Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (107)

104

Задъхан, със замръзваща пот и кръв по кожата си, Едион се облегна на порутената градска стена и загледа как врагът се оттегля към лагера си за нощта.

Жестока шега, безмилостно мъчение беше отбоят на Морат всеки ден по залез. Сякаш проявяваше цивилизованост, сякаш съществата, обсебили войниците долу, се нуждаеха от светлина.

Ала Едион знаеше защо Ераван им е заповядал да правят така. Да ги изтощават ден след ден, да прекършват лека-полека духа им, вместо да им позволят да паднат в яростна, славна битка.

Ераван не ламтеше единствено за триумф и завоевания; желаеше да коленичат пред него. Да го умоляват да сложи край на войната, да възседне трона им.

Едион стисна зъби и закуцука надолу по парапета, докато денят гаснеше бързо и температурите спадаха.

Пет дни.

Боеприпасите, които бяха очаквали да се изчерпат до три-четири дни, им бяха стигнали до днес. Дотук.

Напред по стената една мисенианка изпрати струя огън по Валгите, които още се мъчеха да се изкачат по вдигнатата обсадна стълба. Пламъкът с лекота покоси демоните.

Ролф стоеше до жената с огненото копие. Лицето му беше също толкова окървавено и потно, колкото това на Едион.

Ръка в черна броня се вкопчи в назъбения парапет по пътя на Едион, търсейки опора.

Без да поглежда, той замахна с древния си щит. Стреснат вик и заглъхващ писък бяха единственото необходимо потвърждение, че изостаналият войник е полетял към земята.

Ролф се усмихна мрачно, когато Едион спря до него с броня, натежала като цяла камара камъни. В небето крочанки и Железни зъби прелитаха бавно над крепостните стени с провиснали през метлите червени пелерини и вял, спорадичен бумтеж на уивърнски криле. Едион не откъсна очи от тях, докато не видя уивърна без ездачка, който чакаше всеки ден, всяка вечер.

Виждайки го на свой ред, Лизандра предприе рязък вираж и се заспуска към стената.

Толкова много жертви. Все повече и повече с всеки следващ ден. Погубените съдби тегнеха безпощадно върху плещите му. А се усещаше напълно безсилен.

— Стрелците са вън от играта — обяви Едион на Ролф вместо поздрав, докато Лизандра летеше към тях с облени в нейна и чужда кръв криле и гърди. — Стрелите им свършиха.

Ролф посочи с брадичка към мисенианката, която още обстрелваше враговете с огненото си копие.

Лизандра кацна, преобрази се веднага щом докосна пода и мълниеносно се пъхна под ръката на Едион. Поздравиха се само с нежна, припряна целувка. Едничкото нещо, заради което си струваше да дочаква всяка вечер.

Понякога, след като превържеха раните им и хапнеха, успяваше да получи и повече от целувка. Често дори не си правеха труда да се измият, преди да открият някоя уединена ниша. Тогава на света оставаха само тя, абсолютното й съвършенство и спотаените звуци, които издаваше, когато Едион плъзваше език по шията й и изследваше бавно с ръце всеки сантиметър от тялото й. Оставяше я тя да определя темпото, да му показва, да му казва докъде иска да стигне. Но не и до крайното единение, още не.

То беше нещото, заради което имаше смисъл да оцеляват всеки ден — безгласният обет помежду им.

Лизандра миришеше на валгска кръв, но Едион я целуна отново по слепоочието, преди да върне поглед към Ролф. Господаря на пиратите се усмихна горчиво.

И той съзнаваше, че това навярно бяха последните им дни. Часове.

Мисенианката пак насочи огненото си копие и от валгските войници останаха разтопени кости и дрипи, полетели надолу в мрака.

— И с тях е свършено — каза тихо Ролф.

На Едион му отне секунда да проумее, че не говори за последните вражески войници за вечерта.

Мисенианката сложи огненото копие на каменния под с тежък металически звук.

— Огнените копия бяха дотук — обяви Ролф.

* * *

Над Оринт се стелеше мрак, толкова гъст, че задушаваше дори огньовете на замъка.

Еванджелин стоеше с Дароу на парапета и наблюдаваше как войниците се прибират мудно от крепостните стени или от небето.

Забумтяха костени барабани.

