в две тела.

Сърцето й се напрегна почти до пръсване.

— Терасен се нуждае от крал.

— Нямам намерение да управлявам Терасен без теб. Ще отстъпя поста на Едион.

Тя огледа лицето му. Говореше напълно искрено.

Той отмести косата от лицето й, все още притиснал сплетените им ръце към гърдите си, където сърцето му думкаше в мощен, непоколебим ритъм.

— И на мен да ми бяха предложили цял куп сънища, съвършени илюзии, пак щях да избера теб.

Тя долови как неподправеността на думите му отеква в неразрушимата връзка между душите им и вдигна лицето си към неговото. Роуан не стори нищо.

Елин се намръщи.

— Защо не ме целуваш?

— Предположих, че първо ще искаш да те попитам.

— Това не те е спирало преди.

— Просто този път исках да се уверя, че си… готова.

След посегателствата на Каирн и Майев. След като месеци наред не й бе даван избор за нищо…

Тя се усмихна, като че напук на тази действителност.

— Готова съм да ме целунеш отново, принце.

Той се засмя мрачно и пророни:

— Слава на боговете!

Сетне сведе устни към нейните.

Целуна я нежно — като перце. Позволи й тя да поеме контрола. И тя се възползва.

Обгърна с ръце врата му и се притисна към тялото му, извивайки се като струна, когато ръцете му плъзнаха по гърба й. Устните му обаче не станаха по-дръзки. Целуваше я бавно, сякаш можеше да изследва нейните цяла нощ, ако тя го пожелаеше.

Вречен. Той беше неин вречен и най-накрая й бе позволено да го нарича така, да му се отдаде напълно…

Мисълта скъса някаква верига в нея. Елин захапа леко долната му устна, драсвайки я с единия си кучешки зъб.

Това скъса нещо и в него.

С дълбоко ръмжене Роуан я грабна на ръце, без да откъсва уста от нейната, занесе я до леглото и я положи нежно отгоре. Ботушите, жакетите, ризите и панталоните им светкавично изчезнаха. После пак се озова до нея, изливайки топлината и силата си в голата й кожа.

Тя някак не смогваше да го докосва достатъчно бързо, да чувства достатъчно от него до себе си. Дори когато устните му се спуснаха надолу по шията й и езикът му погали мястото, където някога бяха белезите от първото им единение. Дори когато се смъкна по-надолу, боготворейки гърдите й, докато тя извиваше гръб при всеки допир на езика му, при всяко засмукване. Дори когато коленичи между краката й, разтваряйки широко бедрата й с рамене, и я вкуси — продължи да я вкусва, докато тя не се затърчи под него.

Но нещо първично в нея стихна, застина, когато Роуан се надигна отгоре й и погледите им се срещнаха.

— Ти си моята вречена — рече гърлено той.

Притисна се едва доловимо в горещия вход към тялото й и тя размърда ханша си, за да го притегли навътре, но той остана там, където беше. Отказваше й онова, за което копнееше тя, докато не чуеше онези съкровени думи.

Елин килна глава назад, разкривайки му шията си.

— Ти си моят вречен — прошепна задъхано, нетърпеливо. — И аз съм твоя.

Роуан нахлу в нея с един мощен тласък и впи зъби в шията й.

Тя изрева от сладостната болка на ухапването, с което отново я правеше своя. Екстазът вече се разливаше по целия й гръбнак, но Роуан продължи да се движи, без да вади зъби от плътта й. Тя стенеше с всеки тласък на ханша му, на величественото му до порочност мъжество, на което никога нямаше да се насити. Прокара нокти по мускулестия му гръб, и все по-надолу, усещайки всеки негов могъщ набег в тялото си.

Роуан откопчи зъби от шията й и Елин превзе устата му с пламенна целувка, вкуси собствената си кръв по езика му.

Това го подлуди и той вдигна бедрата й така, че да проникне още по-надълбоко, по-силно в нея. Светът можеше да изгори около тях, и двамата нямаше да му обърнат внимание.

— Заедно, Елин — врече се Роуан и тя чу останалите думи във всяка точка на единение между телата им.

Заедно щяха да се изправят пред всичко, заедно щяха да намерят начин.

Екстазът пак я повали и пред очите й сякаш заблещукаха звезди.

В апогея му Елин заби зъби в шията на Роуан и го превзе, както той бе превзел нея.

Кръвта му, могъща и целуната от вятъра, изпълни устата й, душата й и той изрева, разтърсен от своя собствен екстаз.

След това дълги минути лежаха впримчени един в друг.

Заедно ще намерим начин — напяваха сякаш сплитащите им се дихания и грохотното море. — Заедно.