Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (40)

37

Минаха дни на почти безмълвно плаване.

Три дни, ако усетът на Роуан и Гавриел не ги лъжеше. Може би Пумата носеше джобен часовник. При всички случаи Елин не я беше грижа.

Прекара дните в размисли за миналото и бъдещето си. Понякога ревът на магията й заглушаваше мислите й. Понякога магията й дремеше. Елин обаче не я удостояваше с внимание.

Продължаваха да плават в мрак. Реката под — тях беше толкова черна, като че неуморните им придружители ги теглеха из кралството на Хелас.

Към края на четвъртия ден в този непрогледен скалист свят Роуан прошушна:

— Навлизаме в територията на могилните твари.

Гавриел се извърна от мястото си на носа.

— Как разбра?

Проснат до него във вълчи облик, Фенрис вирна уши напред.

Не го беше попитала защо остава в тялото си на вълк. Все пак и нея никой не я питаше защо още е в елфическото си тяло. Но вероятно се дължеше на факта, че ако отново се преобразеше в елф, щеше да се чувства длъжен да проговори. Да отговаря на въпроси, които навярно още не беше готов да обсъжда. Или пък можеше просто да закрещи заради онова, което им бяха причинили — и на тях двамата, и на Конал.

Роуан посочи с татуиран пръст някаква хлътнатина в скалната стена. Дълбините й се криеха в сенки, но когато синята светлина на фенера я докосна, по каменния й под заблещука злато. Древно злато.

— Какво е могилна твар? — попита шепнешком Елида.

— Зли, хитри същества — поясни Лоркан, оглеждайки прохода с ръка върху дръжката на меча си. — Ламтят за злато и съкровища и обитават гробници на древни крале и кралици, за да са заобиколени от скъпоценности. Ненавиждат светлината. Да се надяваме, че нашата ще ги държи настрана.

Елида я побиха тръпки, а Елин едва сдържа своите.

И свика достатъчно сили да попита Роуан:

— Същите ли са като онези от погребалните могили, в които влизахме?

Той изопна гръб и очите му заискриха от въпроса й — или просто от това, че беше проговорила. През последните дни стоеше неизменно до нея — мълчаливо, неотклонимо присъствие. Дори докато спяха, оставаше на една ръка разстояние от нея, без да я докосва, просто наблизо. Достатъчно близо, че ароматът му на заснежени борове да я приспива.

Роуан опря ръка в ръба на лодката.

— Из Вендлин има много погребални могили, но доколкото знам, между Камбрийските планини и Доранел няма други, освен онези, които ние посетихме. Не подозирах обаче, че гробниците им са издълбани толкова надълбоко.

— Трябвало е да си направят собствени входове, защото вратите на повърхността вероятно са заключени — отбеляза Гавриел, оглеждайки една по-голяма вдлъбнатина вдясно пред тях.

Не просто вдлъбнатина, а сух вход на пещера, водеща нагоре в непроницаемия мрак.

— Спрете лодката! — нареди Елин.

Заповедта й накара всички да замлъкнат, дори Роуан.

Тя посочи брега край пещерния вход.

— Спрете лодката! — повтори.

— Не знам дали можем — промълви Елида.

Двете се бяха принудили да използват кофа за естествените си нужди през изминалите няколко дни, докато спътниците им подхващаха случайни разговори, само и само да направят тишината по-търпима.

Но лодката се отправи към дупката в скалната стена, намалявайки скоростта си. Фенрис се надигна и задуши въздуха, докато приближаваха брега. Роуан и Лоркан се провесиха през ръба на лодката, опирайки ръце в камъка, за да смекчат сблъсъка.

Елин дори не изчака лодката да спре да се люлее, преди да грабне фенера и да изскочи на загладената от реката скала.

Роуан изруга и се втурна след нея.

— Стойте тук! — предупреди онези в лодката.

Елин не си направи труда да провери кой му се бе подчинил, а закрачи към пещерата.

