Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (6)

3

Еленови рога горяха заедно с Оуквалд.

От величествените древни дървета бяха останали само изпепелени трупове, а от небето като сняг се сипеше пепел.

Вятърът разнасяше живи въглени, сякаш й напомняше присмехулно как някога бяха подскачали като светулки по петите й, докато тичаше през ритуалните огньове на Белтейн.

Толкова много пламъци, горещината я задушаваше, въздухът прогаряше дробовете й.

Ти го направи ти го направи ти го направи, стенеха, ридаеха изтляващите с жално пращене дървета.

Светът се къпеше в огън. Огън, не мрак.

Някакво раздвижване сред дърветата привлече вниманието й.

Господаря на Севера галопираше към нея, обезумял от агония. Пушек извираше от бялата му козина, пламъци поглъщаха огромните му рога — ала не безсмъртният огън, горящ между тях на нейния магически символ, безсмъртният огън на свещените терасенски елени, на Мала, Носителката на огъня. А истински, стръвен огън.

Господаря на Севера профуча с грохотен тропот край нея. Целият гореше, гореше, гореше.

Тя посегна към него, невидима и незначителна, но гордият елен не спря трескавия си бяг. От гърлото му се лееше окаян рев.

Ужасяващ, несекващ рев. Сякаш някой раздираше сърцето на света.

Пред очите й еленът се хвърли към стената от пламъци между два горящи дъба.

И повече не го видя.

* * *

Белият вълк я наблюдаваше отново.

Елин Ашривер Белия трън Галантиус плъзна покрит с желязо пръст по ръба на каменния олтар, върху който лежеше.

Такова движение й позволяваха оковите.

Този път Каирн я бе оставил тук. Не си беше направил труда да я премести в желязната кутия до близката стена.

Рядко облекчение. Да се събуди не в пълен мрак, а сред мъждукаща огнена светлина.

Пламъците в мангалите умираха, като че размахваха ръце във влажния студен въздух, полепващ по кожата й. По оскъдните места, непокрити с желязо.

Понечила бе да подръпне безшумно веригите. Не поддаваха. Обличаха я в още и още желязо. Вече имаше дори ръкавици. Не си спомняше кога са й ги сложили. Къде. Тогава съществуваше единствено кутията.

Задушаващият железен ковчег.

Безброй пъти го беше проверявала за слаби места. Преди да й пуснат онзи благовонен пушек, от който изпадаше в несвяст. Не знаеше колко време бе спала след това.

Като се свести върху олтара, пушека го нямаше.

И тя пак изпробва оковите си. Доколкото желязото позволяваше. Заопъва крака, лакти, ръце в безпощадната хватка на метала. Нямаше достатъчно свобода да се завърти. Да облекчи болката от веригите, впиващи се в плътта й. Протриващи я до кръв.

Дълбоките рани от камшика по гърба й бяха изчезнали. Въпреки че разсичаха кожата й чак до кост. Или бе сънувала и бичуването?

Често потъваше в спомените си, годините на обучение в Асасинската крепост. Уроците, когато я зарязваха окована във вериги в собствените й нечистотии, докато не намереше начин да се измъкне.

Но тогава знаеше, че го прави, за да се учи. А тук, в този сгърчен мрак, нищо не сработваше.

Драскането на металната й ръкавица по тъмния камък едва се чуваше покрай съскането на гаснещите мангали и тътена на реката отвън. Където и да ги държаха.

Нея и вълка.

Фенрис.

Той не беше овързан с вериги. За него не бяха потребни.

Майев му беше наредила да стои на място, да не мърда, и той се подчиняваше.

Взираха се един в друг дълги, дълги минути.

Елин не разсъждаваше за болката, от която изпадаше в безсъзнание. Дори когато споменът за строшените кости караше крака й да подритва спазматично, дрънчейки с веригите.

Но не усещаше нищо, макар че трябваше да я раздира същинска агония. Не чувстваше дори леко неразположение в краката си. Опита да не си припомня как онзи елф — Каирн — ги разкъсва. Как бе крещяла, докато гласът й не секна.

Може и да е било просто сън. Един, отлъчил се от гигантската орда, която я преследваше в мрака. Горящ елен, препускащ през гората. Часовете мъки на този олтар, докато трошаха краката й с древни инструменти. Среброкос принц с ухание на дома й.

