Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (90)

87

Колкото и да бързаше, хаганската армия се придвижваше твърде бавно. Беше препалено голяма и тромава, за да достигне Терасен навреме.

За цяла седмица преход на север, в рамките на който Елин молеше за прошка Оуквалд, Малките хора и Бранън, задето й се налагаше да проправя широк път през гората, чак сега наближаваха Ендовиер и границата на броени километри отвъд него. Оттам, ако имаха късмет, им предстояха още десетина дни до Оринт. А не беше изключено всичко да пропадне, ако Морат бе оставил част от силите си в Перант след обсадата на града.

Затова решиха да го заобиколят покрай западната му граница, обхождайки Перантската планина, вместо да поемат по лесния маршрут през низината. Ползвайки прикритието на Оуквалд, може би щяха да сварят моратската армия неподготвена при Оринт.

Ако от Оринт въобще бе останало нещо, докато пристигнеха. Още бяха твърде далеч, за да пуснат рукините на оглед, а и не бяха срещнали нито един вестоносец. Дори планинците от Белия зъб, които все още бяха с тях и се заклеха да ги последват до Оринт, за да отмъстят за клането на предците си, не знаеха по-бърз път.

Елин се опитваше да не мисли за това. Нито за Майев и Ераван, където и да се намираха. Каквото и да бяха наумили.

Ендовиер, единственият аванпост на цивилизацията след цяла седмица път, щеше да е първата новост, откакто бяха напуснали Ферианската падина.

Не й се разсъждаваше и върху това. Нито че на следващия или по-следващия ден щяха да минат през Ендовиер. Както и че отново щеше да види сивите планини на солните мини.

Легнала по корем върху кревата си — нямаше смисъл някой да приготвя кралското легло за двама им с Роуан, при положение че до няколко часа щяха да продължат похода си, — Елин изтръпна от щипещата болка по гърба си.

Дрънченето на инструментите на Роуан и пращенето на огъня в мангалите бяха самотните звуци в шатрата им.

— Ще успееш ли тази вечер? — попита го тя, когато Роуан спря, за да потопи върха на иглата в купичката с подсолено мастило.

— Ако спреш да дърдориш — отвърна сухо той.

Елин изпуфтя, надигна се на лакти и надникна през рамо към него. Не виждаше татуировката по гърба си, но знаеше каква ще е. Същата като онази, която бе изписал върху белезите по гърба й миналата пролет — историите за любимите й хора и тяхната смърт. На точното място, където някога бяха белезите й, сякаш ги бе запечатал в паметта си.

Но сега там имаше друга татуировка. Обгърнала като разперени криле лопатките на раменете й. Поне така й я беше описал.

Тяхната история. Историята на Роуан и Елин.

История, започнала с ярост и тъга, но прераснала в нещо коренно различно.

Радваше се, че бе решил да я завърши с това. С щастието.

Елин отпусна брадичка върху ръцете си.

— Скоро ще наближим Ендовиер.

Роуан продължи да работи, но чу думите й и ги премисли внимателно.

— Какво искаш да направиш?

Тя изтръпна от болката, която я прониза на едно особено чувствително място до гръбнака й.

— Да го превърна в пепелище. Да взривя цялата планина.

— Чудесно. Ще ти помогна.

Лека усмивка изви устните й.

— Легендарният принц воин няма да ме посъветва да не разхищавам лекомислено силата си?

— Легендарният принц воин ще те посъветва да следваш плана ни, но ако унищожението на Ендовиер ще ти помогне, той на драго сърце ще застане до теб.

Елин се умълча и Роуан поработи в тишина няколко минути.

— Не си спомням последната татуировка да ти е отнела толкова време.

— Тази е подобрена. Пък и получаваш чисто нов символ.

Тя изхъмка и пак се умълча.

Той продължи да работи, бършейки капчиците кръв, когато избиваха.

— Не знам дали съм способна — пророни Елин. — Не знам дали ще мога дори да погледна Ендовиер, камо ли да го унищожа.

