Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (59)

56

Трите Върховни вещици идваха сами.

Въпреки това крочанките се приготвиха за бой и излетяха на метлите си — няколко дори трепереха, навярно разпознали ездачките.

Манон стисна по-здраво Ветросеч, за да възпре едва доловимото потръпване в собствената си ръка, когато трите вещици кацнаха до огнището на Гленис, смазвайки няколко палатки под краката на уивърните си.

Астерин и Сорел светкавично се озоваха до нея и шепотът на Втората й едва се чу сред трясъка от смачканите палатки:

— Сенките отлетяха, но засега не дават знак за друг отряд.

— Идват без сестринствата си?

— Да. Искра и Петра също ги няма.

Манон преглътна сухо. Матроните наистина идваха сами. И незнайно как бяха успели да ги намерят.

Или да ги проследят.

Манон не позволи на мисълта да се загнезди в съзнанието й — че можеше да е довела трите матрони право до крочанския лагер. Спотаеното ръмжене на вещиците, насочено към нея, говореше достатъчно за мнението им.

Уивърните се надигнаха, извили дълги опашки около телата си в готовност да сеят смърт с отровните шипове по върховете им.

Нечии припрени стъпки по хрущящия вледенен сняг спряха до Манон и мирисът на Дориан я обгърна.

— Това…

— Да — потвърди тихо тя. Матроните слязоха от уивърните си, без да разперват ръце в настояване за мирни преговори. Не, просто тръгнаха към огнището, към единствения пламък в целия лагер. — Не атакувайте! — Предупреди Манон всички около себе си и закрачи към трите вещици.

Тази битка не беше на краля, колкото и мощ да кипеше във вените му.

Гленис вече държеше древен меч в сбръчканите си ръце. Макар и стара колкото Майка Жълтонога, тя стоеше с гордо вдигната глава пред трите Върховни вещици.

Кресеида Синьокръвна проговори първа, а очите й бяха студени като короната с железни шипове върху луничавото й чело.

— Не сме се виждали цяла вечност, Гленис.

Гленис обаче не гледаше матроната на Синьокръвните. Нито бабата на Манон, приковала злобни очи в нея с разпиляна от вятъра черна роба.

Гледаше Майка Жълтонога, прегърбената, ненавистна старица между тях. И короната със звезди върху оредялата й бяла коса.

Мечът потрепери в ръката на Гленис. И в мига, в който Манон проумя с чия корона идваше в лагера им Майка Жълтонога, Бронуен се появи до Гленис и прошепна:

— Короната на Рианон.

Носеше я, за да се подиграе на крочанките. Сякаш плюеше в лицата им.

Мийте на Манон се изпълниха с глух тътен.

— Вече май не пробираш с кого да дружиш, внучке — отбеляза баба й, чиято прошарена тъмна коса бе прибрана в плитка.

Плитка, която й подсказваше с какво намерение пристигаха в лагера им.

Битка. Унищожение.

Вниманието на трите Върховни вещици сякаш я похлупи с тежестта си. Крочанките зад нея запристъпваха нервно, очаквайки отговора й.

Но Гленис проговори вместо нея с гърлен глас, какъвто Манон за пръв път чуваше от старицата.

— Какво искате?

Бабата на Манон се усмихна, разкривайки ръждясали железни зъби. Най-достоверният белег за възрастта й.

— Допусна жестока грешка, Манон Родопредателке, когато се помъчи да обърнеш собствените ни сили срещу нас. Когато пося сред вещиците ни такива лъжи относно плановете ни. Моите планове.

Манон остана с гордо вирната брадичка.

— Казах им истината. И явно те е уплашила доста, щом веднага си извикала тези двете и си хукнала подире ми да доказваш невинността си в заговори срещу тях.

Другите две матрони дори не мигнаха. Изглежда, че ноктите на баба й бяха забити някак надълбоко. Или просто не ги беше грижа.

— Идваме — процеди гневно Кресеида, пълната противоположност на дъщеря си, която бе дала на Манон шанс да се изкаже, — за да се отървем най-сетне от тръна в очите ни.