* * *

Кралицата постъпваше безразсъдно и преди Каирн и Майев да я изтезават два месеца, но явно мъченията бяха прогонили и остатъка от здравия й разум.

Лоркан се въздържа да сподели наблюдението си, озовал се насаме с Елида в лодката. Гавриел и Фенрис тръгнаха след Роуан и Елин и вече единствената следа от тях беше избледняващата синкава светлина по скалните стени.

Не светлина от огън. Елин не беше запалила и искра, откакто бяха влезли в пещерата.

Елида седеше срещу него от лявата страна на лодката, облегнала гръб на извития й ръб. През последните минути не беше проронила и дума, забола поглед в притъмнелия пещерен вход.

— Могилните твари не са страшни, ако си въоръжен с магия — отбеляза неочаквано дори за себе си Лоркан.

Тя плъзна тъмни очи към него.

— Е, аз нямам, така че, прощавай, но ще остана нащрек.

Някога му беше казала, че макар и в рода Локан да имало магия, тя самата не била наследила нито капчица от нея. Той обаче не й бе казал, че още от самото начало смяташе находчивостта й за могъща магическа сила независимо от напътствията на Анийт.

— Не ме тревожат тварите — продължи Елида.

Лоркан огледа кротката река, скалните хлътнатини около тях и отвърна:

— Ще й е потребно време да дойде на себе си.

Очите й се взираха все така укорително в него.

Той опря лакти в коленете си.

— Върнахме си я. Вече е с нас. Какво повече искаш?

От мен — не добави обаче.

Елида изправи гръб.

— Не искам нищо.

От теб.

Той стисна зъби. Май тук щяха да си кажат всичко в очите.

— Още колко време очакваш да изкупвам вината си?

— Започна да ти омръзва ли?

Лоркан изръмжа.

Тя просто продължи да се взира в него.

— Дори не съзнавах, че изкупваш вината си.

— Е, тръгнах с вас, нали?

— Заради кого? Роуан? Елин?

— Заради двамата. И заради теб.

Ето. Нека знае.

Въпреки синкавото сияние на фенера, видя как бузите й поруменяват. И напук на това процеди през стиснати устни:

— Казах ти още на плажа: не желая да имам нищо общо с теб.

— Значи допуснах една грешка и вече съм ти смъртен враг?

— Тя е моята кралица, а ти призова Майев, разкри й къде са ключовете и просто стоя безучастно, докато я измъчваха.

— Нямаш никаква представа какво прави кръвната клетва. Никаква.

— Фенрис се измъкна от нея. Намери начин.

— И ако Елин не беше наоколо, за да го спаси, щеше да умре. — Той се засмя безрадостно. — Ти вероятно това си искала.

Елида не отвърна на последния му коментар.

— Дори не опита.

— Напротив! — изръмжа наново той. — С всички сили се борех срещу нея. Но не беше достатъчно. Ако ми беше заповядала да прережа гърлото ти, щях. А ако бях намерил как да се изтръгна от клетвата, щях да умра и тя вероятно щеше или да те убие, или да те плени. Единствената ми мисъл на онзи плаж беше да накарам Майев да забрави за теб, да не взима теб…

— Не ме е грижа за мен! Не мислех за себе си на онзи плаж!

— Е, аз мислех за теб. — Яростните му думи отекнаха между водата и камъка и той понижи глас, за да не привлича твари, по-страшни от могилните. — Аз мислех за теб на онзи плаж. Кралицата ти също.

Елида поклати глава и извърна поглед.

Така му се падаше, щом бе открехнал вратата към онова място в себе си, където не бе допускал никого досега. Към онази куха хралупа в гърдите си, където се зараждаше необходимостта да помага, да спасява.

— Мрази ме колкото си искаш — заяви накрая, отвратен от дрезгавата слабост в собствените си думи. — Ще оцелея някак.

В очите й просветна болка.