— Искаш ли аз да го унищожа?

Спокоен воински въпрос. И Елин знаеше, че би го сторил заради нея. Ако го помолеше, още сега щеше да отлети до Ендовиер и да го изпепели.

— Не — призна му тя. — Надзирателите и робите вече ги няма. Няма нито кого да унищожаваме, нито кого да спасяваме. Искам просто да го подмина и повече никога да се сещам за него. Това превръща ли ме в страхливка?

— Бих казал, че те превръща в човек. — Той се замисли за кратко, а сетне додаде: — Или каквото там се казва за елфите.

Тя погледна смръщено преплетените пръсти под брадичката си.

— Май вече съм по-скоро елфа. Дори не си спомням кога за последно съм била в човешкото си тяло.

— Това хубаво ли е, или лошо? — поинтересува се той, без ръцете му да трепнат.

— Не знам. Дълбоко в себе си съм човек, не някаква си елфическа кралица. Родителите ми бяха хора, и техните родители бяха хора. Е, в общи линии. И въпреки кръвната линия на Маб… Аз съм човек, способен да се превръща в елф. Човек в елфическо тяло.

Не спомена безсмъртието си. Главно заради изпитанията, които ги очакваха.

— От друга страна — подхвана Роуан, — бих те нарекъл човек с елфически инстинкти. Навярно повече, отколкото човешките. — Той се подсмихна. — Деспотична, властна, агресивна…

— Умееш да правиш комплименти на нежния пол.

Топлият дъх от смеха му погали гръбнака й.

— Защо да не бъдеш едновременно човек и елф? Защо да избираш?

— Защото всички искат да си или едното, или другото.

— Никога не ти е пукало какво искат всички останали.

Тя се засмя.

— Вярно е.

Иглата прободе чувствителната кожа по гръбнака й и Елин стисна зъби.

— Радвам се, че си с мен. Че за пръв път се връщам в Ендовиер с теб.

Защото й предстоеше да се изправи пред онази част от миналото си, пред страданията и мъките, макар и още да не смееше да се замисля прекалено сериозно за последните няколко месеца.

Инструментите му и щипещата болка спряха. После устните му докоснаха най-горната част на гръбнака й, точно над новата татуировка. Същата татуировка, която Гавриел и Фенрис правеха на собствения му гръб през изминалите дни винаги когато спираха да пренощуват някъде.

— И аз се радвам, че съм с теб, Огнено сърце.

Още толкова време, колкото позволяха боговете.

* * *

Елида седна тежко върху леглото си и простена тихо, като се наведе да развърже връзките на ботушите си. Асистирането на Ирен в лечителския фургон не беше лека работа и мисълта да разтрие глезена и ходилото си с мехлема й носеше същинско блаженство. Но поне от работа не й оставаше време да размишлява за други неща: за постъпката си спрямо Върнън, за участта на Перант, за онова, което ги очакваше в Оринт и как биха могли да го надвият.

Лоркан я гледаше от отсрещния креват с наполовина обелена ябълка в ръце.

— Трябва по-често да си почиваш.

Тя махна небрежно с ръка и събу ботуша и чорапа си.

— Ирен е бременна. Повръща почти на всеки час. Щом тя не си почива, и аз нямам намерение.

— Не съм сигурен, че Ирен е човек.

Колкото и сериозно да прозвуча гласът му, в очите му проблесна шеговитост.

Елида извади тенекиената кутийка с мехлем от джоба си. Евкалипт, беше го нарекла Ирен — растение, за което Елида за пръв път чуваше, ала чийто остър, но някак успокояващ аромат много й харесваше. Освен доминиращия мирис на билката в светлия, мътен мехлем се долавяха и нотки на лавандула, розмарин и нещо друго.

Чу се шумолене на дрехи и Лоркан се озова коленичил пред нея с ходилото й в ръце. Почти погълнато от ръцете му… всъщност.