Дали бяха наказали Петра, задето бе пуснала Манон да си тръгне жива от Омега? Дали не я бяха убили? Онзи път, когато Петра полетя към смъртта си, Кресеида изпищя с майчински ужас. Но дали тази любов, толкова чужда и странна, още съществуваше? Или дългът и древната омраза я бяха надвили?

Подобна мисъл съумя да влее мъничко стомана в гръбнака на Манон.

— Идвате, защото представляваме заплаха.

Заплаха срещу чудовището, което наричаш своя баба.

— Идвате — допълни Манон, вдигайки леко Ветросеч, — защото сте уплашени.

И тя подмина Гленис, повдигайки меча си още малко.

— Идвате — поде наново, — защото не владеете друга сила, освен тази, която ние ви даваме. И сте уплашени до смърт, че скоро ще ви я отнемем. — Манон завъртя Ветросеч в ръката си, насочвайки острието му надолу, и начерта линия в снега помежду им. — Затова идвате сами. За да не видят другите на какво сме способни. Истината, която открай време криете.

Баба й изцъка с език.

— Чуй се само! Звучиш точно като крочанка с тези проповеднически речи.

Манон не я удостои с внимание. Вместо това посочи с Ветросеч Майка Жълтонога и възнегодува:

— Тази корона не е твоя!

Нещо като колебание пробяга по лицето на Кресеида Синьокръвна. Но Майка Жълтонога махна на Манон с железни нокти, толкова дълги, че се извиваха надолу.

— Тогава ела да си я вземеш, предателко.

Манон прекрачи линията, която бе начертала в снега.

Никоя от вещиците зад нея не проговори. Чудеше се дали изобщо дишаха още.

Не беше спечелила в битката срещу баба си. Едва бе оцеляла, и то единствено благодарение на късмета си.

Но тогава бе готова да посрещне края си. Да се сбогува със света на живите.

Манон разпери Ветросеч. Сърцето й биеше в непоклатим, яростен ритъм.

Днес нямаше да прегърне Мрака.

Ала на тях трите им предстоеше точно това.

— Тази сценка ми се струва позната — провлачи баба й, заемайки бойна позиция. Другите две матрони последваха примера й. — Последната крочанска кралица. В битка срещу нас.

Манон изпука челюст и железните й зъби се показаха. Сви пръсти и извади железните си нокти.

— Този път не съм просто крочанска кралица.

В сините очи на Кресеида пак се мярна колебание. Като че бе осъзнала онова, което убягваше на двете й спътници.

Ето къде трябваше да атакува първо Манон. Вещицата, която вече се питаше дали не бяха допуснали смъртоносна грешка.

И дали тя нямаше да им коства именно онова, което бяха дошли да защитят.

Заедно с цялата война.

И с живота им.

Кресеида виждаше увереното й дишане. Бистрата решимост в очите й. Липсата на страх в сърцето й.

Манон пристъпи напред.

И се усмихна утвърдително на Майка Синьокръвна.

— Онзи ден не успя да ме убиеш — каза Манон на баба си. — Едва ли и днес ще успееш.

— Ще проверим това — изсъска й тя и се впусна в атака.

Манон беше готова.

С един замах на Ветросеч парира първите два удара на баба си, а от третия се изплъзна. Обърна се към Майка Жълтонога тъкмо когато я връхлиташе с неестествена скорост, сякаш краката й се носеха над снега, и замахваше към незащитения й гръб.

Манон съумя да отблъсне старицата. А след миг й налетя и Кресеида.

Кресеида не бе опитен боец. Не и като матроните на Черноклюните и Жълтоногите. Прекалено много години беше пропиляла, издирвайки отговорите на загадките на Триликата богиня в животински вътрешности и сред звездите.

Манон само приклекна наляво и с лекота се измъкна от ноктите й, после заби лакът в носа на Майка Синьокръвна.

Кресеида залитна назад. Майка Жълтонога и баба й атакуваха отново.

Всичко се разиграваше неимоверно бързо. Трите им нападателни хода отнеха броени секунди.