Като сърдечен ритъм, сякаш вражеската армия на полето бе един гигантски, разбуждащ се звяр, готов да ги погълне наведнъж.

През повечето дни биеха от изгрев до залез, почти заглушавани от глъчката на боя. Но това, че проехтяваха наново със залеза… Стомахът й се преобърна.

— Утре — пророни лорд Слоан от мястото си до Дароу. — Или вдругиден. Всичко ще приключи.

Не с победа. Еванджелин го знаеше вече.

Дароу не отвърна, а лорд Слоан го потупа по рамото, преди да се прибере в замъка.

— Какво ще стане накрая? — Еванджелин се осмели да попита Дароу.

Старецът вторачи очи отвъд града, към бойното поле, потънало в кошмарен мрак.

— Можем или да се предадем — каза й с дрезгав глас — и Ераван да ни превърне в свои роби, или да се бием до смърт.

Прями, болезнено откровени думи. Но именно това й харесваше у него — че не захаросваше истината.

— Кой решава как ще постъпим?

Сивите му очи обходиха лицето й.

— Тази отговорност се пада на нас, терасенските господари.

Еванджелин кимна. Равнината започна да се осейва с лагерни огньове, чиито пламъци като че танцуваха в ритъма на бойните барабани.

— Ти какво би избрала? — попита я предпазливо Дароу.

Тя се замисли. За пръв път й задаваха толкова сериозен въпрос.

— Много ми се искаше да поживея в Каравер — сподели Еванджелин. Знаеше, че той не признава територията, но това не беше от значение сега. — Муртауг ми показа земята: реките и планините, горите и хълмовете. — В гърдите й запулсира болка. — Видях градината край къщата и много ми се искаше да я зърна напролет. — Гърлото й се стегна. — Много ми се искаше да живея там. Терасен да стане новият ми дом.

Дароу замълча и Еванджелин опря ръка в каменния парапет, отправяйки взор на запад, сякаш погледът й можеше да стигне чак до Алсбрук и малкото парче земя в неговата сянка. Чак до Каравер.

— Винаги така съм възприемала Терасен — продължи умислено тя. — Веднага щом Елин освободи Лизандра и ни предложи да се присъединим към двора й, Терасен се превърна в мой дом. Място, където… където хората, които някога ни нараняваха, нямат право да живеят. Където всеки, независимо от това кой е, откъде идва и каква позиция заема, може да съществува в мир. Където можем да си отглеждаме градина през пролетта и да плуваме в реката през лятото. Никога не съм имала подобно нещо. Истински дом. И много ми се щеше Каравер… Терасен да е новият ми дом. — Тя прехапа долната си устна. — Затова бих избрала да се бием докрай. За моя дом, макар и отскоро. Избирам да се бием.

Дароу не отговори нищо толкова дълго, че тя вдигна поглед към него.

За пръв път виждаше очите му толкова натъжени, като че бремето на всичките му години най-сетне се стоварваше върху тях.

След миг старецът каза:

— Ела с мен.

Влязоха в топлия замък и той я поведе по лъкатушещите коридори чак до тържествената зала, където тъкмо пренасяха скромната вечеря. Една от последните им.

Никой не отмести поглед от чинията си, докато Еванджелин и Дароу минаваха между дългите маси, претрупани с изтощени, ранени войници.

Дароу също не ги поглеждаше, запътил се към опашката с хора, чакащи храната си. Към Едион и Лизандра, които заемаха реда си прегърнати. Така, както трябваше да е от самото начало — двамата да бъдат заедно.

Усетил появата на Дароу, Едион се обърна към него. Генералът изглеждаше съсипан.

Значи беше приел мисълта — че утрешният ден или този след него щеше да е последният им. Лизандра й се усмихна леко и Еванджелин осъзна, че тя също си го мисли. И щеше да опита да я измъкне от замъка, преди да е настъпил краят.

Само че Еванджелин нямаше да го допусне.

Дароу извади меча от ножницата на хълбока си и го подаде на Едион.

В залата се възцари мълчание. Това беше мечът на Едион. Мечът на Оринт.

Древната костена глава на ефеса му лъщеше на меката светлина.

— Терасен е твоят дом.

Изпитото лице на Едион остана безучастно.

— Мой дом е, откакто стъпих в него за пръв път.

