Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (9)

6

Зимните ветрове, връхлитащи откъм буйните вълни, смразиха Каол Уестфол още в мига, в който излезе от каютата си. Влажният студ се просмукваше чак до костите му дори през дебелата му синя пелерина и докато оглеждаше бушуващите води, му се струваше, че гъстата облачна покривка няма да се разсее скоро. Зимата нахлуваше в континента, неумолимо като легионите на Морат.

Хладовитото утро не разкриваше нищо друго, освен свирепото море и всички моряци и войници, които стоически водеха кораба на север. Зад тях и от двете им страни плаваше половината флота на хагана. Другата половина остана при Южния континент, където се събираше армадата на могъщата империя. Ако времето беше благосклонно, щяха да пристигнат до няколко седмици.

Каол изпрати молитва по соления, вледеняващ вятър. Защото дори многочислената флота зад него и онези хиляда рукини, които тъкмо отлитаха от корабите си за сутрешен лов над вълните, можеше да се окажат недостатъчни срещу могъществото на Морат.

А подкрепленията можеше да не пристигнат навреме, за да постигне армията им някакъв резултат.

След три седмици плаване още нямаха почти никакви вести за войската, която приятелите му бяха събрали и навярно водеха към Терасен, а страняха от брега, за да не се натъкнат на вражески кораби — или уивърни. Ала това щеше да се промени днес.

Нечия фина, топла ръка се пъхна в свивката на лакътя му и глава със златистокестенява коса се отпусна на рамото му.

— Тук е страшно студено — пророни Ирен, гледайки смръщено брулените от вятъра вълни.

Каол я целуна по главата.

— Студът калява характера.

Тя се засмя и вятърът грабна облачето пара, напуснало устата й.

— Думи на истински северняк.

Каол преметна ръка през раменете й и я придърпа към себе си.

— Не те ли топля достатъчно напоследък, съпруго?

Ирен се изчерви и го сръчка с лакът в ребрата.

— Грубиянин!

Беше минал повече от месец, а още се дивеше на тази дума: съпруга. Дивеше се на жената до себе си, изцелила пропуканата му, уморена душа.

Гръбнакът му беше по-маловажен. През дългите дни на борда упражняваше бойните си способности — на кон, с бастуна или от инвалидната количка в случаите, когато силата на Ирен се изцедеше дотолкова, че връзката помежду им изтънееше и травмата му пак се проявеше.

Гръбнакът му не беше излекуван — не истински. Никога нямаше да е като едно време. Беше платил с него, за да спаси живота си, след като една валгска принцеса го изпрати до прага на смъртта. Но цената не му се струваше чак толкова висока.

Количката и контузията никога не му бяха тежали. Нямаше да го допусне и сега.

Само че другата част от сделката с богинята, направлявала Ирен през целия й живот, отвела я до бреговете на Антика, а сега обратно на родния им континент… тази част го плашеше до смърт.

Ако той умреше, Ирен умираше с него.

За да му влива тя лечебната си сила, помагайки му да върви, когато не беше прекалено изтощена, трябваше да преплетат животите си.

Затова, паднеше ли Каол в битката срещу Морат… не губеше единствено собствения си живот.

— Прекалено си умислен — вдигна смръщен поглед към него Ирен. — Какво има?

Каол посочи с брадичка към кораба, плаващ най-близо до техния. Двата рука на кърмата му, един златист и един червеникавокафяв, стояха нащрек. И Кадара, и Салки вече бяха оседлани, макар че ездачите им липсваха.

— Не мога да преценя дали насочваш вниманието ми към руките, или към факта, че Несрин и Сартак са достатъчно умни да поостанат в леглото си в такава сутрин.

Където трябваше да сме и ние, добавиха хапливо очите й.

Този път Каол я сръчка с лакът.

— Нека не забравяме, че ти беше тази, която ме събуди сутринта.

Той я целуна по шията, сякаш за да й напомни как точно го беше събудила. И какво правиха цял час след това.

Само топлата й копринена кожа до устните му беше достатъчна да сгрее премръзналите му кости.

— Може да се върнем в леглото, ако искаш — прошепна й.

Ирен издаде тих, пресеклив звук, от който му се прииска да плъзне ръце по увитото й в дебелата завивка тяло. Въпреки че времето ги притискаше, гонеше ги на север, той с удоволствие изследваше всичките й звуци — и с още по-голямо удоволствие ги изтръгваше от нея.

Сега обаче отдръпна глава от шията й, за да махне отново към руките.

— Съвсем скоро отлитат на разузнавателна мисия. — Можеше да се обзаложи, че Несрин и новият официален наследник на хагана в момента трупаха дрехи и оръжия по телата си. — Стигнахме достатъчно на север и трябва да разберем къде е най-удачно да пуснем котва.