Манон обаче не загуби равновесие. Забелязваше, че щом едната вещица атакува, другите не смогваха веднага да заемат стабилни бойни позиции.

А тя не беше Водачка на Крилото с прекършен дух, несигурна за мястото, отредено й в света.

Не се срамуваше от истината пред себе си.

Не се боеше.

Баба й поведе следващото нападение, а движенията й бяха най-смъртоносни от тези на трите.

И тя й нанесе първия болезнен удар. Раздра с железни нокти рамото й.

Но Манон замахна с меча си — отново, и отново. Сблъсъкът на желязо и стомана отекваше сред ледовитите върхове наоколо.

Не. Не се боеше.

* * *

Дориан за пръв път ставаше свидетел на подобна битка. Толкова скоротечна, толкова гибелна.

За пръв път виждаше някой да се движи като Манон — същинска вихрушка от стомана и желязо.

Три срещу една — шансът не беше на нейна страна. Преди няколко месеца едва не бе загинала в схватка, възправена единствено срещу баба си.

Ала накъдето и да замахнеха с нокти трите й противнички, нея вече я нямаше. Вече парираше ударите им.

Не играеше в офанзива, а ги държеше на разстояние.

И те почти не успяваха да я докоснат.

Магията на Дориан се гърчеше във вените му, търсеше отдушник, начин да ги спре. Но тя му бе наредила да не се намесва. И той се подчиняваше.

Около него крочанките трепереха от страх и ужас. Или заради свирепия бой, или задето трите матрони ги бяха намерили.

Гленис обаче не трепереше. А до нея Бронуен кипеше от енергия, нетърпелива да се втурне презглава в касапницата.

Манон и Върховните вещици отскочиха задъхано една от друга. По рамото на Манон се стичаше синя кръв, а трите матрони бяха белязани от малки порезни рани.

Манон още стоеше отвъд линията, която бе начертала. Опазваше границата.

Тъмнокосата вещица с широка черна роба изплю синя кръв в снега. Бабата на Манон.

— Жалка си. Жалка като майка си. — Тя стрелна презрително Гленис. — И като баща си.

Ръмженето на Манон проехтя над планината.

Баба й изграчи насмешливо:

— Толкова ли можеш? Да ръмжиш като куче и да размахваш меч като човешката измет? Рано или късно, ще те изтощим. По-добре се преклони още сега и умри с поне малко достойнство.

Манон протегна разперена ръка зад гърба си, без да откъсва очи от Върховните вещици.

Дориан посегна към Дамарис, но Бронуен го изпревари.

Крочанката й хвърли меча си и стоманеното му острие проблесна на зимното слънце.

Манон го хвана за дръжката и острието изсвистя, когато го насочи към матроните.

— Рианон Крочан е удържала портите три дни и три нощи и не е коленичила пред вас дори накрая. — Режеща усмивка. — Смятам да сторя същото.

Дориан можеше да се закълне, че свещеният пламък отляво лумна по-ярко. Гленис вдиша рязко. Заедно с всички останали крочанки.

Манон сви леко колене и вдигна двата меча.

— Да довършим и онова, което е започнало тогава!

Тя се устреми в атака с проблясващи остриета. Баба й заотстъпва, докато другите две матрони напразно се мъчеха да пробият гарда й.

Нямаше я вече вещицата, която се бе молила смъртта да я вземе, която се беше бунтувала срещу истината, разкъсала я на парчета.

А на нейно място като вятъра вилнееше непреклонна стихия, съвършено непозната дори и за Дориан.

Кралица на два народа.

Майка Жълтонога предприе нападателен ход, който принуди Манон да отстъпи крачка назад, и още една, вдигайки мечове срещу всеки пронизващ замах.

Но само толкова поддаде — броени стъпки.

Защото онази Манон, решена да възтържествува, обладана от съвършено безстрашие, беше неудържима.

Майка Жълтонога я избута толкова близо до линията в снега, че токовете на ботушите й почти я докоснаха. Другите две вещици останаха назад, сякаш чакаха да видят какво ще се случи.