— Дай на мен — предложи той.

Елида толкова се смая, че му позволи да вземе кутийката от пръстите й и загледа мълчаливо как Лоркан потапя своите в мазилото. И започва да го разнася по глезена й.

Палецът му засегна онази точка от глезена й, където кост се триеше в кост. Елида простена от болка. Той се зае да разтрива мястото предпазливо, почти с благоговение.

С тези ръце бе отнемал животи в не едно кралство. Бледите белези по кожата му го доказваха. Но държеше крака й като малка птичка, като нещо… свещено.

Двамата не споделяха едно легло — креватите бяха твърде тесни, пък и Елида често почти припадаше след вечеря. Но споделяха тази шатра. Той съвестно — понякога твърде съвестно — изоставяше общото им пространство, когато дойдеше време тя да се преоблече или изкъпе.

И сега ваната в единия ъгъл на шатрата им изпускаше пара. Елин топлеше вода за почти целия им лагер, спечелвайки вечното признание както на кралски особи и военачалници, така и на обикновените войници.

Лоркан бавно разсея болката в крака й, редувайки протяжни движения и описването на малки кръгове. И изглеждаше готов да го прави цяла нощ, ако тя пожелаеше.

Но този път поне Елида не умираше за сън. И всеки допир на пръстите му я караше да се изправя по мъничко, стопляше нещо дълбоко в нея.

Палецът му погали свода на стъпалото й и тя издаде тъничък звук. Не от болка, а…

Бузите й пламнаха. И се нагорещиха още повече, когато Лоркан я погледна изпод мигли с озарени от палава искрица тъмни очи.

Елида отвори леко устни. После го перна по рамото. По твърдите му като скала мускули.

— Нарочно го направи.

Без да откъсва очи от нейните, той повтори същото движение.

Прекрасно… чувството беше прекрасно, дявол да го вземе…

Елида изтръгна крака си от ръцете му. И събра бедрата си. Плътно.

Лоркан й отвърна с половинчата усмивка, която накара пръстите на краката й да се свият.

А след това й каза:

— Вече си истинска господарка на Перант.

Знаеше го. Не спираше да мисли за същото по време на тежкия им поход.

— За това ли искаш да си говорим?

Пръстите му не спираха чудотворната си, сластна работа.

— Не сме говорили по въпроса. Най-вече за Върнън.

— Какво за него? — попита Елида с престорено равнодушие. Той отново я стрелна изпод гъстите си мигли, доловил намерението й да се измъкне. Елида въздъхна, вдигайки очи към островърхия таван на шатрата. — Начинът, по който го наказах, не ме ли прави същата като него?

Първия ден изобщо не съжаляваше за решението си. Нито втория. Но през дългите дни след това, когато започваше да се замисля, че Върнън навярно е мъртъв, съвестта я глождеше.

— Май само ти можеш да си отговориш на подобен въпрос — каза Лоркан. Пръстите му спряха върху стъпалото й. — Но мен ако питаш, той си го заслужаваше.

Тъмната му сила затътна в помещението.

— Естествено, че така ще кажеш.

Той сви рамене, без да отрича.

— Бъди убедена, че Перант ще се съвземе след разгрома от моратската армия — подхвърли вместо Лоркан. — И след всичко, което Върнън му е причинил преди това.

Именно тази беше другата мисъл, нагнетяваща се все повече и повече в съзнанието й с всеки следващ километър на север — че градът й, градът на родителите й бе опустошен; че Финула, дойката й, можеше да е сред загиналите, както и че обитателите му вероятно страдаха още.

— Да, ако спечелим войната — отвърна Елида.

Лоркан продължи да разтрива крака й.

— Перант ще се съвземе — повтори той. — Ние ще се погрижим.

— Правил ли си го някога? Издигал ли си нов град от прахта?

— Не — призна той, докато палците му разсейваха болката в изстрадалите й кости. — Досега само съм ги унищожавал. — Той вдигна открити, искрени очи към нея. — Но искам да опитам. С теб.