— Хубаво — отвърна с пресеклив глас.

Тази уязвимост го измъчваше повече от всичко. Защото той я беше причинил. И все пак му беше останало някакво себеуважение.

Каза онова, което имаше да казва. Ако тя искаше да се отърве от него завинаги, щеше да й го позволи някак. Щеше да оцелее.

Все някак.

* * *

Пещерата водеше нагоре първите няколко метра, а сетне се изравняваше, лъкатушейки през камъка. Проход, издълбан грубо не от водата или столетията, осъзна Роуан, а от ръце на простосмъртни. Навярно отдавна загинали крале и господари бяха пускали мъртъвците си в реката, преди да затворят надземните гробници, лишавайки ги от слънчева светлина и въздух. А накрая местонахожденията на проходите бяха забравени вкупом с кралствата им.

Фенерът в ръцете на Елин излъчваше едва доловимо сияние, къпещо пещерните стени в синьо. Настигнал я беше бързо и сега вървеше редом с нея. Фенрис я следваше по петите, а Гавриел идваше след него.

Роуан не бе извадил оръжията си. Стоманата не помагаше срещу могилните твари. Само магията ги убиваше.

Можеше единствено да гадае защо Елин бе настояла да спрат, какво искаше да види. Проходът ги отведе до малка пещерна зала, озарена от блясъка на злато.

Купища злато — и сянка, облечена в черна дрипава роба, мяркаща се до саркофага в центъра.

Роуан изръмжа предупредително, ала Елин не атакува.

Просто сви ръка в юмрук до тялото си и остана неподвижна. Могилната твар изсъска. Елин продължи да я наблюдава.

Сякаш не искаше, не можеше да достигне силата си.

Гърдите на Роуан натежаха. Магията му шибна съществото с камшик от лед и вятър.

То изпищя и изчезна.

Елин задържа за секунда погледа си на мястото, където бе стояло, после надникна през рамо. В очите й просветна благодарност.

Роуан просто й кимна. Не го мисли.

Тя върна поглед напред, игнорирайки безгласните му думи.

Време. Нужно й беше време да се възстанови. Макар че неговото Огнено сърце щеше да се преструва, че не е така.

Роуан проследи погледа й. В другия край на гробницата, отвъд саркофага и скъпоценностите, някакъв свод водеше към друга пещерна зала. Съседна гробница или преддверие към изхода.

— Нямаме време да търсим път навън — прошепна й, когато Елин тръгна през гробницата. — Пък и в пещерите е по-безопасно, отколкото на повърхността.

— Не търся път навън — отвърна му тя с онзи спокоен, невъзмутим тон. Наведе се и грабна шепа златни монети, изсечени с лика на забравен крал. — Ще ни трябват пари за пътуването. И боговете знаят за какво още.

Роуан вирна вежда.

Елин сви рамене и пъхна златото в джоба на пелерината си.

— Или жалкото дрънчене, което чух в кесията ти, не е доказателство, че си разорен?

Искрата на хитроумен хумор, закачката в гласа й… Опитваше се. Заради него, заради другите, може би дори заради самата себе си — опитваше се.

Ето защо се налагаше да й отговори в същия дух. Той килна глава.

— Наистина имаме отчаяна нужда да напълним хазната. Гавриел се покашля.

— Нали знаете, че това злато принадлежи на мъртвите.

Елин пъхна още шепа монети в джоба си и се втурна към обиколка из съкровищницата.

— Мъртвите не си купуват билети за кораби. Нито пък коне.

Роуан се подсмихна шеговито на Пумата.

— Чу дамата.

Ярка светлина проблесна от мястото, където допреди малко Фенрис душеше един сандък с бижута и елфът вече стоеше пред тях. Сивите му дрехи бяха износени, но цели — не и толкова окаяни, колкото празното изражение в очите му.

Елин спря да пълни джобовете си със скъпоценности.

