Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (82)

79

Ирен ненавиждаше Ферианската падина. Ненавиждаше нагнетения въздух между двата гигантски върха, изпражненията от уивърни и костите, осейващи скалистата земя, вонята, която изпускаха всички пещери и пукнатини в планината.

Поне сега беше празна. Макар че още не бяха сигурни дали това е добре.

Двете армии изпълниха падината. Войниците на Хасар вече се подготвяха да прекосят обратно Ейвъри и да се върнат в гъстия Оуквалдски лес — преход, който щеше да отнеме цяла вечност, въпреки че рукините щяха да пренесат фургоните и по-тежкия багаж. После тръгваха на север през гората по древния път, следващ северния ръкав на Ейвъри.

— Подай ми ножа — каза Ирен на лейди Елида, посочвайки с брадичка към комплекта инструменти.

Върху одеяло в един от покритите фургони лежеше даргански войник в безсъзнание с обляно в студена пот чело. Не го беше прегледала лечителка, след като бе получил порезна рана в битката за Аниел, и когато тази сутрин се беше свлякъл от коня си, го бяха довели при Ирен.

Елида взе със стабилна ръка тънкия нож и го подаде на Ирен.

— Болката ще го свести ли? — попита я, докато Ирен оглеждаше внимателно загноилата рана, достатъчно отблъскваща да преобърне всеки по-слаб стомах.

— Приспах го дълбоко с магията си. — Ирен приближи ножа до раната. — Ще остане в безсъзнание, докато не го събудя.

Елида, за щастие, не повърна, когато Ирен се зае да чисти раната, премахвайки с ножа мъртвата, инфектирана тъкан.

— Няма признаци за отравяне на кръвта, слава на боговете! — обяви Ирен, докато покриваше парчето плат до мъжа с късчета отстранена гнила плът. — Но за всеки случай трябва да му даваме прочистваща отвара.

— Не можеш ли просто да го прочистиш с магията си?

Елида запрати мръсния парцал в близкото кошче за боклук и разстла нов.

— Мога и ще го направя — каза Ирен, мъчейки се да не повърне от миризмата на гнило, наслоила се в ноздрите й, — но не знам дали ще е достатъчно, ако инфекцията реши да се прояви.

— Говориш за болестите като за живи същества.

— Донякъде са — потвърди Ирен. — Имат си свои тайни и приумици. Понякога се налага да ги надхитриш, както с всеки друг враг.

Тя взе фенера с огледални стени от пода до леглото и нагласи огледалата му така, че да осветят инфектираното място. Като се увери, че е изчистила загнилата плът, остави фенера и ножа.

— Не беше толкова зле, колкото очаквах — отбеляза накрая и протегна ръце над кървавата рана.

Топлина и светлина се надигнаха в нея като спомен за лятото насред мразовития планински проход и когато ръцете й засияха, магията й я поведе из тялото на мъжа. Понесе се през вени, сухожилия и кости, възстановявайки увредените места, заслуша се в болките и треската, изгаряща войника. И ги облекчи. Разсея ги.

Когато приключи, Ирен вече се бе задъхала, но дишането на мъжа започваше да се успокоява. Потта по челото му бе изсъхнала.

— Изумително — прошепна Елида, вперила смаян поглед в гладката кожа по крака на воина, където доскоро се бе намирала отворената рана.

Ирен просто обърна глава настрани и повърна в кошчето за боклук.

Елида скочи на крака.

Но Ирен разпери ръка и избърса устата си с другата.

— Колкото и да ми е приятно, че скоро ще ставам майка, изживяванията от първите няколко месеца… не са особено хубави.

Елида докуцука до каната с вода и й наля в чаша.

— Заповядай. Искаш ли нещо друго? Не можеш ли… не можеш ли да облекчиш собственото си гадене? Някой друг ли трябва да го стори?

Ирен отпи глътка вода, отмивайки горчивия вкус на жлъчка от устата си.

— Повръщането е белег, че детето се развива. — Тя долепи ръка до корема си. — Не може да бъде премахнато. Някоя лечителка трябва да стои денонощно до мен, за да се бори с гаденето ми.

— Толкова ли е тежко? — свъси вежди Елида.

— Моментът е крайно неподходящ, знам — въздъхна Ирен. — Най-много помага джинджифилът. А предпочитам да го пазя за стомасите на войниците ни. Ментата също е ефективна. — Тя махна към чантата си. — Там има сушени листа. Залей няколко с гореща вода и това ще ми е достатъчно.