Елида прочете предложението в погледа му — да съградят заедно не просто нов град, но и нов живот.

Бузите й пламнаха и тя кимна.

— Да — прошепна. — За колкото време ни остава.

Защото, ако оцелееха в тази война, трябваше да се впуснат и в своята лична: безсмъртието му.

Думите й сразиха нещо в очите на Лоркан и й се стори, че се готви да изрече повече от това, ала той само сведе глава. И се зае да развързва другия й ботуш.

— Какво вършиш? — прошушна задъхано тя.

Чевръстите му пръсти — свещени богове, какви пръсти! — се справиха набързо с връзките й.

— Трябва да подържиш крака си в топла вода. И цялата да постоиш вътре. Както казах, работиш прекалено усилено.

— Каза, че трябва да си почивам повече.

— Защото работиш прекалено усилено. — Той посочи с брадичка към ваната, събу другия й ботуш и й помогна да стане. — Ще ида да намеря храна.

— Вече ядох…

— Трябва да ядеш повече.

Предлагаше й уединение, за да не й се налага сама да го поиска. Ето това правеше.

Застанала боса пред него, Елида впери поглед в изсеченото му от гранит лице. И съблече пелерината, сетне и жакета си. Гърлото на Лоркан подскочи.

Елида знаеше, че чува бясно препускащото й сърце. И навярно подушва всичките й емоции. Въпреки това промълви:

— Нужна ми е помощ. Да вляза във ваната.

— Така ли… — отвърна с дрезгав глас Лоркан.

Тя прехапа долната си устна, усещайки как гърдите й натежават и изтръпват едва доловимо.

— Може да се подхлъзна.

Той прокара очи надолу по тялото й, но не посегна към нея.

— Опасно занимание е къпането.

Елида свика смелост и тръгна към медната вана. Той тръгна на няколко крачки след нея, осигурявайки й известно пространство. Възможност да ръководи играта.

Тя отиде до ваната, изпускаща пара, и извади ръба на ризата от панталона си.

Лоркан наблюдаваше съсредоточено всяко нейно движение. Елида не знаеше дали изобщо диша.

Но… ръцете й спряха. Поколебаха се. Не заради него, а заради този ритуал, този път.

— Покажи ми какво да правя — прошепна тя.

— Справяш се прекрасно — процеди Лоркан.

Тя обаче го изгледа безпомощно и той тръгна бавно към нея. Пръстите му намериха измъкнатия край на ризата й.

— Позволяваш ли? — попита я приглушено.

— Да — промълви Елида.

Лоркан продължи да изучава очите й, сякаш опитваше да прецени доколко искрен е отговорът й. Накрая реши, че е такъв.

И отлепи нежно плата от тялото й. Хладен въздух целуна голата й кожа, карайки я да настръхне. Еластичната лента около гърдите й остана, но той не отместваше очи от нейните.

— Кажи ми какво искаш да сторя сега — рече пресипнало.

Елида докосна лентата с разтреперана ръка.

Пръстите на Лоркан също трепереха, докато я развиваше. Докато разкриваше голотата й на въздуха около тях, на себе си.

Очите му сякаш почерняха, като зърна гърдите й, неравномерното й дишане.

— Красота — пророни той.

Думата се загнезди в съзнанието й, карайки устните й да се извият в лека усмивка. Давайки й достатъчно смелост да вдигне ръце към копчетата на жакета му. След като оголи гърдите му, тя плъзна пръсти по копринено фините косъмчета върху изваяните му мускули.

— Красота — пророни и тя.

Лоркан потрепери — незнайно дали от усилието да се сдържа, или от емоции. Очарователното му мъркане отекна в тялото й, когато притисна устни към гърдите му.

Ръката му намери косите й и заразплита гальовно плитката й.

— Ще стигнем само дотам, докъдето ти искаш — каза й.