Гърлото на Фенрис подскочи, като че се мъчеше да си спомни как се говори. После промълви сипкаво:

— Ще ни трябват повече джобове.

И потупа показно своите.

Устните на Елин се извиха в лека усмивка. Тя му мигна — три пъти.

Той й отговори с едно мигване.

Таен език. Бяха си измислили собствен език, на който да общуват, след като му бяха наредили да остане във вълчия си облик.

Без да сваля леката усмивка от лицето си, Елин тръгна към златокосия елф с пребледняла бронзова кожа. Щом го достигна, разтвори ръце в безмълвна покана.

Позволяваше му сам да реши дали е готов за телесен контакт. Дали е способен да го понесе.

Точно както Роуан я оставяше сама да прецени дали желае да го докосва.

Фенрис въздъхна тихо и я прегърна, потрепервайки видимо. Роуан не можеше да зърне лицето й, но едва ли му беше необходимо, защото ръцете й стиснаха жакета на Фенрис толкова здраво, че кокалчетата й побеляха.

Добър знак — цяло чудо беше, че и двамата искаха, позволяваха да ги докосва някой друг. Роуан си го напомни, когато една инстинктивна, мъжка част от него се напрегна заради допира им. Веднъж го беше обвинила, че бил елфическо копеле, маркиращо територията си. Щеше да се постарае да не го нарича повече така.

— Благодаря ти — каза Елин с толкова крехък глас, че гърдите на Роуан хлътнаха още по-болезнено.

Фенрис не й отговори, но агонията по лицето му разкриваше, че няма нужда от благодарност.

Двамата се отделиха един от друг и Фенрис сложи ръка на бузата й.

— Когато си готова, ще поприказваме.

За онова, което бяха преживели заедно. За да си го изяснят.

Елин кимна с въздишка.

— Същото важи и за теб.

Тя пак се зае да тъпче джобовете си със злато, но забелязвайки унилото изражение на Фенрис, добави:

— Дадох ти възможност да положиш кръвната клетва, за да спася живота ти. Но ако не я искаш, Фенрис, ще намеря… ще намерим начин да те освободим от нея…

— Искам я — отвърна той без нито следа от обичайния си нахакан тон. Погледна Роуан и сведе глава в поклон. — За мен ще е чест да служа на двора ви. Да служа на теб. — Прибави, връщайки очи към Елин.

Тя махна небрежно с ръка, но Роуан съзря блясъка в очите й, когато се наведе да вземе още златни монети. За да й даде момент да се окопити, отиде при Фенрис и го стисна за рамото.

— Радвам се, че се върна. — После допълни с известно колебание: — Братко.

Такъв щеше да му е вече. Някога не беше, но жертвата му в името на Елин… Да, от сега нататък Роуан щеше да го нарича свой брат. Въпреки че истинският брат на Фенрис…

Тъмните му очи пак просветнаха.

— Тя уби Конал. Накара го да се прободе в сърцето. Огърлица с перли и рубини се пръсна в ръцете на Гавриел.

Температурата в гробницата се покачи, но не лумнаха пламъци, не заподскачаха живи въглени.

Сякаш магията на Елин се бе надигнала, но тя я бе овладяла.

И продължаваше да пълни джобовете си със злато и бижута. Тя също беше видяла с очите си тази жестокост.

Стъпките на Гавриел бяха безшумни въпреки разпилените по пода скъпоценности. Пумата стисна другото рамо на Фенрис.

— Ще се погрижим Майев да си плати.

Роуан за пръв път чуваше подобни думи от него — особено по адрес на някогашната им кралица. В кехлибарените му очи обаче гореше ярост. Тъга и ярост.

Фенрис си пое глътка въздух и отстъпи встрани. Скръбта по лицето му се примеси с нещо друго… неразгадаемо. Но сега не беше моментът да го разпитва.