Върху малкия мангал отзад имаше чайник с вряла вода, която използваха за дезинфекциране на инструментите, а не за чай.

Елида веднага се спусна към него и Ирен я погледа мълчаливо как приготвя отварата.

— Нали знаеш, че мога да излекувам крака ти?

Елида застина с протегната към чайника ръка.

— Наистина?

Ирен изчака момичето да й поднесе ментовия чай, сетне кимна към ботушите му.

— Ще ми го покажеш ли?

Елида се поколеба, но все пак седна до Ирен и изу единия си ботуш и чорапа под него.

Ирен огледа белега, усуканата кост. Елида й беше разказала още преди дни как е получила травмата.

— И ти си имала късмет, че раната не се е инфектирала.

Ирен опита чая, реши, че още е твърде горещ, и го сложи настрана. После потупа с длан скута си. Елида се подчини и вдигна крака си върху бедрото й. Ирен заопипва предпазливо белезите и накриво зарасналите кости — и с пръсти, и с магията си.

Жестокостта, която Елида бе преживяла, я остави без дъх. Стисна зъби, като си представи колко млада е била, колко непоносима болка е изтърпяла, още повече че собственият й чичо й я бе причинил…

— Какво има? — пророни Елида.

— Нищо. Освен онова, което вече знаеш.

Каква безпощадност. Ужасяваща, непростима безпощадност.

Ирен прибра магията си, но не вдигна ръце от глезена на Елида.

— Тази травма ще отнеме седмици работа, а в сегашните условия май и двете не можем да се заемем с нея. — Елида кимна. — Но ако оцелеем във войната, ще ти помогна. Стига да искаш.

— Какво ще е нужно?

— Има две възможности — уточни Ирен, пускайки малко от магията си в крака на Елида, за да облекчи болезнените мускули, местата, където кост се търкаше в кост. Момичето въздъхна. — Първата е по-трудна. Ще се наложи да възвърна правилната структура на ходилото и глезена ти. С други думи — ще трябва да строша костите, да отделя зле зарасналите им части и да ги накарам да израснат наново. През това време няма да можеш да ходиш и дори да ти помогна с болката, възстановителният процес ще е агония за теб. — Нямаше как да й спести истината. — Ще са ми потребни три седмици да строша костите ти и да ги сглобя наново, но после ще ти е необходим поне месец почивка, както и много упражнения, за да проходиш пак.

Лицето на Елида бе пребледняло.

— А другата възможност?

— Другата възможност е да не лекуваме крака, а да ти дам мехлем като онзи от Лоркан, който ще облекчава болката. Но те предупреждавам: тя никога няма да отшуми напълно. Костите ти се търкат една в друга ето тук — тя докосна нежно една точка върху свода на ходилото й и една по-близо до пръстите й — и вече виждам начални признаци на артрит. Ако костите продължават да се трият така, артритът и болката при ходене само ще се влошават. До няколко години — пет, десет, кой знае — може да се стигне дотам, че никой мехлем да не ти помага с болката.

— Значи при всички случаи ще трябва да изтърпя лечението.

— Решението е изцяло твое. Просто исках да си наясно и с двете възможности. — Ирен й се усмихна. — Ти ще избереш по кой път да поемеш.

И тя потупа Елида по крака, която го свали на пода, обувайки сръчно чорапа и ботуша си.

Ирен отпи от чая си, вече достатъчно изстинал. Свежият вкус на ментата мигновено избистри главата й и успокои стомаха й.

— Не знам дали съм способна отново да понеса подобна болка — призна Елида.

Ирен кимна.

— При такъв тип травми е нужно човек да се изправи срещу много неща в себе си. — Тя се усмихна към входа на фургона. — Със съпруга ми наскоро преминахме през нещо такова.

— Трудно ли беше?

— Неимоверно трудно. Но той се справи. Справихме се заедно.

Елида се замисли, после сви рамене.

— Е, да видим дали ще оцелеем във войната. Ако се случи… пак ще поговорим по въпроса.

— Дадено.

Елида вдигна свъсен поглед към тавана на фургона.

— Чудя се какво ли са научили там, горе.

Горе в Омега и Северния зъб, където Каол и другите бяха отишли, за да се срещнат с развъдниците и треньорите на уивърни, оставени от вражеската армия.

Ирен не искаше да знае повече, а и Каол не й беше обяснил как възнамеряват да извлекат информация от работниците.

