Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (16)

13

Паякът не ги беше излъгал.

Укрити сред заледените скали на един зъбер, Манон и Тринайсетте не изпускаха от поглед тесния планински проход.

В който Сенките още преди час бяха потвърдили, че се разполага лагерът на вещиците с червени пелерини.

Манон надзърна през рамо. Дориан почти се сливаше със снега, а паякът стоеше до него в човешки облик.

Бездънните очи на съществото срещнаха нейните и светнаха триумфално.

Хубаво. Щеше да остави жива Сирен, или както там се наричаше. Докъдето и да ги доведеше това. Ужасите обаче, които паякът твърдеше, че се случват в Морат…

Но по-късно щеше да размишлява върху това.

Манон огледа смрачаващото се синьо небе. Никоя от Тринайсетте не я разпитва, когато часове по-рано отлетя от лагера им с Абраксос. Не я разпитваха и къде е ходила, докато те надзираваха стана на древните си врагове.

— Преброихме седемдесет и пет — прошепна Астерин, впила очи в оживения лагер. — Какво правят тук, по дяволите?

Манон не знаеше. Сенките не бяха успели да разберат.

Малките лагерни огньове бяха обградени с палатки и през няколко минути тъмни фигури отлитаха и пристигаха на метли. Сърцето блъскаше бясно в гърдите й.

Крочанките. Другата половина от потеклото й.

— Чакаме нареждане — подкани я деликатно Сорел.

Манон си пое дъх, призовавайки заснежения вятър да охлажда страстите й на предстоящата среща. А и след това.

— Без нокти и зъби! — нареди тя на Тринайсетте. После пак надникна през рамо към краля и паяка. — Можеш да останеш тук, ако искаш.

Дориан й се усмихна лениво.

— И да пропусна забавата? — Но тя долови блясъка в очите му, онова, което само той можеше да разбере: че не й предстои да се озове лице в лице просто с един стар враг, а вероятно с новия си народ. Дориан кимна леко. — Тръгваме заедно.

Манон също кимна и се изправи. Тринайсетте се надигнаха с нея.

Едва след броени минути отдолу проехтяха предупредителни викове.

Манон държеше ръцете си във въздуха, когато Абраксос кацна в края на крочанския лагер, следван от Тринайсетте на техните уивърни. Веста пренасяше на своя Дориан и паяка.

Копия, стрели и мечове се насочиха към тях със смъртоносна точност.

Тъмнокоса вещица с тънък меч в ръка прекоси фронтовата линия, вторачила поглед в Манон.

Крочанките. Нейният народ.

Сега — сега беше мигът, в който трябваше да произнесе речта си. Да освободи думите, оковани в нея.

Астерин надзърна към нея с безмълвен призив.

Ала устните на Манон не помръднаха.

Тъмнокосата вещица не откъсваше кафявите си очи от нея. Над едното й рамо стърчеше лъснат дървен жезъл. Не, не жезъл — дръжка на метла. Зад развяната й от вятъра червена пелерина проблясваха пристегнати със злато клечки.

Ясно — вещица с висок ранг, щом носеше подобна метла. Повечето крочанки използваха обикновени метални пръстени, а най-бедните — коноп.

— Интересни заместители сте намерили на метлите от желязно дърво — отбеляза крочанката. Останалите ги гледаха със същите каменни изражения като на Тринайсетте. Вещицата надникна към Дориан, яхнал уивърна на Веста, навярно наблюдаващ всичко с типичната си проницателност. — И компанията ви е интересна. — Устата й се изви леко. — Да не би толкова да сте закъсали, Черноклюна, че да прибягвате до споделяне?

Астерин изръмжа.

Крочанката я бе разпознала — или поне знаеше от кой клан са. Тя подуши въздуха към паяка хамелеон и присви очи.

— О, да, любопитна компания.

— Идваме с мир — заяви накрая Манон.

Вещицата изсумтя.

— Без заплахи от Белия демон?

Ясно, знаеше кои са. Коя е Манон.

— Или слуховете са верни? Че си се разделила с баба си? — Крочанката я измери дръзко от глава до пети. Манон обикновено не позволяваше такива волности на враговете си. — Но според слуховете тя те била изкормила, а ето че стоиш пред нас. В цветущо здраве и отново по петите ни. Може би и слуховете за отцепничеството ти не са верни.

— Вече няма нищо общо с баба си. — Дориан слезе от уивърна на Веста и тръгна към Абраксос. Крочанките се напрегнаха осезаемо, но никоя не го нападна. — Преди няколко месеца я извадих от морето почти мъртва. Видях парчетата желязо, които приятелите ми намериха в корема й.