Макар и прегърбена старица, Върховната вещица на Жълтоногите беше същинско олицетворение на кошмарите. По-жестока дори от Баба Жълтонога. Краката й сякаш не допираха земята, а извитите й железни нокти пускаха кръв там, където уязвяваха плътта на Манон.

Манон блокираше удар след удар с мечовете си, но не се впускаше в атака. Не изтласкваше опонентката си, независимо че Дориан съзря няколко възможности, при които можеше да го направи.

Манон поемаше ударите, понасяше нови и нови кървящи рани по лявата си ръка и лявата страна на тялото си. Ала не отстъпваше нито крачка повече назад. Беше като непробиваема стена. Старицата изръмжа и продължи да напада, обезумяла от ярост.

Дориан зърна капана в мига, в който щракна.

Видя как Манон отпуска левия си гард, като че й сервираше стръвта на сребърен поднос.

Умопомрачена от бойна злоба, Майка Жълтонога дори не се замисли, преди да й връхлети с нокти.

Манон това и чакаше.

Кръвожадното лице на старицата се озари от триумф и тя замахна с нокти да изтръгне сърцето на Манон — наглед лесен и смъртоносен удар.

Майка Черноклюна изрева предупредително, но Манон вече атакуваше.

В секундата, в която извитите нокти на вещицата раздраха дрехата и кожата й, Манон се извъртя встрани и заби Ветросеч във врата на Майка Жълтонога.

Синя кръв плисна по снега.

Този път Дориан не извърна очи, когато отсечената глава тупна на земята. Когато тялото в кафява роба я последва.

Другите две матрони застинаха. Крочанките зад Дориан мълчаха, докато Манон се взираше без капчица милост в кървящия труп на Майка Жълтонога.

И като че ли всички спряха да дишат, когато заби меча на Бронуен в замръзналата земя и се наведе да вземе короната със звезди от търкулналата се глава на Върховната вещица.

Никога досега Дориан не бе виждал такава корона.

Проблясваше като жива в ръката й. Сякаш някой бе свалил девет звезди от небето и ги беше наредил да сияят върху сребърната диадема.

Светлината на короната танцуваше по лицето на Манон. Тя я вдигна над главата си и я сложи върху разпуснатата си бяла коса.

Дори планинският вятър секна.

Друг, призрачен полъх развя сребристите й кичури, а короната засия още по-ярко. Сърцевините на белите звезди грейнаха в кобалтово, рубинено и аметистово.

Като че бе спала дълго, дълго време. И сега се пробуждаше.

Призрачният вятър отметна косата на Манон от едното й рамо, оставяйки само няколко искрящи кичура пред лицето й.

А до Дориан Тринайсетте докоснаха с два пръста челата си в знак на почит.

На вярност към кралицата, която впери взор в двете живи Върховни вещици.

Крочанскага кралица, коронована отново.

Свещеният огън затанцува буйно, сякаш я приветстваше радушно.

Манон взе меча на Бронуен, вдигна го заедно с Ветросеч и каза на Майка Синьокръвна, наглед едва с няколко години по-възрастна от нея:

— Върви си.

Вещицата примигна с изцъклени от ужас очи.

Манон посочи с брадичка към уивърна, който я чакаше отзад.

— Кажи на дъщеря си, че всички дългове помежду ни са изплатени. Тя да решава какво ще предприеме с теб. Вземи и другия уивърн.

Баба й се наежи и оголи железни зъби, сякаш се канеше да излае друга заповед на Майка Синьокръвна, но вещицата вече тичаше към уивърна си.

Пощадена от крочанската кралица благодарение на жеста, който дъщеря й бе направила, давайки на Манон възможност да говори пред Железни зъби.

Матроната мълниеносно излетя в небето заедно с уивърна на Майка Жълтонога.

И бабата на Манон се озова сама. Срещу двата меча и сияйната корона със звезди на своята внучка.

Манон цялата искреше, като че звездите на главата й излъчваха светлина надолу по тялото й. Приказна, могъща красота, несъществувала досега на света. Неповторима.