— Да се надяваме, че е нещо, заради което си е струвало да посетим това отвратително място — каза Ирен, допивайки чая си.

Колкото по-скоро си тръгнеха, толкова по-добре.

Ала боговете сякаш им се присмиваха — и на двете. На вратата на фургона се почука и Елида закуцука натам. Борте изникна на входа с нетипично сериозно изражение на лице.

Ирен се приготви да чуе новината, но рукинката се обърна към Елида.

— Трябва да дойдеш с мен — каза й задъхано Борте.

Зад нея чакаше Аркас с някакво врабче върху седлото. Фалкан Енар. Не просто придружител, проумя Ирен, а допълнителна стража.

— Какво има? — попита Елида.

Борте пристъпи нервно от крак на крак.

— Открили са един човек в планината. Искат да те заведем там, за да решиш какво да го правят.

Елида замръзна.

Ето защо Ирен се поинтересува:

— Кого са намерили?

Борте стисна уста.

— Чичо й.

* * *

Елида се чудеше дали рукинката ще я намрази завинаги, ако повърнеше върху Аркас, защото по време на стремителния полет нагоре към моста между Омега и Северния зъб едва се възпря да не изпразни стомаха си върху перата на огромната птица.

— Открили са го, докато се е снишавал в Северния зъб — обясни й Борте, преди да я качи на седлото. Фалкан вече бе излетял към стръмния скат на върха. — Представял се за треньор на уивърни. Но един от истинските треньори го издал. Веднага щом го заловихме, кралица Елин нареди да те заведем. Имам предвид, щом заловихме чичо ти, не треньора.

Елида отговори само с кимване…

Върнън се намираше във Ферианската падина. Не в Морат при господаря си, а тук.

Гавриел и Фенрис ги чакаха, когато Аркас кацна в просторния вход към Северния зъб. Грубо изсечената скала зееше като отворена паст и смрадта, носеща се отвътре, накара корема й да се преобърне отново. Смрад на гнило месо и нещо още по-лошо. Познатата валгска воня, но и противният мирис на омраза, жестокост и тесни, душни коридори.

Двамата елфи влязоха безмълвно с нея. Лоркан и Елин не се мяркаха никъде. Нито чичо й.

Фенрис и Гавриел я поведоха по сумрачни коридори, осеяни с труповете на стражи, навярно избити, когато рукините бяха щурмували крепостта. Около мъртъвците нямаше локви черна кръв, но въпреки това ги обграждаше познатата валгска смрад. Сякаш това място бе заразило душите им.

— Малко по-нагоре са — каза тихо, внимателно Гавриел.

Ръцете на Елида затрепериха и Фенрис докосна рамото й.

— Напълно обезопасен е.

Тя знаеше, че не говори за въжета и вериги. По всяка вероятност го държаха с огън или лед, или дори с тъмната сила на Лоркан.

Ала независимо от това трепереше, чувстваше се малка и уязвима. Като свърнаха зад поредния ъгъл, видя Елин, Роуан и Лоркан да стоят пред някаква затворена врата. По-надолу по коридора Несрин, Сартак и лорд Каол чакаха нещо. Навярно другите да преценят какво да правят.

Елида да реши.

Мрачното лице на Лоркан бе замръзнало от гняв, бездънните му очи бяха като хладовити нощни езера. Той процеди едва доловимо:

— Не е необходимо да влизаш там.

— Повикахме те — каза Елин, върху чието лице също бе изписана сдържана ярост, — за да решиш съдбата му. И ако искаш да говориш с него преди това.

Само като зърна ножовете по коланите на Роуан и Лоркан, свитите в юмруци ръце на кралицата, Елида се досети какви разговори щяха да проведат те с него.

— Мислите да го изтезавате за информация?

Не смееше да погледне Елин в очите.

— Преди да си получи заслуженото — изръмжа Лоркан.

Погледът на Елида запрескача между елфа, когото обичаше, и кралицата, на която служеше. И тя пристъпи към тях с непоносимо, болезнено скован крак.

— Защо е тук?

— Още не ни е отговорил на този въпрос — рече Роуан. — И макар че не сме му казвали за теб, подозира, че сме те извикали. — Принцът надникна към Лоркан. — Решението е твое, милейди.

— Но ще го убиете, каквото и да реша?

— Искаш ли да го убием? — настоя Лоркан.

