Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (125)

По-добър свят

Жестоката зима отстъпи място на мека пролет.

През безкрайните снежни месеци всички се трудиха неуморно. По възстановяването на Оринт, по търговските съглашения, по установяването на връзки с кралства, с които никой бе общувал от цял век. Изчезналите елфи на Терасен се върнаха заедно с голяма част от ездачите на вълци и веднага се включиха да помагат. Също като няколкото десетки елфи от Доранел, избрали да останат в кралството, когато Ендимион и Селен се завърнаха в родните си земи.

Елин можеше да се закълне, че ударите на чуковете отекваха из целия континент. Множество народи и територии надигаха отново глави.

От южните земи най-усърден труд кипеше в Ейлве. Макар и с големи загуби, бяха оцелели, и то с несломен дух. Писмото, което Елин изпрати на родителите на Нехемия, беше най-приветливото в живота й. Дано се срещнем скоро — пишеше им, — за да възродим света заедно.

Да — отвърнаха й те. — Нехемия би искала точно това.

Елин държа писмото им на бюрото си месеци наред. Не белег на дланта й, а обещание за светло бъдеще. Клетва да превърнат утрешния ден в сбъднатата мечта на Нехемия.

Когато пролетта най-сетне дойде в Еленови рога, светът се обгърна в зелено, златисто и синьо, а изчистените каменни стени на двореца блеснаха над всичко.

Елин не знаеше защо се събуди призори. Какво я подтикна да се изниже изпод ръката на Роуан. Вреченият й не се разбуди, уморен като нея — като всички наоколо.

Да, и те двамата бяха уморени, дворът им също, но пък и безкрайно щастливи. Елида и Лоркан — вече лорд Лоркан Локан, което обръщение неизменно разсмиваше Елин — тръгнаха към Перант преди седмица, за да се заемат и с тамошната разруха, след като лечителките бяха приключили с последните войници, обсебени от Валгите. Но щяха да се върнат след три седмици. Заедно с всички други господари, отпътували към владенията си веднага щом зимата поразхлаби желязната си хватка. Тогава всички щяха отново да се съберат в Оринт. За сватбата на Едион и Лизандра.

Едион, който вече не беше принц на Вендлин, а законен господар на Терасен.

Елин се усмихна при мисълта, докато нахлузваше халата си и топлите си пантофи с овча вълна. Въпреки че пролетта беше в разгара си, сутрините продължаваха да са хладни. Дори Лапичка спеше на кълбо в мекото си легло пред огъня. Явно беше не по-малко уморена от Роуан, защото дори не открехна очи.

Елин загърна голото тяло на Роуан и се усмихна, когато вреченият й дори не се размърда. Той предпочиташе физическия труд — дълги часове се бъхтеше по разрушените сгради и крепостните стени — пред „дворцовите глупости“, както сам се изказваше. Към това определение причисляваше всички събития, изискващи от него да облече официални дрехи.

И все пак й беше обещал да танцува с нея на сватбата на Лизандра и Едион. Изненадал я беше приятно с танцувалните си умения. „Пазя ги само за специални поводи“, беше я предупредил след коронацията.

Елин му се оплези, обърна се и тръгна към стъклените врати на балкона с изглед към града и равнината отвъд. Сутрешният й ритуал — ставайки от леглото, се шмугваше през завесите и излизаше на балкона, за да вдиша дълбоко утринния въздух.

Да погледа кралството си, тяхното кралство; да си припомни, че е оцеляло. Да се полюбува на пролетната зеленина и на вятъра с аромат на заснежени борове, духащ откъм Еленови рога. Понякога Роуан й правеше компания и я прегръщаше мълчаливо, когато миналото й натежеше твърде много. Когато загубата на човешкия й облик я терзаеше като фантомен крайник. В други случаи, през дните, когато се будеше с бистър поглед и усмивка на лице, той се преобразяваше в ястреб и политаше с планинския вятър, за да покръжи над града, над Оуквалд или над Еленови рога. Така обичаше да прави, когато сърцето му се изпълваше с тъга или с радост.

Но Елин знаеше, че напоследък лети само от радост.

И винаги щеше да е благодарна за това. За светлината и живота в очите на Роуан.

Същата светлина несъмнено блестеше и в нейните.

Тя стигна до тежките завеси и заопипва между тях за дръжката на балконската врата. Усмихна се още веднъж на Роуан и излезе на утринното слънце и прохладния ветрец.

Като зърна какво е разкрила зората, застина и ръцете увиснаха до тялото й.

— Роуан — пророни.

Шумоленето на чаршафи й подсказа, че вреченият й се е събудил. И крачи към нея, нахлузвайки панталоните си в движение.

Елин не се обърна, когато той изникна на балкона. И също застина.

Двамата загледаха мълчаливо. Зазвъняха камбани, закрещяха хора.

Не от страх. А от удивление.

Елин покри устата си с длан и плъзна поглед по света пред себе си.

Планинският вятър изсуши сълзите й, понесъл древна, красива песен. От сърцето на Оуквалд. На земята.

Роуан преплете пръсти с нейните и прошепна с благоговение:

— За теб, Огнено сърце. Всичко това е за теб.

Тя заплака. Заплака от радостта, която озари сърцето й по-ярко от магия.

Защото по всички планински склонове, под зеления балдахин на Оуквалд, по цялата шир на Тералиската равнина цъфтеше кралски огън.