Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (50)

47

Едион си бе представял, че врагът ще ги изтреби на бойното поле, докато се сражаваха рамо до рамо. Но не и че ще ги избива един по един, докато бягаха.

Бяха го изтласкали далеч от фронтовата линия, когато Морат проби предната редица, надмогвайки дори Гибелния легион. Скоро разгромът щеше да е тотален.

Някъде отвъд стълкновението стрелците продължаваха да стрелят. Рен беше съумял да въдвори известен ред, макар и колкото да прикрива отстъплението на север.

Отстъпление, ала не дисциплинирано и овладяно. Напротив — войниците тичаха панически, блъскайки се един в друг.

Позорен край, недостоен за историята, за кралството му.

Той обаче щеше да остане — нямаше да помръдне от мястото си, докато не го покосяха.

Хиляди мъже препускаха покрай него с изцъклени от потрес очи. Морат ги следваше по петите, а валгските принцове се хилеха, предвкусвайки пиршеството.

Свършено беше. Тук, на това безименно поле пред Перант. Но над разкъсаните редици проехтя вик.

Бягащите мъже започнаха да спират един по един. Да се обръщат към носителя на вестта.

Едион прониза поредния моратски войник с меча си, преди да осмисли думите докрай.

Кралицата дойде. Кралицата е на фронтовата линия.

В мълниеносен пристъп на наивност Едион огледа небето за пламъци.

Не ги видя.

В сърцето му се загнезди ужас — по-дълбок страх не бе изпитвал никога.

Кралицата е на фронтовата линия — на десния фланг.

Лизандра.

Лизандра се беше преобразила в Елин.

Той се завъртя към несъществуващия десен фланг.

Златокосата кралица в чужда броня стоеше пред два илкена с меч и щит в ръце.

Не!

Думата беше като удар по тялото му, по-мощен, отколкото някога бе получавал.

Едион затича, проправяйки си грубо път през войниците. Към далечния десен фланг. Към хамелеонката, застанала пред илкените без хищнически нокти и зъби, без всякаква друга защита, освен меча и щита.

Не!

Той изблъскваше мъжете от пътя, но снегът и калта възпрепятстваха всяка от стъпките му, докато двата илкена се приближаваха бавно към кралицата.

Предвкусваха убийството.

Но войниците позабавиха отстъплението си. Някои дори подновиха строя, когато викът проехтя отново.

Кралицата е тук. Кралицата се бие на фронтовата линия.

Точно заради това го правеше. Заради това бе придобила беззащитния човешки облик.

Не!

Илкените се извисиха над нея с ухилени уродливи лица.

Твърде далеч. Едион още бе твърде далеч, за да предприеме нещо…

Единият илкен замахна с дългата си ноктеста ръка.

Писъкът й, когато отровните нокти раздраха бедрото й, отекна над глъчката на бойното поле.

Тя се строполи на земята и разпери щит да се предпази.

Едион се разкайваше за думите си.

Връщаше назад всяка дума, която й бе казал, всеки миг на гняв в сърцето си.

И продължаваше да си пробива път през войниците, лишен от дъх, от разум.

Връщаше назад думите си, които и бездруго не бяха искрени.

Лизандра понечи да се изправи на ранения си крак. Илкените й се надсмяха.

— Моля те! — изрева Едион. Викът му потъна сред писъците на умиращите. — Моля те!

Готов беше на всякаква сделка, да продаде душата си на мрачния бог — само и само да я пощадят.

Съжаляваше за думите си. За всичките.

Безполезна. Беше я нарекъл безполезна. Беше я изхвърлил гола в снега.

Връщаше думите си назад.

От гърлото му се изтръгна вопъл, докато препускаше яростно към Лизандра, а тя се мъчеше да стане, използвайки щита за опора.

Войниците се струпваха зад нея в очакване да видят какво ще предприеме Носителката на огъня. Как ще изпепели илкените.

Ала нямаше нищо за гледане. Освен смъртта й.

Лизандра обаче се изправи с разпилени златисти коси. Разпери щита и посочи с меча между двата илкена.

Кралицата дойде, кралицата се бие сама.

Цели тълпи от войници тичаха обратно към фронтовата линия. Завъртяха се на пети, хуквайки към нея.

Мечът в ръката й не трепваше, насочен към зверовете с непримирение и свирепост.

Беше готова за смъртта.

Още от самото начало бе готова да жертва живота си. Прегърнала беше плана на Елин, съзнавайки, че може да се стигне дотук.

Трябваше просто да се преобрази в уивърн и щеше да унищожи илкените. Но остана в тялото на Елин. И не свали меча — едничкото си оръжие.

Терасен беше неин дом. А Елин — нейна кралица.

Готова бе да умре, за да скрепи армията й. Да опази редиците. Да обедини войниците за последна битка.

Кръвта й шурна по снега. Двата илкена я подушиха и пак се изсмяха. Знаеха какво се крие под кожата й — че не кралицата стоеше пред тях.

Тя не помръдна. Не се отдръпна нито сантиметър назад, когато илкените пристъпиха към нея.

За Терасен. За Елин.

Едион съжаляваше за думите си. За всичките.

Намираше се на трийсетина метра от нея, когато чудовищата нападнаха.

Викът му продра въздуха, когато илкенът отляво замахна с нокти, а другият й се нахвърли навярно за да я повали върху снега.

Лизандра отблъсна левия с щита и с боен рев атакува надясно с меча си.

И разпори връхлитащия я илкен от пъпа до гръдната кост.