Но тя дръзна да прокара поглед надолу по тялото му — до напрежението в предната част на панталона му.

Устата й пресъхна.

— Аз… Не знам какво правя.

— Каквото и да направиш, ще е достатъчно — отвърна Лоркан.

Тя вдигна глава и обходи с очи лицето му.

— Достатъчно за какво?

Устните му се извиха в половинчата усмивка.

— Достатъчно да ме задоволи.

Елида се присмя на арогантния му отговор, но той погали с устни шията й. Обгърна с ръце кръста й и замилва с палци ребрата й. Но не по-нагоре.

Тя се притисна към допира му и издаде приглушен звук. Лоркан докосна с устни чувствителното местенце точно под ухото й, после устата му се впи нежно и гладно в нейната.

Елида преплете пръсти на тила му, а той я вдигна и я понесе не към ваната, а към леглото, без да отделя устни от нейните.

У дома. Така се усещаше с него. У дома, както никога преди. Колкото и време да им оставаше заедно.

А когато Лоркан я положи на леглото, също толкова задъхан, колкото нея самата, когато спря, за да й позволи да реши какво следва, докъде да стигнат, Елида го целуна наново и прошепна:

— Покажи ми всичко.

И той се подчини.

* * *

Имаше порта и ковчег.

Още не беше избрала нито едно от двете.

Стоеше обгърната в мъгла на място, което не беше място… и се взираше в тях. В изборите си.

Някой блъскаше по вътрешните стени на ковчега, приглушен женски глас пищеше умолително.

А портата, черният свод към вечността — по него се стичаше кръв, пропиваше се в тъмния камък. Само кръвта бе останала от младия крал, след като портата приключи с него.

— Не си нищо повече от мен — каза Каирн.

Тя се извърна към него, но не изтезателят й стоеше сред мъглите.

Видя дванайсет фигури — безтелесни, древни и студени. Проговориха с един глас:

— Лъжкиня. Предателка. Страхливка.

Кръвта се просмукваше в камъните, като че портата поглъщаше алчно дори тази сетна част от него. От мъжа, жертвал се вместо нея. На когото бе позволила да се жертва вместо нея.

Жената в ковчега продължаваше да блъска глухо по стените му.

— Онази кутия никога няма да се отвори — казаха в един глас сенките.

Тя мигна и се озова в саркофага със студени каменни стени и нагнетен въздух. Пак мигна и вече блъскаше по капака му, пищейки и пищейки отново. Мигна и се оказа окована с вериги, с маска на лицето…

* * *

Елин се събуди сред смътната светлина от мангалите, обвита от аромата на заснежени борове, струящ от вречения й. Вятърът виеше около шатрата им, люлееше и издуваше платнените й стени.

Уморена. Чувстваше се толкова уморена.

Вместо да заспи обаче, дълги часове се взира в мрака.

* * *

Въпреки прикритието на Оуквалд, въпреки че разширяваше с огън древния път, лъкатушещ на север през континента като съсухрена вена, Елин усещаше как с всяка крачка се приближава до Ендовиер. Вече виждаха масивното туловище на планината Рун, издигащо се като стена на хоризонта.

Яздеше с предните редици на армията, без да продумва особено през цялата сутрин, а после и целия следобед. Роуан неизменно беше от лявата й страна — като щит между нея и Ендовиер, докато тя изпепеляваше със струи пламък древните дървета по пътя. Той пък разсейваше с вятъра си пушека, който можеше да извести враговете им, че наближават.

Миналата вечер бе довършил татуировката й. Показал й я беше с ръчно огледалце. Татуировката, която бе направил за тях двамата.

Щом съзря разперените криле — ястребови криле — върху гърба си, Елин го целуна. Продължи да го целува, докато и неговите дрехи не изчезнаха и не го възседна, без да говори и без да очаква думи от него. Никой от двама им не можеше да открие подходящите.

До сутринта татуировката бе зараснала, макар и кожата по гръбнака й да оставаше леко чувствителна. Ала през часовете на езда към Ендовиер тежестта на мастилото като че ли й действаше уравновесяващо.