Размиваха се, преливаха се един в друг, и дори този момент, когато белият вълк лежеше до отсрещната стена, можеше да се окаже просто част от съновиденията й.

Елин наново прокара пръст по грапавия ръб на олтара.

Вълкът примигна насреща й — три пъти. Още през първите дни, месеци, години на пленничеството й бяха измислили таен знак помежду си. В рамките на броените мигове, в които смогваше да проговори, му шепнеше през почти невидимите дупки в железния ковчег.

Едно мигване за „да“. Две за „не“. Три за „Добре ли си?“. Четири за „Тук съм, с теб.“. Пет за „Това е реално, будна си.“.

Фенрис пак мигна три пъти. Добре ли си?

Елин преглътна буцата в гърлото си и отлепи език от небцето си. После мигна веднъж. Да.

Преброи шест мигвания.

Шест.

Явно си беше измислил нов знак. Лъжкиня… или нещо подобно. Тя обаче отказваше да приеме точно този знак.

Пак мигна веднъж. Да.

Тъмните му очи се впиха в нея. Беше видял всичко. Всеки момент на мъчение. Ако му беше позволено да се преобрази в човек, щеше да й разкаже кое е заблуда и кое — истина. Ако изобщо нещо се случваше действително.

Винаги когато се свестеше, по тялото й нямаше нито една рана. Нито болка. Загнездваше се единствено споменът за усмихнатото лице на Каирн, докато я режеше отново и отново.

Сигурно я беше оставил на олтара, защото възнамеряваше да се върне скоро.

Елин се размърда, обтягайки веригите, и ключалката на маската й се заби болезнено в тила й. Вятърът не беше докосвал бузите й, по-значителната част от кожата й — от… не знаеше откога.

Непокритите с желязо места от тялото й бяха обгърнати от бяла рокля без ръкави, стигаща до средата на бедрата й. Оставяйки краката и ръцете й голи за манипулациите на Каирн.

Спомняше си и дни, в които дори оскъдната рокля я нямаше, когато по корема й се плъзгаха ножове. Ала събудеше ли се, неизменно бе облечена. Недокосната. Неопетнена.

Фенрис наостри уши. Друг сигнал не й трябваше.

Ненавиждаше трепета, усукващ се около костите й всеки път, когато дочуеше лежерни стъпки отвъд желязната врата на квадратната си гробница. Едничкият вход към нея. Прозорци нямаше. Каменният коридор, който понякога успяваше да зърне отвъд вратата, също бе запречен. Само тътенът на водата проникваше на това място.

Усили се рязко, когато някой отключи и отвори желязната врата, чиито вехти панти изстенаха.

Елин възпря потръпването си, когато тъмнокосият елф закрачи към нея.

— Рано си се събудила. Явно не съм те уморил достатъчно.

Този глас. Мразеше го повече от всички други на света. Ласкав и студен.

Носеше воински одежди, но от колана около тънкия му кръст не висяха воински оръжия.

Каирн забеляза къде попаднаха очите й и потупа масивния чук, окачен на хълбока му.

— Май си нетърпелива да продължим.

Нямаше откъде да свика огън. Нито въгленче.

Той отиде до купчинката цепеници при единия мангал и сложи няколко в гаснещия огън, който се заусуква около дървото и запращя, обгръщайки го с алчни пръсти.

Магията й дори не потрепна в отговор. Всичко, което ядеше и пиеше през малкия отвор в маската си, бе подправено с желязо.

Първоначално отказваше да се храни. Само като вкуси желязото, изплю всичко.

Когато вече беше на ръба да умре от обезводняване, я насилиха да пие вода. Сетне я оставиха да гладува — докато гладът не я пречупи и не я накара да поглъща лакомо всичко, което й даваха, въпреки пронизващия вкус на желязото в него.

Рядко си позволяваше да мисли за онзи момент. За онази слабост. Колко се развълнува Каирн, щом я видя да яде, и как побесня, когато храната не постигна желания резултат.

Каирн зареди и другия мангал, после щракна с пръсти на Фенрис.

— Отиди да се облекчиш в коридора и веднага се върни.

Сякаш вдигнат от призрак, грамадният вълк напусна помещението.