Крочанката вирна тъмните си вежди, насочвайки наново вниманието си към красивия, учтив мъж. Вероятно доловила силата, която излъчваше — и присъствието на ключовете в джоба му.

— А ти кой си?

Дориан дари вещицата с типичната си очарователна усмивка и изпълни театрален поклон.

— Дориан Хавилиард на вашите услуги!

— Кралят — прошепна една от крочанките, обградили уивърните.

Дориан й намигна.

— Да, и така ми викат.

Главатарката на вещерското сестринство задържа погледа си върху него, а сетне го насочи към Манон. И към паяка.

— Май има и друго за обясняване.

Манон усещаше как я досърбява ръката да се пресегне към Ветросеч, окачен на гърба й.

Дориан обаче каза:

— Издирваме ви от два месеца. — Крочанките пак се напрегнаха. — Не за кланета или развлечение. — Поясни сладкодумно той. — А за да обсъдят народите ни някои съществени въпроси.

Крочанките запристъпваха нервно и ботушите им заскърцаха по вледенения сняг.

Главатарката попита:

— Кои народи: Адарлан или Черноклюните?

Манон най-накрая слезе от Абраксос и звярът изпуфтя тревожно, загледан в оръжията наоколо.

— Всички заедно — обясни Манон. После посочи с брадичка към уивърните. — Те няма да ви посегнат. — Освен ако не им заповядаше. В такъв случай крочанките щяха да загубят главите си, преди да развъртят мечовете. — Може да свалите оръжията.

Една от крочанките се разсмя.

— И да ни запомнят като най-големите глупачки, задето сме ти се доверили? Не, благодаря.

Главатарката отправи предупредителен поглед към тъмнокосата си подчинена — красива вещица с пищна фигура. Тя сви рамене и въздъхна към небето.

Главатарката се обърна към Манон.

— Ще свалим оръжията, когато получим заповед.

— От кого?

Дориан плъзна очи по редиците им.

Сега беше моментът Манон да им обяви коя е, каква е. Защо идваше всъщност.

Главатарката разпери ръка към вътрешността на лагера.

— От нея.

* * *

Дори от разстояние Дориан се беше възхищавал на метлите, с които крочанките се рееха в небето. Сега обаче, докато го обграждаха… Значи не бяха просто легенда. Истински воини. Готови да ги погубят.

Кървавочервените им пелерини се развяваха навсякъде, толкова ярки на фона на снега и сивите скали наоколо. Макар че много от вещиците бяха млади и красиви, имаше и доста на средна възраст, дори и застаряващи. Дориан не можеше да си представи на колко ли години бяха, за да изглеждат толкова съсухрени. Въпреки това не се съмняваше, че можеха да го убият без усилие.

Главатарката посочи спретнатите редици от палатки и струпаните наоколо вещици им направиха път в шпалир от лъскави метли и оръжия.

— Е — подхвана древен глас от мястото, накъдето сочеше крочанката. Вещицата още не се беше привела от старост, но цялата й коса бе побеляла. Сините й очи обаче бяха бистри като планинско езеро. — Май някой е на лов за ловците.

Старицата спря в началото на шпалира, оглеждайки Манон. Дориан веднага забеляза милосърдието, изписано по лицето й — и мъдростта. И нещо, осъзна след малко, приличащо на тъга. Това не го смути да отпусне небрежно ръка върху дръжката на Дамарис.

— Издирвахме ви, за да поговорим. — Хладнокръвният глас на Манон проехтя между скалите. — Идваме с мир.

Дамарис се стопли от истината в думите й.

— Този път — додаде тъмнокосата вещица, която се бе обадила по-рано.

Главатарката я сръчка предупредително с лакът.

— Но ти коя си? — попита Манон старицата. — Майка на сестринството?

— Аз съм Гленис. Родът ми е служил на крочанските кралици дълго преди градът да падне в плен. — Очите на древната вещица се спряха върху парчето червен плат, с което Манон бе вързала плитката си. — Рианон те е открила, значи.

Дориан бе слушал, когато Манон беше обяснила на Тринайсетте истината за произхода си, както и кого баба й я бе накарала да заколи в Омега.

Манон остана с вирната брадичка, макар че златистите й очи просветнаха.

— Рианон не си тръгна жива от Ферианската падина.

— Кучка! — изръмжа една от вещиците, а другите повториха думата.

Вместо да им отговори, Манон попита старата крочанка:

— Познавала си я?

Вещиците се умълчаха.

Старицата килна глава и очите й пак се изпълниха с тъга. Дориан не се нуждаеше от потвърждаващата топлина на Дамарис, за да се увери в истинността на следващите й думи.

— Аз съм нейна прабаба. — Дори бурният вятър стихна за миг. — И твоя.