— Знам — каза Дароу, приковал очи в меча. — И си го бранил повече, отколкото може да се очаква дори от чистокръвен потомък. Отколкото може да се желае от когото и да било. Браниш го безропотно, безстрашно и служиш доблестно на кралството си. — Той пак тикна меча към него. — Прости на един горделив старец, който се мъчеше да стори същото.

Едион свали ръка от рамото на Лизандра и пое меча.

— Службата на това кралство е най-голямата чест в живота ми.

— Знам — повтори Дароу и надникна към Еванджелин, преди да вдигне поглед към Лизандра. — Един мъдър човек наскоро ми каза, че Терасен е не просто място, а идеал. Дом за всички бездомни, за всички, копнеещи за късче земя, където да ги приветстват с отворени обятия. — Той кимна на Лизандра. — Официално припознавам Каравер и прилежащите му земи, както и теб за негова господарка.

Пръстите на Лизандра намериха тези на Еванджелин и ги стиснаха здраво.

— Заради непоклатимата ти храброст в лицето на врага пред портите ни, заради всичките ти усилия да отбраняваш града и кралството ни, Каравер ти принадлежи за вечни времена. — Очите му прескочиха между двама им с Едион. — Потомците ви ще го наследят, и техните потомци след това.

— Еванджелин е моя наследница — заяви през стегнато гърло Лизандра, отпускайки топла ръка върху рамото й.

Дароу се усмихна едва доловимо.

— Знам. Но бих искал да кажа още нещо, защото тази нощ може да се окаже последна за нас. — Той килна глава към Еванджелин. — Така и не създадох свое поколение, нито осинових деца. За мен ще е чест да нарека толкова мъдра и смела млада дама като теб своя наследница.

Спусна се пълна тишина. Еванджелин примигна веднъж — втори път.

Дароу поде отново сред смаяното мълчание:

— Искам да се изправя пред враговете си със знанието, че сърцето на земите ми, на това кралство ще продължи да бие в гърдите на Еванджелин. Както и че въпреки черните сенки, надвиснали над него, Терасен завинаги ще живее в някого, който разбира истинската му същност без уроци и обяснения. Който олицетворява най-добрите му качества. — Той махна към Лизандра. — Стига ти да си съгласна.

Дароу да я превърне в своя повереница и да й даде благородническа титла. Еванджелин стисна ръката на стареца. Той стисна нейната в отговор.

— Аз… — Лизандра примигна и сведе блеснал поглед към нея. — Струва ми се, че решението не е мое.

Еванджелин се усмихна на Дароу.

— Много бих се радвала.

* * *

Костените барабани биха цяла нощ.

Манон не знаеше какви нови ужасни неща ще ги връхлетят със зората.

Седнала до Абраксос в кулата на уивърните, съзерцаваше заедно с него безкрайното черно море.

Всичко щеше да приключи скоро. Отчаяната надежда на Елин Галантиус гаснеше.

Щеше ли някой да се измъкне жив, след като проникнеха през градските стени? И къде биха се скрили оцелелите? Плъзнеше ли сянката на Ераван в Терасен, дали изобщо можеше да бъде спряна?

Дориан — единствено Дориан можеше да го спре. Ако беше намерил ключовете. И ако беше оцелял.

Но можеше да е мъртъв. Да марширува към тях с черен нашийник около врата си.

Манон отпусна глава върху топлото, масивно тяло на Абраксос.

Нямаше да успее да отведе народа си у дома. В Пустошта.

Утре — в злите си, стари кости знаеше, че градът щеше да падне утре… Не им бяха останали никакви оръжия, освен мечовете и бойния дух. Ала и те нямаше да издържат дълго срещу непобедимата сила пред крепостните стени.

Абраксос протегна крило, за да я защити от вятъра.

— Много ми се искаше да видя Пустошта — промълви Манон. — Поне веднъж.

Абраксос изпуфтя и я побутна нежно с глава. Тя го погали по муцуната.

И напук на мрака, дебнещ от бойното поле, успя да си представи тучните зелени хълмове, спускащи се към бурното сиво море. Бляскавият град на брега му и небето, изпълнено с вещици на метли и уивърни. Чуваше смеха на младите вещици по улиците, а вятърът разнасяше отдавна забравената музика на народа й. Необятна, открита шир, обгърната в живописна зеленина.

— Много ми се искаше да я видя — пророни отново.