Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (91)

88

Ръката и ребрата на Едион горяха.

По-силно от пърлещата горещина на огнените копия, по-силно от пламъците в царството на Хелас.

Дойде в съзнание, докато лечителката правеше първите шевове. Захапа покритата с кожа пръчка, която му даде, и ви като куче от болка.

Преди да го е зашила изцяло, той пак загуби съзнание. Свести се след няколко минути, поне по думите на войниците, назначени да го държат жив. Болката беше поотшумяла, но все още бе толкова пронизваща, че му се струваше почти невъзможно да използва ръката, с която бе хванал меча. Но поне елфическото му тяло щеше да се възстанови доста по-бързо от това на простосмъртен.

Именно благодарение на елфическото си тяло не умря от кръвозагуба и съумя да помръдне ръката си, докато му нахлузваха бронята, както бе наредил, а после и да тръгне по улиците към крепостната стена. Да, дължеше го и на майка си, но най-вече на баща си.

Дали новината за опасността, надвиснала над Терасен, бе достигнала Гавриел, където и да го бе отвела мисията им да издирват Елин? Дали щеше да го е грижа?

Нямаше значение. Макар че една част от него искаше Пумата да е наоколо. Заедно с Роуан и другите, разбира се, но балансиращото присъствие на Гавриел щеше да е като лечебен мехлем за войниците. И за него самия.

Едион сключи зъби, олюлявайки се, докато изкачваше облените в кръв стъпала на крепостната стена, заобикаляйки човешки и валгски трупове. Един час — останал беше в несвяст един час.

А нищо не се бе променило. Валгите продължаваха да превалят стената, да се трупат при южната и западната порта. Но терасенските сили ги възпираха. Броят на крочанките и вещиците от Железни зъби в небето беше намалял, ала едва осезаемо. Тринайсетте бяха като месомелачка в далечината — разкъсваха всеки по пътя си.

А при реката… заснежените брегове се къпеха в червена кръв. Твърде много червена кръв.

Той залитна и изгуби реката от взора си за секунда. Неколцина войници се сражаваха с Валги точно пред него, а като отминаха, Едион огледа с притаен дъх окървавените речни брегове. Гъмжеше от трупове, но… Видя я. По-близо до крепостните стени, отколкото се бе надявал.

Белеейки дори на фона на снега и леда, Лизандра продължаваше да се бие. От двете страни на тялото й шуртеше кръв. Червена кръв.

Въпреки това не търсеше укритие във водата. Удържаше фронта.

Глупав, неоправдан риск. Засадата беше много по-ефективна.

Но тя не отстъпваше от позицията си край извивката на реката отвъд града; продължаваше да прекършва гръбнаци с опашката си, да къса глави с гигантската си паст. Едион осъзна, че нещо не е наред. Освен това, за което намекваше цялата кръв по нея.

Осъзна, че Лизандра е научила нещо, неизвестно за тях. И се мъчеше да им даде знак при стената.

Главата му се въртеше жестоко, ръката и ребрата му пулсираха болезнено, но той плъзна поглед по бойното поле. Някаква група войници се спусна към нея. Тя замахна с опашка и прекърши както копията им, така и самите тях.

Втора група войници опита да претича покрай нея по брега.

Като съзря какво носеха, Едион изруга. Лизандра разби едната лодка с опашката си, но не смогна да достигне навреме втората група войници — които влачеха втора лодка.

Щом достигнаха ледените води на реката, войниците пуснаха лодката вътре, а Лизандра понечи да се втурне към тях. Ала в този миг я наобиколиха още войници с толкова много копия, че нямаше друг избор, освен да се отбранява. Позволявайки на лодката и враговете, които я носеха, да се промъкнат покрай нея.

Едион забеляза накъде са се отправили войниците и започна да раздава заповеди. С всяка следваща главата му се замъгляваше все повече и повече.

Промъквайки се в реката през тунелите, Лизандра се беше възползвала от елемента на изненадата. Но и бе разкрила на Морат възможен вход към града. Точно под нозете им.

А минеха ли през желязната решетка, проникнеха ли отвъд стените…

Потиснал с всички сили нарастващия си световъртеж, Едион се зае да сигнализира. Първо на хамелеонката, отблъскваща храбро вражеската армия. После на Тринайсетте, издигнали се опасно високо в небето, призовавайки ги да се върнат при крепостните стени и да възпрат моратската войска, преди да е станало твърде късно.

* * *

Нависоко в небето, където воят на вятъра се сливаше с писъците на умиращите и ранените, Манон видя светлинните сигнали на генерала, за които й бе обяснил вечерта.

Команда да се върнат незабавно при крепостната стена. Само тя и Тринайсетте.

Крочанките удържаха наплива от Железни зъби, но да отстъпят с Тринайсетте, да ги изоставят…

Принц Едион наново подаде сигнала. Веднага! Веднага! Веднага!

Случваше се нещо. Нещо лошо.

Реката — сигнализираше генералът. — Врагове.

Манон погледна към земята далеч под тях. И забеляза какво се мъчеха да постигнат скришом враговете им.

— Към стената! — провикна се към Тринайсетте, които още вършееха зад нея, и понечи да се устреми с Абраксос към града, прелитайки високо над сражението.

Предупредителният вик на Астерин я достигна твърде късно.

Огромният мъжкар връхлетя Абраксос отдолу, като хищник, атакуващ плячката си от засада.

В момента, в който уивърнът се блъсна в него, пронизвайки го надълбоко с нокти и зъби, Манон разпозна ездачката на гърба му.

Искра Жълтонога вече се усмихваше.

Светът се кривна, завъртя се шеметно, но Абраксос се задържа във въздуха, продължи да размахва криле, макар и с агонизиращ рев.

Тогава мъжкарят на Искра отметна главата му назад и сключи челюсти около гърлото му.