Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (95)

6

Гледаше костилката от фурма, която току-що беше изяла, и сякаш тя й направи, утвърдителен и малко безутешен знак… „Каква ти омъжена!“ И толкова дълбоко се замисли, че забрави къде беше. Но изведнъж се изправи бързо, тръгна надолу като хората, които имат в главата си тоя бръмбар, който се нарича натрапчива мисъл. Тя беше изкачила дългата улица, разхождайки се бавно и разсеяло, радостна и с блуждаещ поглед, а сега слизаше по нея като луда. Когато се озова срещу църквата, усети зад себе си стъпки, които я извадиха от нейната вглъбеност. „Тези стъпки са неговите — помисли си тя, — но колкото до мене, няма да поглеждам назад. Какво да сторя? Бързичко, бързичко.“

Любопитството бе по-силно от всичко и Фортуната се обърна — не беше той. По-нататък отново дочу самоуверени стъпки, видя и една сянка, която се простираше на улицата, успоредна на нейната. „Това вече е той!… Да погледна ли? Не, по-добре да не се издава…“ Накрая коварното любопитство надделя… Тя погледна, но пак не беше той. Пристигна си в къщи вече по-спокойна. Когато Патрисия отвори вратата, Фортуната я попита:

— Идвал ли е някой? Господарят в къщи ли е?…

— Господарят няма да дойде до довечера. Съобщи да не го чакате.

И лукавата котка се усмихваше така мазно, че Фортуната не се сдържа да не каже:

— Кой е там?

Патрисия се усмихна адски лукаво…

— Какво?… Ама какво има?… — заекна господарката, като се приближаваше на пръсти към вратата на гостната.

Бутна я лекичко, докато се отвори малко. Не виждаше нищо. Отвори я още, още… Беше бледа, сякаш бе останала без кръв… Отвори още… най-сетне. На дивана в гостната, спокойно седнал… Боже! Другият. Фортуната едва не загуби съзнание. Пред очите й мина нещо като було, което пада, или було, което се вдига. Не каза нищо. Той, също бледен, се изправи и каза ясно:

— Ела, дете.

Фортуната не помръдваше. Изведнъж (демонът само би го обяснил) изпита нелепа радост, един изблик на безгранични желания, които бяха насъбрани в душата й. И тя се хвърли в прегръдката на Дофина, като нададе див вик:

— Дете! Слава богу!

Забравили за всичко, любовниците останаха прегърнати дълго време. Блудницата първа проговори, като каза:

— Дете, умирам за теб…

— Ела тука — каза Санта Крус, като я хвана за ръка.

Тя се оставяше да я водят, сякаш това бе най-естественото нещо в живота. Прекрачиха прага на вратата, която беше отворена. И тази на стаята отляво — каква случайност! — също отворена. Щом влязоха, някой затвори. В това жилище цареше лъжлива дискретност. Хуан, я заведе в много хубава малка гостна, до която имаше съвършено подредена спалня. Седнаха на дивана и пак се прегърнаха. Фортуната беше като опиянена, съвсем унесена, забравила за скорошните събития. Всякаква представа за морал беше изчезнала като сън, изтрит от паметта при събуждане; венчаването й, съпругът й, манастирът — всичко това се беше отдалечило на милион левги, където дори и мисълта не можеше да го последва. Нейният любовник й говореше с мил глас:

— Колко неща имаме да си казваме!

И нея я обхвана необяснимо странен смях.

— Хи-хи-хи, три години. Не, повече, защото, хи-хи-хи. Усещаш ли как треперя? Не знам какво ми става… Но да, повече, когато бях тук с, хи-хи-хи, с Хуарес Черния, не те виждах и не те виждах… и винаги пред мен бе само той, но един ден му казах, че те обичам, той изкара огромен нож, хи-хи-хи и искаше да ме убие. Аз умирах да ти говоря, а той не, та не… Детето ни беше умряло, а аз по-мъртва и от него, хи-хи-хи, и в Барселона си спомнях за теб и ти изпращах въздушни целувки, и в Сарагоса… целувки по въздуха… Хи-хи-хи, и в Мадрид същото. И когато ме вкарала в манастира — също… Хи-хи-хи, въздушни целувки, а ти да не си спомняш за мен, лош човек…

— Да не си спомням за теб! Още щом се върнах от Валенсия, започнах да те дебна… Какво преживях, дете! Ще ти разказвам! И най-после те хванах!… А, добре ме разиграваше. Сега всичко ще ми платиш!… Колко ме накара да страдам! Колко много съм проклинал този щастлив манастир! Но колко си хубава, момиченце!

— Шт!

— Много си красива!

— Шт… за теб…

Студът, който в началото я беше обхванал, внезапно премина в силна топлина, а конвулсивният смях — в плач.

