Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (106)

103

Бурята възпря армията им напълно.

През първата сутрин бушува толкова свирепо, че Роуан не виждаше на няколко метра пред себе си. На руките им бе забранено да летят и изпращаха само най-калените разузнавачи напред — и то по земя.

Армията бездействаше на осемдесет километра отвъд границите на Терасен. Едва на седмица път от Оринт.

Ако Елин разполагаше с цялата си сила…

Но вече я нямаше, напомни си Роуан, седнал на ниския диван в шатрата им заедно със своята вречена, съпруга и кралица.

Силата й вече беше… Той можеше само да гадае. Навярно колкото от времето, прекарано от тях в Мъглив рид. Когато още я потискаше несъзнателно. Не толкова малко, колкото при пристигането й, но не и толкова много, колкото в деня, когато огради цял Доранел с огъня си.

Определено не беше достатъчно, за да надвие Ераван. И Майев.

Това обаче не го интересуваше. Не му пукаше дали притежава унищожителната сила на слънцето, или само тлеещ въглен.

Никога не го бе интересувало.

Един порив на вятъра разтърси шатрата им.

— Винаги ли е толкова страшно? — попита Фенрис, оглеждайки треперещите стени.

— Да — отвърнаха Елида и Елин вкупом и си размениха усмивки.

Тази върху лицето на Елин беше същинско чудо.

Но усмивката на Елида посърна, когато каза:

— Бурята може да продължи дни наред. Може да ни затрупа с цял метър сняг.

Лоркан, изправен до един от мангалите, изсумтя:

— Дори след като виелицата стихне, ще трябва да се борим с това. Войниците ще губят пръсти на краката и ръцете си от студа и влагата.

Усмивката на Елин изчезна напълно.

— Ще топя сняг колкото мога.

Докато не се докараше до ръба на изтощението. Но ако обединеше сили с тези на Роуан, неговата магия можеше и да съумее да разчисти път на войската. Да топли войниците.

— Въпреки това армията ни ще пристигне изтерзана пред стените на Оринт — потри умислено челюстта си Гавриел.

Колко пъти вече Роуан го бе забелязвал да гледа на север, към града, където сега воюваше синът му. Несъмнено се питаше дали Едион е още жив.

— Те са професионални бойци — каза сухо Фенрис. — Ще се справят.

— Обиколният маршрут само ще ги умори излишно — изтъкна Лоркан.

— По последни сведения — намеси се Роуан — Перант е обсаден от Морат. — Елида изтръпна. — Рисковано е да минаваме твърде близо. Възможно е да си навлечем сражение, което само ще забави пристигането ни в Оринт и ще отслаби армията ни.

— Проучих картите десетки пъти. — Гавриел надникна свъсено към разгърнатите върху работната маса карти. — Няма друг път към Оринт. Не и такъв, който не би ни отвел опасно близо до Перант.

— Може да имаме късмет — поде Фенрис — и бурята да е ударила целия Север. Да е замразила част от моратските сили.

Роуан се съмняваше да ги споходи подобен шанс. Нещо му подсказваше, че целият им късмет се беше изчерпал с оцеляването на жената до него.

Елин плъзна уморен, мрачен поглед към него. Той дори не можеше да си представи какво е чувството да се отдадеш докрай. Да отдадеш човешката си част, магията си. Знаеше, че първото от двете е причината за терзанието в очите й. Онова, което я правеше някак чужда в собственото й тяло.

Миналата нощ той бе отделил време да я запознае наново с определени части от това тяло. Както и с неговото. Дълго, дълго време. Докато изтерзаното изражение не напусна очите й, докато не се загърчи от удоволствие под него, пламтейки, когато проникваше в нея. Той не спря сълзите си, макар и да се превръщаха в пара още преди да покапят върху кожата й. Сълзи се стичаха и по нейното лице, докато го прегръщаше плътно, бляскави като сребро на светлината от огъня й.

Тази сутрин обаче, когато я събуди с целувки по челюстта и шията, угнетеният поглед се беше завърнал. И не напусна очите й.