Беше оцеляла. Беше се измъкнала.

От Ендовиер — и от Майев.

А сега трябваше да язди с всички сили към Севера, за да спаси народа си, преди Морат да го е разгромил. Преди Ераван и Майев да пристигнат със същата цел.

Но дори мисията й не прокуждаше онова бреме, притегателната сила откъм запад. Изкушението да надникне към мястото, от което й бе коствало толкова много време да избяга дори след като се беше освободила физически.

Като потеглиха отново след почивката за обяд, се натъкна на Елида от дясната си страна. Момичето яздеше мълчаливо под дърветата с по-изправен гръб отпреди. И с поруменели бузи.

Елин предполагаше с точност каква бе причината за разцъфналата й руменина, както и че ако погледнеше назад към Лоркан, щеше да види удовлетворената, чисто мъжка усмивка по лицето му.

Елида обаче не проговори с думите на влюбена девойка.

— След като Върнън ме отвлече от Перант, не очаквах да зърна Терасен отново.

Елин мигна. Руменината по лицето на Елида избледня и тя стисна устни.

От всички тях единствено новата господарка на Перант бе виждала Морат с очите си. Бе живяла там. И беше оцеляла.

— И аз преди време смятах, че никога няма да го видя пак — отвърна Елин.

По лицето на Елида се изписа умислено изражение.

— През живота ти на асасин или на робиня?

— И двете. — Елин подозираше, че момичето я е доближило именно за да я подтикне да си излее душата, но все пак обясни: — Това беше просто друг вид мъчение в Ендовиер: идеята, че домът ми е едва на няколко километра. И че няма да го зърна за последно, преди да умра.

Тъмните очи на Елида проблеснаха с разбиране.

— И аз вярвах, че ще умра в онази кула, че никой няма да си спомня за мен.

И двете бяха живели като пленници, като робини. И двете бяха мъкнали окови. И още носеха белезите от тях.

Поне Елида. Липсата им по тялото на Елин не преставаше да я терзае, независимо че никога не бе очаквала да страда по тях.

— Но в края на краищата успяхме да се измъкнем — каза Елин. Елида се пресегна и сграбчи ръката й.

— Да, успяхме.

Ала вече й се искаше всичко да приключи. И това желание утежняваше всяка нейна глътка въздух.

Продължиха напред и тъкмо когато Елин забеляза разклонението в пътя — кръстопътя, който щеше да ги отведе към солните мини, рукинът, кръжащ по границата между гората и планината, нададе предупредителен вик.

Елин мълниеносно извади Голдрин. Роуан застана с оръжие до нея и цялата армия спря, оглеждайки гората, небето.

Елин чу предупреждението в мига, в който тъмна фигура се стрелна покрай тях, толкова едра, че скри слънцето над дървесните корони.

Уивърн.

Застенаха тетиви на лъкове, а руките се устремиха след уивърна. Ако разузнавач на Железни зъби ги разкриеше…

Елин приготви магията си. Уивърнът свърна рязко към тях, едва откриваем през гъстата плетеница от клони.

Проблесна светлина. И вълната отблъсна руките — без да ги нарани.

Не беше светлина. А лед, който поблещука ярко, преди да се измени в пламък.

Роуан също го разпозна. И нареди на стрелците да не стрелят.

Не Абраксос кацна на кръстопътя. А и Манон Черноклюна не се мяркаше никъде.

Отново избухна светлина. В следващия миг на пътя стоеше Дориан Хавилиард с износен жакет и пелерина.

Елин препусна с коня си към него, обградена от Роуан и Елида, и другите ги последваха.

Дориан вдигна ръка за поздрав. Лицето му беше мъртвешки бледо, но очите му се изцъклиха, щом я видя.

В същия момент Елин ги усети.

Усети онова, което носеше Дориан.

Ключовете на Уирда.

И трите.