— Днес не трябва да плачем, а да бъдем щастливи.

— Знаеш ли за какво си спомних? За моето сладко детенце… Ако беше живо, щеше да го обичаш, нали? Струва ми се, че виждам синята кутийка, в която го отнесоха. Беше същата вечер, когато Хуарес Черния ми показа големия нож и изрева: „Бр-р, сега е осем часът. Моли се, ако ще се молиш, защото преди девет ще те убия.“ Беше побеснял от ревност. Ох, какъв страх съм изживяла!

— Колко много имаме да си разказваме! Аз на теб, ти на мен! Зная, че си се омъжила. Добре си направила…

Това „добре си направила“ падна като студена капка в сърцето на проститутката и грубо я върна към действителността. Бършейки сълзите си, тя си спомни за Макси, за сватбата и нейният дом, отдалечил се на сто милиона левги, се върна пак тук, на четири крачки от нея, мрачен и отвратителен.

Този спомен, който порази душата й, пресуши мигновено сълзите й.

— И защо направих всичко това?

— Защото така си по-свободна и сега имаш име. Можеш да правиш каквото си искаш, стига да го вършиш благоразумно. Чух, че мъжът ти е добро момче, че страда от кошмари.

Като чу това, Фортуната усети как в душата й се надига образът, или по-скоро призракът на нейната порочност. Постъпката й в момента не можеше да се обясни с нищо, защото беше странна и неестествена дори за списъка на човешките злини. Мястото и срещата придаваха на нейното деяние чудовищна грозота, и с бързо допитване до съвестта си тя го разбра, но обладалата я стара и винаги нова страст живееше в нея с такава сила и прелест, че призракът избяга, без да остави следа. В случая Фортуната беше сляп механизъм, който получава импулс от свръхестествена ръка. Поведението й в момента, според нея, се ръководеше от тайнствени сили, които движат най-великите неща във всемира: изгрева на слънцето и падането на небесните тела. И тя нито можеше да престане да върши това, нито разискваше неизбежното, нито пък се опитваше да смекчи отговорността си, защото не я виждаше твърде ясно; а дори и да я съзреше, тя беше толкова последователна в своя път, че нямаше да се спре пред нищо, и се успокояваше с мисълта, че ще иде в ада.

— Това, че наех къща близо до твоята — каза Санта Крус, — е глупост, която може да се извини само с лудостта, която ме обзе, дете мое, и с неудържимото желание да те видя и да говоря с теб. Когато разбрах, че си дошла в Мадрид, обезумях… На сърцето ми тежеше дългът към теб и любовта, която трябваше да ти дам, тревожеше съвестта ми. Подлудях, търсих те, както се търси това, което най-много обичаме в света. Не те намерих; на ъгъла на една улица ме очакваше пневмонията, за да ме повали… Паднах.

— Горкичкият ми…! Узнах за това, да. Разбрах, че си ме търсил. Бог да те възнагради! Ако знаех за това, по-рано щеше да ме намериш.

Огледа стаята, но посредствената изисканост на подредбата не я обиди. В бедна странноприемница, в приземие, обрасло с паяжини, в което и да е подземно зловонно място би била доволна, стига да е с човека, с когото беше сега. Не се уморяваше да го гледа.

— Колко си хубав!

— Ами ти? Чудесна си!… Сега изглеждаш много по-добре отпреди.

— А, не! — възкликна тя с известно кокетство. — Казваш го, защото малко съм се цивилизовала ли? Ами! Не вярвай, аз няма да се променя, нито пък желая; винаги съм била от народа, искам да съм такава, каквато бях на времето, когато ти ми хвърли ласото и ме улови.

— От народа! — забеляза Хуан с известна дребнавост. — С други думи, от съществената част от човечеството — суровината, защото когато цивилизацията погуби великите чувства, истинските идеи, трябва да се обърнеш към съкровищницата на народа.

Фортуната не разбираше добре схващанията му, но имаше някаква бегла представа за тях.

— Струва ми се невероятно — каза той, — че си отново тук, зверче мое, уловено с ласо, за да те помоля да ми простиш злото, което съм ти сторил…

— Остави… прошка! — възкликна девойката, захласвайки се в собственото си великодушие. — Какво значение има миналото, ако ме обичаш?

В същия миг повдигна глава и със сатанинско убеждение, в което имаше красота именно защото беше убеждение и защото беше сатанинско, произнесе дръзко думите:

— Ти си моят мъж… всичко останало е… щуротии!

Съвестта на Санта Крус беше гъвкава, но не чак толкова, че да не изпита ужас при такова смело изявление. В отговор трябваше да каже: моята жена си ти, но премълча лъжата си като разумен мъж, който използува оръжието си само в критичен случай.