Преди месеци му беше казала да го убие. И той се беше съгласил. Но това се случи преди Върнън и илкените му да я отвлекат — преди нощта, в която й се бе искало да загине, вместо да отиде в Морат с него.

Елида надзърна навътре в себе си. Останалите се умълчаха, за да й дадат мъничко време.

— Искам да поговоря с него, преди да решим съдбата му.

Лоркан само кимна и отвори вратата зад гърба си.

Мъждукащи факли осветяваха стая — празна, с изключение на работната маса до стената.

И чичо й в масивни окови, седнал на един дървен стол.

Вечно спретнатите му дрехи бяха протрити, тъмната му коса — разрошена, сякаш се беше съпротивлявал, докато го бяха оковавали. По едната му ноздра имаше засъхнала кръв и целият му нос беше подпухнал.

Счупен.

Тя надникна надясно — кръвта по кокалчетата на Лоркан потвърждаваше предположението й.

Елида спря на няколко крачки от него и Върнън изопна гръб. Лоркан затвори вратата и двамата с Елин останаха при нея. Другите чакаха в коридора.

— В много изтънчена компания се движиш напоследък, Елида — заяви чичо й.

Този глас… Въпреки разбития нос този копринен, противен глас като че раздираше с нокти кожата й.

Елида обаче задържа брадичката си гордо вдигната. И не свали очи от чичо си.

— Защо си тук?

— Първо ми пускаш онзи варварин — провлачи Върнън, кимвайки към Лоркан, — а после пращаш миловидното момиче да извлече отговори от мен с любезности? — Той стрелна с усмивка Елин. — Разгадах ли техниката ви, Ваше Величество?

Елин се облегна на каменната стена и пъхна ръце в джобовете си. По лицето й нямаше нищо човешко. Но Елида забеляза как сви юмруци дори в ограниченото пространство на джобовете си.

Окован. Пребит.

Едва преди седмици кралицата бе на мястото на Върнън. А сега като че ли впрягаше цялата си воля, за да остане тук. Готова да изтръгне нужната информация от Върнън. Заради Елида.

Тази мисъл й вдъхна достатъчно сили да каже на чичо си:

— Поемаш сетните си глътки въздух. Съветвам те да ги използваш разумно.

— Колко жестоко! — подсмихна се Върнън. — Вещерската ти кръв все пак си казва думата.

С мъка издържаше да стои в една стая с него. Да споделя въздуха с мъжа, усмихвал се, докато екзекутираха баща й, докато я заключваше за десет години в онази кула. Докато бе докосвал Калтейн — и навярно й бе причинявал още по-ужасни неща, — а после бе опитал да продаде Елида на Ераван, за да я използва за чудовищните си експерименти.

— Защо? — попита го тя.

Само за този въпрос се сещаше, само той я интересуваше.

— Защо ти беше да вършиш всичко това?

— Тъй като поемам последните си глътки въздух — подхвана Върнън, — май няма значение какво ще ти отговоря. — Устните му се извиха в тъничка усмивка. — Защото можех. — Отвърна чичо й. Лоркан изръмжа. — Защото брат ми, твоят баща, беше непоносим скот, спечелил престола единствено заради късмета да се роди преди мен. Скот воин… — Изплю Върнън с презрителен поглед към Лоркан. След това върна очи към Елида. — Явно си наследила предпочитанията си към мъжете от майка си. — Той поклати ненавистно глава. — Каква загуба. Беше голяма красавица. Жалко че загина, защитавайки Нейно Величество. — Гореща вълна помете стаята, макар че лицето на Елин си оставаше безизразно. — Можеше да й намеря място в Перант, ако не беше…

— Достатъчно! — отсече Елида с глух, но не и уязвим глас. После направи крачка към него. — Значи си завиждал на баща ми. Завиждал си му за силата, за дарбите. За жена му. — Върнън отвори уста, но тя вдигна ръка. — Не съм приключила.

Той примигна насреща й.

Елида продължи да диша равномерно, изпънала гордо рамене.

— Не ме е грижа защо си тук. Нито какво възнамеряват да ти причинят. Но искам да знаеш, че щом напусна тази стая, повече никога няма да се сетя за теб. Името ти ще бъде заличено от Перант, от Терасен, от Адарлан. Никой няма да те споменава, да си спомня за теб. Ще бъдеш абсолютно забравен.

Върнън пребледня — едва забележимо. После се усмихна.

— Искаш да ме заличиш от Перант? Май не сте осведомена, лейди Елида. — Той се приведе напред, доколкото позволяваха оковите му. — Перант вече е в ръцете на Морат. Твоят град е обсаден.