Първо бе загубила белезите си. А сега и тялото на простосмъртен човек.

Достатъчно. Беше дала достатъчно. Но той знаеше, че възнамерява да даде още.

Една разузнавачка от рукините извика кралицата от входа на шатрата и Елин й даде безмълвна команда да влезе. Тя обаче само подаде глава с изцъклени очи. Качулката, веждите и миглите й бяха покрити със сняг.

— Ваше Величество! Ваши Величества! — коригира се, съзирайки Роуан. Той не си направи труда да й обяснява, че беше просто Негово Височество и завинаги щеше да си остане така. — Трябва да дойдете. — Разузнавачката дишаше толкова тежко, че дъхът й образуваше облаци в мразовития въздух, промъкващ се между крилата на шатрата. — Всички.

Отне им минути да нахлузят топлите си дрехи и оръжия, за да се подготвят за снега и студения вятър.

После тръгнаха след рукинката покрай затрупаните от сняг палатки. Дори дърветата не бяха успели да ги предпазят от навяванията.

Щом стигнаха до края на лагера, момичето им показа нещо сред ослепителната фъртуна.

— Погледнете!

Елин залитна до него. Роуан я хвана, за да не падне.

Но тя не падаше, а се накланяше напред — мъчеше се да побегне.

И той видя какво бе онова, което беше привлякло вниманието й. Кой изникна измежду дърветата.

С бялата си козина почти се сливаше със снега. И щеше да е напълно незабележим, ако не беше пламъкът, мъждукащ между величествените му рога.

Господаря на Севера.

А покрай копитата му, навсякъде около него… Малките хора.

С натежали от сняг мигли, Елин издаде тихичък звук, когато най-близкото същество сви пръсти в приканващ жест. Сякаш казваше: „Последвайте ни!“.

Всички останали се взираха смълчано в гордия, изящен елен, дошъл да ги приветства.

Да отведе кралицата на Терасен у дома.

Но когато вятърът зашепна, песента му не беше онази, която Роуан неизменно чуваше.

Не. Този път всички чуха гласа му.

Гибел застига Оринт, Наследнице на Бранън. Побързай!

Тръпка, която нямаше нищо общо със студа, пробяга по гръбнака на Роуан.

— Бурята — рече Елин и снегът като че погълна думата.

Побързай! Ние ще ти покажем пряк, таен път.

Елин застина. И отвърна на гласа, древен като околните дървета, стар като камъните, разпръснати сред тях:

— Вече ми помагате толкова пъти.

И ти даде много, Наследнице на Бранън! Ние тачим паметта му и знаем, че би сторил същото, ако можеше. Оуквалд никога не ще забрави нито Бранън, нито неговата наследница.

Елин се изправи и се озърна из гората, превзета от снежни вихрушки.

Дриада. Тази дума търсеше Роуан. Дриада. Горски дух.

— Каква е цената? — попита с по-уверен глас Елин.

— Наистина ли искаш да знаеш? — измърмори Фенрис.

Роуан му изръмжа.

Но Елин чакаше притихнала отговора на дриадата. Гласът на Оуквалд, на Малките хора и другите твари, които от незапомнени времена го бранеха.

По-добър свят — каза накрая дриадата. — Дори за нас.

* * *

Армията се впусна в трескави приготовления за незабавния поход на север.

Елин обаче завлече Роуан в шатрата им. При купчината книги, които Каол и Ирен бяха донесли от Южния континент.

И заобхожда с показалец заглавията, издирвайки едно определено.

— Какво вършиш? — попита я вреченият й.

Вместо да му отвърне, тя изхъмка, открила търсената книга. Запрелиства я, внимавайки да не разкъса вехтите страници.

— Може и да съм глупава крава — прошушна, като завъртя книгата към него, — но си имам своите козове.

Очите на Роуан затанцуваха. Включваш ме в новия си план, така ли, принцесо?

Елин се подсмихна. Не искам да се чувстваш пренебрегнат. Той килна глава.

— Тогава да побързаме.

Заслушана в шумотевицата на приготвящия се лагер отвъд шатрата, тя кимна. И започна.