Напълниха джобовете си с колкото можаха повече злато. Фенрис дори съблече сивия си жакет и го използва като скалъпена за случая чанта. Когато вързопът натежа почти до земята и нишките на плата се обтегнаха до скъсване, той тръгна мълчаливо обратно по прохода. Гавриел го последва, още видимо смутен от безсрамната им кражба.

Елин обаче не спираше да крачи сред съкровищата. Събираше ги далеч по-избирателно от спътниците си, оглеждаше ги с почти бижутерско око. Боговете знаеха, че някога бе притежавала достатъчно накити и труфила, за да е способна да разбере за кои биха взели най-висока цена на пазара.

— Трябва да тръгваме! — подкани я той.

Собствените му джобове бяха пълни до пръсване, затруднявайки крачките му.

Тя се надигна от ръждясалото метално ковчеже, което преравяше.

И пое към него, стиснала нещо в дланта си. Като спря на ръка разстояние от него, отвори пръсти.

Върху дланта й имаше два златни пръстена.

— Не познавам елфическите обичаи — подхвана. По-масивният пръстен беше инкрустиран с елегантен рубин, а по-финият имаше в средата си лъскав правоъгълен смарагд, голям колкото нокътя й. — Но на човешките сватби младоженците си разменят пръстени.

Пръстите й трепереха — съвсем леко. Навярно от твърде голямото количество думи, неизречени помежду им.

Но сега не беше моментът за този разговор, за тази целебна близост.

Трябваше да изчезнат от пещерата възможно най-бързо, а поканата, която му отправяше, доказателството, че още искаше онова помежду им, брачните клетви, които бяха положили един към друг…

— Предполагам, че лъскавият смарагд е за мен — поусмихна се Роуан.

Тя се засмя. И този тих звук беше по-ценен за него от пръстените, които беше намерила.

Елин хвана ръката му и Роуан опита да сдържи трепета си на облекчение, да не падне на колене пред нея, докато му слагаше рубинения пръстен. Пасна му идеално, макар и изкован за краля, погребан в могилата.

Без да каже и дума, той взе нейната ръка и й сложи смарагдовия пръстен.

— В добро и зло — прошепна.

Очите й се обточиха в сребристо.

— В добро и зло.

Напомняне — и клетва, по-свещена от сватбените оброци, които бяха положили на онзи кораб.

Да вървят по пътя заедно, дори след мрака на железния ковчег. Да посрещнат заедно каквото и да ги очакваше в Терасен, дори напук на древните обети към боговете.

Той погали с палец опакото на ръката й.

— Пак ще ти направя татуировката. — Тя преглътна, но кимна. — Ще ти направя и още една. — Добави Роуан. — И на теб, и на мен.

Елин вирна вежди, но той стисна ръката й. Ще разбереш, като му дойде времето, принцесо.

Тя пак се поусмихна. И този път не игнорира безгласните му думи. Колко типично.

Той отвори уста да й зададе въпроса, който го изгаряше от дни. Мога ли да те целуна? Но Елин изтръгна ръката си от неговата.

Възхищавайки се на брачния пръстен, тя я обърна с дланта нагоре и стисна устни.

— Ще трябва да си възвърна формата.

По ръцете й нямаше нито един мазол.

Тя сведе намръщен поглед към измършавялото си тяло.

— И да понатрупам мускули. — Думите й прозвучаха треперливо, но тя сви ръце в юмруци и ги отпусна до тялото си, подсмихвайки се заради дрехите си от Мъглив рид. — Ще е точно като едно време.

Опитваше се. Опитваше се да си върне онази дръзка самоувереност. И той щеше да следва примера й. Докато всичко не се наредеше.

Роуан й се усмихна закачливо.

— Точно като едно време — каза и тръгна след нея през прохода, водещ от могилата към абаносовочерната река. — Нос повече недоспиване.

Можеше да се закълне, че проходът се нагря. Елин обаче не спря.

По-късно. Този разговор, тази недовършена работа помежду им щеше да остане за по-късно.