Думите му я разтресоха като удар и дори Лоркан вдиша рязко.

Върнън се облегна назад, самодоволен като котарак.

— Заличи името ми, щом толкова желаеш. Едва ли ще е трудно сред руините.

Перант бе паднал в лапите на Морат. И без да надниква към Елин, Елида знаеше, че очите й горят. Нещата се стичаха много по-лошо от очакванията им. Трябваше да действат бързо. Да продължат на север възможно най-скоро.

Затова Елида се обърна към вратата и Лоркан отиде да й я отвори.

— Това ли беше? — обади се Върнън.

Елида спря. И се завъртя бавно.

— Какво друго бих могла да кажа на човек като теб?

— Не ме разпита за подробности. — Поредната змийска усмивка изплува на лицето му. — Още не си се научила как да играеш, Елида.

Тя отвърна на усмивката му.

— Не искам да чувам друго от теб. — Елида погледна към Лоркан и Елин, към приятелите си в коридора. — Те обаче имат още въпроси.

Лицето на Върнън придоби цвят на прокиснало мляко.

— Мислиш да ме оставиш в техни ръце съвършено беззащитен?

— И аз бях беззащитна, когато не извика лечител за крака ми — заяви спокойно тя. — Бях просто дете и оцелях. Ти си възрастен мъж. — Устните й пак се кривнаха в усмивка. — Да видим дали и ти ще оцелееш.

Не опита да прикрие куцукането си на излизане от стаята. И като впери очи в тези на Лоркан, откри гордост, спотаяваща се в тях.

Нито дума — гласът, водил я цял живот, не продума нито дума. Не от страх, а… Вероятно вече не се нуждаеше от Анийт, Девата на мъдростта. И навярно богинята знаеше, че напътствията й не са необходими.

Вече не.

* * *

Елин си даваше сметка, че Лоркан само чака командата й да изтръгне гръкляна на Върнън. Или да започне да троши костите му една по една.

Или да го одере жив, както бе направил Роуан с Каирн.

Излизайки след Елида от стаята — господарката на Перант крачеше с все така вдигната глава, — Елин се постара да запази спокойствие. Да се приготви за предстоящото. Можеше да го преодолее. Да потисне треперенето, студената пот по гърба си. Трябваше да изтърпи някак следващата им задача, за да получат потребната информация.

Елида спря в коридора. Гавриел, Роуан и Фенрис пристъпиха към нея. Несрин, Каол и Сартак не се виждаха наоколо, но знаеше, че с един вик може да ги призове обратно в тази зловонна дупка.

О, богове, колко противна беше смрадта! Чувството да бъде тук.

През изминалия час се питаше дали не си струваше в името на разума и стомаха си да си върне за малко човешкото тяло — макар и само заради по-скромното му обоняние.

Елида заяви на всички наоколо:

— Не ме е грижа какво ще му причините.

— Държиш ли да го оставим жив? — попита с гибелно спокоен глас Лоркан.

Елида погледна елфа, чието сърце бе спечелила.

— Не. — Чудесно, едва не отвърна Елин. А господарката на Перант додаде: — Но нека да е бързо. — Лоркан отвори уста, но Елида поклати глава. — Баща ми би настоял.

Накажи ги всичките, беше заръчала Калтейн на Елин. А ако съдеше по разказите на Елида, Върнън бе оглавявал списъка й с врагове.

— Първо трябва да го разпитаме — каза Роуан. — Да разберем какво знае.

— Направете каквото трябва — отговори Елида. — Но като дойде моментът, го убийте бързо.

— Бързо — обади се Фенрис, — но не безболезнено?

Изражението на Елида остана някак студено, невъзмутимо.

— Вие решете.

Кръвожадната усмивка на Лоркан говореше достатъчно на Елин. Брадвата върху хълбока му — също.

Дланите й се потяха. Изпотиха се още докато оковаваха Върнън, още щом видя железните вериги.

Тя призова магията си. Не буйния пламък, а успокоителната капка вода. Заслуша се в тихата й песен, позволи й да се разлее в нея. След това вече знаеше какво иска да направи.

Лоркан пристъпи към вратата на стаята, но Елин застана на пътя му.

— С мъчения няма да научим нищо от него.

Дори Елида примигна учудено.

Елин разясни:

— Върнън обича да играе игрички. И аз ще си поиграя с него.