За да решат къде точно да акостират с армадата и възможно най-скоро да потеглят по суша.

Ако Рифтхолд още беше в ръцете на Ераван и легионите на Железни зъби, не би било разумно да навлязат с армадата си нагоре по Ейвъри и оттам да тръгнат пеша на север към Терасен. Но валгският крал можеше да е разположил войски навсякъде по пътя им. Да не говорим за флотата на кралица Майев, която изчезна след битката й с Елин и, за щастие, потъна в неизвестност.

Според изчисленията на капитана им наближаваха границата между Фенхароу и Адарлан. Ето защо трябваше да измислят накъде да продължат. Възможно най-бързо.

Вече бяха загубили доста ценно време, заобикаляйки Мъртвите острови, и то независимо от новината, че отново принадлежат на капитан Ролф. В Морат вероятно знаеха какъв е маршрутът им, но нямаше нужда да обявяват на врага точното си местонахождение.

Необходимостта от спазване на потайността им костваше скъпо: никой не можеше да ги извести къде се намира Дориан. Дали е тръгнал на север с Елин и флотата, която тя беше събрала от няколко кралства. Каол се молеше кралят му да е постъпил тъкмо така и да е невредим.

Ирен надникна към двата рука на близкия кораб.

— Колко разузнавачи ще изпратят?

— Само тях двамата.

Очите на Ирен просветнаха предупредително.

— Така ще са по-незабележими. — Каол посочи към небето. — Пък и гъстите облаци са идеални за целта. — Тревогата се задържа по лицето й, затова той добави: — Рано или късно, ще трябва да се впуснем във войната, Ирен.

Колко ли животи отнемаше Ераван през всеки един от дните, в които отлагаха битката?

— Знам. — Тя стисна сребърния медальон на шията си. Подарък от него, майсторски гравиран с планини и морета. Ирен още пазеше вътре бележката, която Елин Галантиус й бе оставила преди години. По онова време съпругата му бе работила като барманка в забравено от боговете пристанищно градче, а кралицата беше живяла като асасин под друго име. — Просто… Знам, че е глупаво, но не очаквах да се случи толкова светкавично.

Той самият не беше склонен да нарече няколкото седмици по море „светкавично“, но я разбираше.

— Следващите дни ще са най-дългите.

Ирен се сгуши в него и преметна ръка през кръста му.

— Трябва да проверя провизиите. Ще накарам Борте да ме заведе с рука си до кораба на Хасар.

Аркас, рукът на свирепата ездачка, още дремеше на кърмата.

— Май ще трябва да почакаш.

През последните седмици и двамата се бяха научили да не безпокоят нито рука, нито ездачката му, докато спяха. Само боговете можеха да им помогнат, ако Борте и Елин се срещнеха някога.

Ирен се усмихна и обгърна лицето му с длани. Бистрите й очи се впиха в неговите.

— Обичам те — промълви тя.

Каол сведе чело и го опря в нейното.

— Напомни ми го, като нагазим до колене в полузамръзналата кал.

Тя изсумтя, но не се откъсна от него. Нито той от нея.

Останаха така, чело до чело, душа до душа, сред бесните вълни и хапещия вятър, и зачакаха новини от руките.

* * *

Беше забравила проклетия студ в Севера.

Несрин Фалик не се бе чувствала толкова премръзнала дори докато живееше сред рукините в планината Таван.

А зимата още не беше настъпила.

Салки поне не показваше признаци студът да му влияе зле, докато летеше над облаците и морето. Вероятно защото Кадара летеше до него, нетрепваща под напора на свирепия вятър.

Рукът й много се беше привързал към златистата птица на Сартак и неизменно я гледаше с огромно уважение. Но същото можеше да се каже за нея самата и ездача на Кадара.

Несрин отмести очи от виещите се сиви облаци и погледна към рукина от лявата си страна.

Остриганата му коса беше пораснала — макар и не много. Достатъчно да я сплете, за да не я брули вятърът.

Усетил вниманието й, наследникът на хаганата й направи знак с ръце: Всичко наред ли е?

Несрин се изчерви въпреки студа, но смогна да оформи несръчен отговор с премръзналите си пръсти. Чисто е.

Срамежлива ученичка. Така се чувстваше край принца, въпреки че през последните седмици споделяха едно легло и въпреки обещанията му за бъдещето им…

Да властва с него. Като бъдеща императрица на хаганата.

Налудничава мисъл, разбира се. Да се облича като майка му в пищна, красива роба, с изкусни украшения по главата… Не, повече й подхождаха кожените одежди на рукините, тежестта на стоманата, а не на бижутата. Беше му го казвала. Множество пъти.