Плисна черна кръв и ушите на Едион писнаха от оглушителния му вой. Съществото залитна, стовари се върху снега и запълзя назад, стиснало зейналия си корем.

Едион ускори крачка, вече му оставаха едва десетина метра. Пътят до нея беше чист.

Отблъснатият илкен отляво не беше приключил. Докато Лизандра гледаше ранения, той пак замахна към краката й.

Едион запрати Меча на Оринт с всички сили, които смогна да свика в себе си, тъкмо когато Лизандра се завъртя към нападащия я илкен.

Тя опита да се отдръпне назад, да насочи щита — но твърде бавно, за да се измъкне от острите нокти.

Отровните им върхове одраха нозете й, преди мечът да прониже черепа му.

Лизандра падна на снега с агонизиращ крясък. Едион я стигна и я вдигна от земята. После извади меча си от главата на илкена и заби острието му в жилестата му шия. Веднъж. Два пъти.

Главата му се претърколи по кишата. Другият илкен потъна някъде сред тълпата моратски войници, спрели, за да наблюдават битката.

Погледаха още миг кралицата и генерала й. А сетне се втурнаха в атака.

Но ги пресрещна отряд терасенски воини, изскочил пред Едион и Лизандра с разярени бойни викове.

Едион почти задърпа хамелеонката зад новосформираните редици, проправяйки й път през войниците, обединили усилия да бранят кралицата си.

Трябваше да извлече отровата, веднага да намери лечителка. Само след броени минути щеше да достигне сърцето й…

Лизандра се препъна и от устните й се изниза стон.

Едион преметна щита през гърба си и я взе на рамо, поглеждайки към ранения й крак отблизо. Плътта бе раздрана, но нямаше зеленикава слуз.

Може би боговете бяха чули молитвата му. Може би това беше представата им за милост: илкените бяха изчерпали отровата си по други жертви, преди да стигнат до нея.

Но дори кръвозагубата… Той притисна длан към разкъсаната, окървавена кожа. Лизандра простена.

Едион огледа прегрупиращата се армия за белите знамена на лечителките. Не ги съзря. Завъртя се към фронтовата линия. Навярно там се подвизаваше някой елфически воин с достатъчно лечебни сили и магия…

Едион спря, проумявайки какво се задава откъм хоризонта.

Вещиците от Железни зъби.

Няколко дузини, яхнали уивърните си.

Но не летяха. Уивърните крачеха по земята.

Теглеха гигантска подвижна каменна кула. Не просто обсадна.

А вещерска кула.

Беше висока поне трийсет метра и разположена върху платформа, чието устройство не виждаше заради наклона на земята и телата на уивърните, дърпащи я по полето. Около дузина вещици летяха около нея, за да я пазят. Изработена бе от тъмен камък — Камък на Уирда — и на всяко ниво имаше тесни като бойници прозорчета.

Не прозорчета. Портали, през които се излъчваше силата на огледалата, покриващи вътрешността на кулата, както Манон Черноклюна му бе обяснила. Всички те можеха да се насочват поотделно, за да се съсредоточава магията им в определена точка.

Трябваше им единствено източник на сила, която да увеличават и изстрелват навън в света.

О, богове!

— Отбой! — изкрещя Едион, докато войниците му се връщаха към фронта. — ОТБОЙ!

С елфическото си зрение виждаше смътно най-горното ниво на кулата, по-открито от останалите.

Вещици в тъмни роби се бяха струпали около нещо като извито огледало, насочено към кухата сърцевина на кулата.

Едион се завъртя на пета и побягна, носейки хамелеонката на рамо.

— ОТБОЙ!

Войниците зърнаха онова, което ги наближаваше. Независимо дали разбираха, че не е обикновена обсадна кула, схванаха заповедта му. Особено като го видяха да препуска към тях с Елин през рамо.

Манон не му беше казала какъв е обсегът на кулата, както и на колко далеч може да изпраща тъмната магия, събрана в нея.

На полето нямаше къде да се скрият. По земната повърхност нямаше долчинки, в които да се хвърли заедно с Лизандра с надеждата ударът да ги подмине. Само открита снежна шир и паникьосани войници.

— ОТСТЪПЛЕНИЕ! — напрегна сили да изреве Едион.

Сетне надникна през рамо. Вещиците на върха на кулата пропуснаха дребна фигура в ониксовочерна роба и разпуснати светли коси.

Черна светлина засия около фигурата — вещицата. Тя вдигна ръце над главата си, навярно да призове някаква сила.

Отдаването.

Манон Черноклюна им го беше описала. Вещиците от Железни зъби владееха единствено тази магия. Способността да освобождават силата на мрачната си богиня в опустошителна стихия, помитаща всичко наоколо. Включително вещицата, която я бе призовала.

Тъмната сила още се събираше, набъбваше около слабата фигура като зловеща аура, когато вещицата просто скочи от ръба на кулата.

Право в дупката в центъра й.

Едион не спираше да бяга. Нямаше друг избор, освен да бяга, докато вещицата летеше към облицованата в огледала сърцевина на кулата, освобождавайки тъмната сила в себе си.

Светът потрепери.

Едион хвърли Лизандра в калта и отъпкания сняг и я покри с тялото си, сякаш то можеше да я спаси от грохотната мощ, която избухна от кулата, устремена право към армията им.

В даден миг левият им фланг се сражаваше, докато отстъпваше наново.

В следващия вълна от черна светлина се разби в четири хиляди войници.

А щом се оттегли, завеща след себе си само пепел и изкривен метал.