Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (118)

115

Тъмната кръв на Майев плисна по снега. Тя се свлече на колене и задращи с пръсти по огненото острие, щръкнало през гърдите й.

Фенрис я заобиколи, оставяйки меча забит в гърба й, и се изправи до Елин.

Елин доближи кралицата. Около двама им с Роуан се въртяха живи въглени.

Майев оголи зъби и изсъска, мъчейки се напразно да извади острието от гърдите си.

— Махни го!

Елин просто обърна очи към Лоркан.

— Искаш ли да й кажеш нещо?

Той се усмихна мрачно, наблюдавайки как елфите и Вълчото племе се вихрят срещу паяците.

— Да живее кралицата!

Елфическата кралица на Запада.

Майев изръмжа. Но не с гърло на елф, нито на човек. А на Валг. Чист, неприкрит Валг.

— Я, кой реши, че е време да зареже преструвките?! — отбеляза Елин.

— Ще отида доброволно там, където си избрала да ме прокудиш — изсъска Майев. — Само извади меча!

— Независимо къде? — попита Елин и пусна ръката на Роуан.

Раздялата с магията му, със силата му я удари така, сякаш се гмурваше в леденостудено езеро.

Но и нейната й стигаше.

Не магия, не и толкова велика като преди, а сила, по-могъща, по-дълбока от нея.

Огнено сърце — така я бе наричала майка й.

Не заради дарбата й. Никога заради дарбата й.

Майев изсъска отново, дращейки с пръсти острието, щръкнало от гърдите й.

Елин обгърна ръката си в пламъци и я подаде на валгската кралица.

— Избягала си тук от съпруг, когото не си обичала. От свят, който не си обичала.

Майев застина, оглеждайки ръката на Елин. Новите мазоли по нея. И потрепна — потрепна от болка заради острието, пронизало сърцето й, без да я убие.

— Да — промълви накрая.

— Но обичаш този свят. Обичаш Ерилея.

Тъмните очи на Майев се плъзнаха от Елин към Роуан и Лоркан.

— Да. Доколкото съм способна на обич.

Елин задържа ръката си протегната към нея. Не отдръпна предложението си.

— И ако реша да те прокудя, ще отидеш, където и да те изпратим? И повече никога няма да тормозиш нито нас, нито когото и да било друг?

— Да — озъби се Майев, поглеждайки с болезнена гримаса неунищожимия меч, пробол сърцето й.

После сведе задъхано глава и пое протегнатата ръка на Елин.

Елин пристъпи към нея. И нахлузи нещо на единия пръст на Майев.

Накрая прошепна в ухото й:

— Тогава върви в ада!

Майев се дръпна назад, ала твърде късно.

Твърде късно, защото златният пръстен — пръстенът на Силба, на Атрил — вече сияеше върху бледата й ръка.

Елин отстъпи назад към Роуан, а Майев запищя.

Запищя, вдигнала лице към тъмното небе, към звездите.

Майев не искаше пръстена за защита срещу Валгите. Не, тя самата беше Валг. Искаше го, за да не го притежава никой друг.

Елида го бе дала на Елин не за да погуби с него валгската кралица, а за да я пази. А Майев никога нямаше да познае тази велика сила: приятелството.

Именно това бе попречило на кралицата да се превърне в огледало. Това бе спасило Елин и кралството й.

Майев се загърми, а Голдрин продължаваше да гори със светлина, същата като тази на ръката й.

Пръстенът правеше носителя си недосегаем от Валгите. На тях пък действаше като отрова.

Майев изкрещя толкова пронизително, че светът се разтърси.

Всички наоколо просто стояха сред сипещия се сняг и я гледаха със студени лица.

Ставаха свидетели на смъртта й в името на онези, които бе унищожила.

Майев се замята в мъчителни конвулсии, раздирайки плътта си. Бледата й кожа започна да се бели като стара боя.

Да разкрива малко по малко съществото под измамния облик, който сама си бе създала.

Елин просто надзърна към Роуан, към Лоркан и Фенрис с притаен въпрос в очите.

Роуан и Лоркан кимнаха. Фенрис мигна веднъж. Жестоко раненото му лице още кървеше.

Елин пак доближи пищящата кралица, съществото под кожата й. Мина зад нея и изтръгна Голдрин от тялото й.

Майев, се свлече върху калния сняг, но пръстенът не спираше да я разкъсва отвътре.

Елин вдигна Голдрин над главата си и кралицата впи тъмни, ненавистни очи в нея.

Елин само й се усмихна.

— Ще се преструваме, че последните ми думи към теб са били достойни за песен.

Тя замахна с огнения меч.

Устата на Майев още беше отворена в беззвучен писък, когато главата й се търкулна върху снега.

Плисна черна кръв, но Елин не спря дотук. Замахна отново с Голдрин и прониза черепа на Майев. Забивайки го в земята отдолу.

— Изгори я — програчи Лоркан.

Топлата, силна ръка на Роуан отново намери нейната.

Като вдигна очи към него, по лицето му блещукаха сълзи.

Не заради мъртвата валгска кралица пред тях. Не и заради подвига на Елин.

Нейният принц, съпруг и вречен бе отправил поглед на юг. Към бойното поле.

Дори когато силите им се сляха и Елин превърна Майев в пепел, Роуан не откъсна очи от бойното поле.

Където редица след редица, след редица валгски войници се строполяваха на колене в разгара на битката с елфи, вълци и даргански ездачи.

Където руките кръжаха смаяно във въздуха, докато илкените падаха от небесата, сякаш улучени от смъртоносни стрели.

В далечината отекнаха няколко оглушителни писъка — сетне стихнаха.

Цяла армия рухна насред сражението.

Вълната на затишието се разливаше от вътрешността на армията към периферията й. Докато цялата моратска войска не легна неподвижно на земята. Докато вещиците от Железни зъби, воюващи в небето, не осъзнаха какво се случва и не се устремиха на юг, бягайки от рукините и вещиците, които се спуснаха след тях.

Докато тъмната сянка около повалената армия не се разсея във въздуха.

Тогава Елин разбра със сигурност, че Ераван вече го няма.

Разбра кой бе успял да го надвие най-накрая.

Тя извади меча си от купчината пепел, в която се беше превърнала Майев. Вдигна го нависоко в нощното небе, към звездите, и изпълни света с победоносния си вик. С името, което войниците на бойното поле и в града заповтаряха, докато не прокънтя в цял Оринт. Докато не достигна сияйните звезди на Господаря на Севера, от чиято пътеводна светлина към дома вече не се нуждаеше.

Ирен.

Ирен.

Ирен.