Той й отвръщаше със смях. И с уверението, че може да се разхожда гола из двореца, ако така й харесваше. Изобщо не го интересуваше с какво щеше да е облечена — ако изобщо беше облечена.

Но идеята все пак й се виждаше нелепа. А принцът като че ли я възприемаше като единствения вариант за бъдещето им. Заложил беше короната си на това, заявявайки на баща си, че ако тронът налагаше раздялата му с нея, щеше да му обърне гръб. Хаганът все пак му беше предложил титулуването като официален наследник.

Братята и сестрите му не изглеждаха ядосани от този факт, макар и цял живот да бяха преследвали същата титла. Дори Хасар, която плаваше с тях, се въздържа от типичните си язвителни коментари. Несрин не знаеше дали Кашин, Аргун и Дува — и тримата още в Антика, макар че Кашин бе обещал скоро да отплава с останалата част от флотата на баща си — одобряваха избора на хагана.

Нещо изникна от дясната й страна и тя насочи Салки към него.

Фалкан Енар, хамелеон и търговец, поел ролята на рукински шпионин, летеше с облика на сокол тази сутрин, възползвайки се от завидната скорост на птицата, за да ги предвожда. Явно беше видял нещо, защото направи рязък вираж и прелетя покрай тях, после отново се спусна към вътрешността на континента. Като че им казваше да го последват.

Все още имаше възможност да плават до Терасен, но в зависимост от онова, което откриеха днес по брега. А дали Лизандра щеше да ги чака там, жива и здрава, това беше съвсем друг въпрос.

Фалкан се беше заклел да й прехвърли цялото си богатство, всичките си имоти, и то още преди да научи, че не само е оцеляла като дете, но и че е наследила дарбата на семейството му. Странно семейство от Пустошта, разпръснало се из континента. Брат му например се беше задържал в Адарлан колкото да участва в зачеването на Лизандра и да зареже майка й.

Но Фалкан не говореше по въпроса още откакто напуснаха Таван. Вместо това се бе посветил на каузата и помагаше всячески: главно с разузнаване. Ала скоро щяха да им потрябват и другите му умения, подобно на битката с паяците каранкуи сред Дагулските възвишения.

Армията, която днес водеха със себе си, навярно се равняваше по значимост на информацията, която бяха узнали онзи ден — че Майев не е елфическа кралица, а валгска натрапница. Древна валгска кралица, проникнала тайно в Доранел още в незапомнени времена, нахлувайки в съзнанията на двете местни кралици сестри, за да ги убеди, че имат трета, по-голяма сестра.

Вероятно това нямаше да им послужи в настоящата война. А можеше и да я тласне в желаната посока. Знанието, че друг враг ги дебне в гръб. И че Майев е избягала в Ерилея, за да се изплъзне на валгския крал, за когото се омъжила и чиито двама братя изтръгнали Ключовете на Уирда от портата, издирвайки я в кой знае колко светове.

При странен обрат на съдбата тримата валгски крале проникнали в този свят и не могли да си тръгнат, без дори да подозират, че търсената от тях кралица се крие на трона в Доранел. От тримата бе останал само Ераван — а не Оркус, съпругът на Майев. Какво ли би платил той да научи коя е всъщност?

Този въпрос обаче щеше да послужи на други. Други щяха да намерят начин да го използват.

Фалкан се устреми надолу през облаците и Несрин го последва.

Студен, мъглив въздух заби нокти в кожата й, но тя се приведе напред и позволи на Салки да следва Фалкан без заповед от нейна страна. Първо се озоваха в море от гъсти облаци, а сетне…

Бели скали стърчаха от сивите вълни, а отвъд тях се ширеха сухите треви на най-северните равнини на Фенхароу.

Фалкан се понесе към брега, летейки по-бавно, за да ги изчака.

Кадара лесно ги настигна и всички се втурнаха мълчаливо към проясняващия се бряг.

Тревата по полетата не беше изсъхнала от зимния студ. Беше изгорена. А голите дървета се извисяваха като огромни въглени.

На хоризонта стълбове пушек почерняха зимното небе. Твърде много и твърде големи, за да са от последните посеви, които земеделците изгаряха при подготовка на почвата за нови.

Несрин направи знак на Сартак. Ще отида да погледна по-отблизо.

Принцът й отвърна: Навлез в облаците, но не се спускай под тях.

Тя кимна и двамата с рука й се гмурнаха в тънкия долен слой на облачната покривка. През дупки в нея се виждаше овъглената земя отдолу.

Цели села и чифлици вече ги нямаше. Сякаш откъм морето бе връхлетяла опустошителна сила, помитайки всичко по пътя си.

Ала край брега не се бе намирала армада. Напротив — армията се оказваше сухопътна.