Майев беше помислила дори за това: да даде на Каирн властта да заповядва на Фенрис кога да се храни, да пие вода и да пикае. Елин знаеше, че елфът умишлено забравя понякога. Вълчият вой от болка я достигаше дори в ковчега й.

Истински. Той беше истински.

Елфът пред нея, съвършен воин, но без капчица чест и душа, огледа тялото й.

— Как да си поиграем тази вечер, Елин?

Изтръпваше, чувайки името си от неговата уста.

Тя оголи зъби.

Бърз като змия, Каирн я сграбчи за гърлото толкова силно, че сигурно й остави синини.

— Колко гняв дори на такова място.

Никога нямаше да се откаже от гнева си. Докато потъваше в огненото море в себе си, докато пееше на мрака и пламъците, гневът й я водеше.

Пръстите му се впиха в гърлото й и тя не съумя да сдържи хриптенето, който се изтръгна от гръкляна й.

— Всичко това може да приключи с няколко невинни думички, принцесо — измърка Каирн, привеждайки се толкова близо до лицето й, че дъхът му погъделичка устата й. — Няколко думички и с теб ще се разделим завинаги.

Никога нямаше да ги изрече. Никога нямаше да положи кръвна клетва пред Майев.

Положеше ли я, отстъпваше на елфическата кралица всичко свидно, цялата си същност. Превръщаше се в нейна вечна робиня. И подписваше смъртната присъда на света им.

Каирн разхлаби хватката си около гърлото й и тя вдиша дълбоко. Но пръстите му се задържаха от дясната страна на шията й.

Елин знаеше кое място, кой белег опипва. Двата малки символа между шията и рамото й.

— Интересно — процеди Каирн.

Тя отдръпна глава и пак оголи зъби насреща му.

Той я удари.

Не по лицето — щеше да разбие кокалчетата си в желязната й маска. В незащитения корем.

Въздухът излетя от тялото й и тя напразно се помъчи да се свие на една страна, обтягайки веригите.

Фенрис се върна с тихи стъпки и зае мястото си до стената. В тъмните му очи просветнаха тревога и вълча ярост, съзирайки я да се бори за глътка въздух, напирайки да защити корема си с оковани крайници. Ала му беше позволено единствено да легне на пода.

Вълкът мигна четири пъти. Тук съм, с теб съм.

Каирн не забеляза. Не обърна внимание на мигването й в отговор, вперил насмешлив поглед в малките следи от ухапвания по шията й, запечатани завинаги със солта от топлите води в Залива на Черепа.

Белегът от Роуан. От вречения й.

Не си позволи да се замисля за него.

Каирн измъкна тежкия чук от колана си и го претегли в широките си длани.

— Ако Майев не ми беше забранила — подхвана вглъбено елфът, оглеждайки тялото й като художник празно платно, — и аз щях да забия зъби в плътта ти. Тогава щяхме да проверим колко са трайни белезите от Белия трън.

Ужас скова стомаха й. Знаеше в какво го превръщаха дългите часове тук. Сви пръсти, одирайки камъка, сякаш си представяше, че е лицето на Каирн.

Той хвана чука с една ръка.

— Е, ще трябва да се задоволя с това. — Плъзна свободната си ръка по торса й и тя се отдръпна от собственическия му допир, доколкото й позволиха веригите. Елфът се усмихна. — Колко бързо откликваш! — Той стисна леко едното й голо коляно. — По-рано започнахме от стъпалата. Този път ще е от по-високо.

Елин свика силите си. Пое няколко дълбоки глътки въздух, които щяха да я отведат надалеч оттук. От тялото й.

Нямаше да им позволи да пречупят волята й. Никога нямаше да положи кръвната клетва.

В името на Терасен, на народа си, който бе оставила да се мъчи десет дълги години. Поне това му дължеше.

Потъна надълбоко, и още по-надълбоко, като че можеше да се откъсне от неизбежното, да се скрие от него.

Чукът проблесна на светлината от огъня, издигайки се над коляното й. Каирн вдиша рязко с обзето от нетърпение и садистична наслада лице.

Фенрис мигна, и пак, и пак, и пак. Тук съм, с теб съм.

Това обаче не спря чука.

Нито писъка, който излетя от гърлото й.