Очите на Роуан помръкнаха. Сякаш усещаше потта по ръцете й и знаеше, че ако го подхванеха по стария начин… Елин можеше да повърне от някоя скала на Северния зъб.

— Никога не подценявай силата на няколко строшени кости — настоя Лоркан.

— Провери какво можеш да извлечеш от него — подкрепи я Роуан. Лоркан се завъртя към него и отвори уста да се противопостави, но Роуан му изръмжа: — Още тук и сега можем да решим що за двор искаме да бъдем. Като враговете си ли ще постъпваме? Или ще намираме други начини да ги прекършваме?

Вреченият й я погледна с разбиране в очите.

Лоркан изглеждаше готов да продължи спора.

Потискайки призрачното стягане на окови около китките си, тежестта на маската върху лицето си, Елин каза:

— Първо ще пробваме по моя начин. Накрая пак ще го убиете, но първо ще пробваме по моя начин. — Когато Лоркан не възрази, тя добави: — Ще ни трябва бира.

* * *

Елин плъзна халбата със студена бира по масата към Върнън, който седеше от другата й страна с вериги, достатъчно разхлабени, за да използва ръцете си.

Само едно погрешно движение, и щеше да го разтопи с огъня си.

Пумата и Фенрис бяха на пост до вратата.

Роуан и Лоркан бяха възнегодували срещу заповедта й да изчакат в коридора, но Елин ги увери, че с присъствието си единствено щяха да спъват плана й.

Тя отпи от своята халба и изхъмка.

— Странно е да одобриш бирата на противника.

Върнън погледна смръщено халбата пред себе си.

— Не е с отрова — каза Елин. — Би било нелогично.

Той отпи малко.

— Сигурно очакваш, като ме подкупваш с бира и приятелски приказки, да получиш каквото искаш.

— Алтернативата ли предпочиташ? — Тя се поусмихна. — Аз — Не.

— Методите може и да са различни, но крайният резултат ще е еднакъв.

— Кажи ми нещо интересно, Върнън, и може да го променим. Той плъзна очи по нея.

— Ако знаех, че ще се превърнеш в такава кралица, вероятно нямаше да коленича пред Адарлан. — Устните му се извиха в коварна усмивка. — Толкова си различна от родителите си. Баща ти някога изтезавал ли е някого?

Пренебрегвайки подигравката му, Елин отпи глътка бира и изплакна с нея устата си, сякаш така можеше да премахне отвратителния вкус на тукашния въздух.

— Ти не успя да си спечелиш власт. Първо, открадвайки я от Елида, а сетне — мъчейки се да продадеш собствената си племенница на Ераван. Моратската армия е разгромила Перант и вече несъмнено марширува към Оринт, а ти си тук. Криеш се. — Тя пак отпи. — Човек би си помислил, че си загубил благоразположението на Ераван.

— Или пък че нарочно ме е изпратил тук, Ваше Величество.

Магията й вече го беше проучила. За да се увери, че в гърдите му не бие сърце от желязо или Камък на Уирда.

— Мога да се обзаложа, че те е прокудил. — Тя се облегна в стола си и скръсти ръце. — Вече не си му полезен, особено след като не съумя да заловиш Елида. На Ераван не му се е искало да изхвърля окончателно лакея си, но и не му е било приятно да стоиш намръщен в крепостта му. Затова си тук. — Тя махна с ръка към стаята, към планината над тях. — В живописната Ферианска падина.

— Наистина е живописна през пролетта — изтъкна Върнън.

Елин се усмихна.

— Нека повторя: кажи ми нещо интересно и може да си жив да я видиш напролет.

— Заклеваш ли се? В трона си? Заклеваш ли се, че няма да ме убиете? — Той надникна към Фенрис и Гавриел, застанали с каменни лица зад нея. — Нито ти, нито другарчетата ти?

Елин изсумтя:

— Надявах се да издържиш повечко, преди да свалиш картите си. — Тя пресуши халбата си. — Добре. Заклевам се, че нито аз, нито приятелите ми ще те убият, ако ни кажеш онова, което знаеш.

Фенрис подскочи. Върнън прие реакцията му за потвърждение, че Елин говори сериозно, както и че това условие не бе влизало в плановете им.

Той отпи голяма глътка бира. После каза:

— Майев дойде в Морат.

Елин се благодари, че е седнала. Ала задържа лицето си все така отегчено и безизразно.

— Да преговаря с Ераван?

— Да се обедини с него.