Бавно, наслаждавайки се на всяка стъпка, тя закрачи към баба си.

* * *

Устните на Манон се извиха в лека усмивка, докато вървеше към Върховната вещица.

Топла, жива светлина се разливаше по тялото й, изпълваше я с още от онази увереност, която бе нахлула в сърцето й през последните кървави минути.

Не чувстваше никакво колебание. Никакъв страх.

Короната почти не тежеше на главата й, сякаш сътворена от лунна светлина. Но триумфалната й сила беше като песен, нестихваща пред единствената останала Върховна вещица насреща й.

Ето защо Манон продължи напред към нея.

Остави меча на Бронуен на няколко стъпки встрани. Остави и Ветросеч още няколко стъпки по-натам.

Накрая спря пред баба си с извадени железни нокти и зъби.

Отровно, проядено парче жива материя. Това представляваше вещицата пред нея.

Манон за пръв път осъзнаваше колко по-ниска е баба й. Колко тесни са раменете й, как я бяха сбръчкали годините на гняв и омраза.

Усмивката й се разшири. И можеше да се закълне, че чувства родителите си от двете си страни.

Знаеше, че ако погледне, няма да ги види, че никой друг не ги виждаше, нито усещаше до нея. Застанали до дъщеря си в сетната й битка срещу вещицата, която ги бе унищожила.

Баба й се изплю на земята и оголи ръждиви зъби.

Но тази смърт…

Тази смърт не й принадлежеше.

Не принадлежеше дори на родителите й, чиито духове витаеха сега около нея и навярно я бяха водили през цялото време. Не я изоставяха дори от Отвъдното.

Ала тази смърт не принадлежеше и на тях самите.

Тя надникна зад себе си. Към Втората й, изправила се до Дориан.

По лицето на Астерин се търкаляха сълзи. На гордост — гордост и облекчение.

Манон й махна с железни нокти.

Снегът захрущя и Манон се завъртя, готова да посрещне атаката.

Но баба й не я нападаше.

Не. Майка Черноклюна хукна към уивърна си. Бягаше.

Крочанките се напрегнаха и страхът им бе заменен от ярост, докато наблюдаваха как баба й се качва на седлото.

Манон вдигна ръка.

— Пуснете я да си върви!

Баба й грабна поводите и след миг големият уивърн излетя, помитайки ги със зловонния вятър, причинен от гигантските му криле.

Манон го погледа как се издига в небето.

Баба й дори не надзърна назад, преди да изчезне сред облаците.

Когато от Върховните вещици не остана друга следа, освен синята кръв и обезглавения труп в снега, Манон се обърна към крочанките.

Гледаха я с опулени очи, но никоя не понечи да помръдне.

Дори Тринайсетте и Дориан.

Манон събра двата меча, пъхна Ветросеч в ножницата през гърба си и тръгна към Гленис и Бронуен, вперили взор в нея.

Без нито дума подаде меча на Бронуен и само й кимна с признателност.

После свали короната със звезди и я поднесе на Гленис.

— Твоя е — каза с гърлен глас.

Сред крочанките се разнесе шепот.

Гленис прие короната и звездите угаснаха. Лека усмивка осени лицето на старицата.

— Не — отвърна тя. — Не е моя.

Манон не помръдна, когато Гленис вдигна короната и пак я сложи на главата й.

След това древната вещица коленичи в снега.

— Отнетото е върнато, загубеното е отново на мястото си. Приветствам те, Манон Крочан, Кралице на вещиците!

Манон устоя на трепета, който заплашваше да подкоси краката й.

Устоя му дори когато крочанките, и Бронуен сред тях, паднаха на коляно пред нея. Дориан, изправен сред тях, й се усмихна някак по-ведро и непринудено отпреди.

Накрая коленичиха и Тринайсетте, долепили по два пръста в челата на сведените си глави. Огнена гордост озаряваше лицата им.

— Кралица на вещиците — изрекоха крочанки и Черноклюни в един глас.

Като един народ.