Без да се показват от крехкия облачен воал, Несрин и Сартак прекосиха земята.

Сърцето й препускаше все по-бързо и по-бързо с всяка левга обгорена, олисяла площ. От вражеска армия и протичащи в момента битки нямаше и помен.

Опожарили бяха крайбрежието за свое собствено садистично удовлетворение.

Несрин се ориентира в пространството, взимайки под внимание отличителните белези на пейзажа. Тъкмо бяха прекосили границата на Фенхароу и Адарлан се простираше на север.

Но към вътрешността на континента с всяка следваща левга пред погледите им се избистряше страховита армия. Ширеше се с километри, чернееше и се гърчеше на хоризонта.

Най-могъщите сили на Морат. Или ужасяваща част от тях, изпратена да сее страх и унищожение преди последната вълна.

Сартак й сигнализира. Отряд войници под нас.

Несрин надникна към далечната земя под крилото на Салки и видя група войници в тъмни брони, крачещи през гората — малка частица от гъмжилото напред. Може би изпратени да довършат оцелелите.

Тя стисна челюсти и каза на принца: Да вървим!

Не обратно към корабите. А към шестимата войници, току-що устремили се да настигнат армията си.

Несрин и Салки се понесоха надолу. Сартак се стрелна главоломно от лявата им страна.

Войниците дори не успяха да изкрещят, преди да им се нахвърлят.

* * *

Лейди Ирен Уестфол, някога Ирен Тауърс, вече около шест пъти беше прегледала провизиите. Всички кораби бяха напълно заредени, но в този на принцеса Хасар, личната придружителка на Върховната лечителка, се превозваха най-ценните отвари и мехлеми. Повечето бяха изработени преди отплаването им от Антика, но Ирен и другите лечителни, тръгнали с армията, дълги часове ги забъркваха и на борда.

Ирен стъпи по-стабилно в смътно осветения трюм, за да уравновеси тялото си, устоявайки на клатенето от бурните вълни, и затвори капака на сандъка с мехлеми, вписвайки бройката им в списъка си.

— Същата бройка като отпреди два дни — изграчи старчески глас откъм стълбите. Хафиза, Върховната лечителна, седеше на едно от дървените стъпала, отпуснала ръце върху загърнатите си с дебела вълнена пола кльощави колене. — Какво очакваш да им се случи, Ирен?

Ирен отметна плитката си през рамо.

— Исках да се уверя, че съм ги преброила правилно.

— За пореден път.

Ирен прибра пергаментовия лист в джоба си и грабна дебелата си пелерина от сандъка, върху който я беше метнала.

— Когато излезем на бойното поле, инвентаризирането на провизиите ни…

— Ще е жизненоважно, да, но и невъзможно. Щом излезем на бойното поле, момиче, ще е същински късмет, ако откриеш някоя от тези кутийки сред цялата суматоха.

— Именно това се мъча да избегна.

Върховната лечителка въздъхна състрадателно.

— Много хора ще умрат, Ирен. Ще ги сполети отвратителна, болезнена смърт и дори ние с теб няма да съумеем да ги спасим.

Ирен преглътна.

— Знам.

Ако не побързаха, ако не акостираха скоро, за да разберат накъде е потеглила армията на хагана, колко ли още войници щяха да загинат?

Всезнаещият поглед на старицата не напусна лицето й. Открай време, още от първата им среща, Хафиза излъчваше спокойствие, утеха. Коремът й се сви, като си я представи на кървавото бойно поле. Макар че тъкмо за това идваха, за това се обучаваха.

Нищо обаче не ги беше подготвило за Валгите, обсебили човешките си приемници като паразити. Валгите, които биха изтребили лечителките веднага, ако научеха какво са наумили.

Какво бе намислила Ирен на всеки един Валг по пътя си.

— Мехлемите са готови, Ирен. — Хафиза се надигна от стъпалото с болезнен стон и оправи реверите на плътния си вълнен жакет с кройка и бродерии, подобаващи на клана Дарган. Подарък от последното посещение на Върховната лечителка в степите, когато бе взела и Ирен със себе си. — Преброени са. Не ни останаха материали, за да приготвим повече. Като стигнем сушата, ще преценим какво можем да използваме оттам.

Ирен притисна пелерината към гърдите си.

— Все нещо трябва да правя.

Върховната лечителка потупа парапета.

— Скоро ще има какво, Ирен. Съвсем скоро.

После Хафиза тръгна надолу по стълбището, оставяйки Ирен сама в трюма сред сандъците.

Тя не сподели с Върховната лечителка, че не знае още колко дълго ще им е от помощ — рано беше. Не бе споменала нито дума за съмнението си пред никого, дори пред Каол.

Ирен плъзна ръка по корема си и я задържа там.