Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (66)

1

Максимилиано не седна, но доня Лупе се отпусна в средата на канапето, точно под портрета, сякаш искаше да придаде по-голяма сила на присъдата.

— Много добре, сеньор дон Максимилиано — повтори тя със саркастичен глас. Винаги, когато леля му го наставляваше, като го наричаше сеньор дон, той усещаше как над главата му надвисва градоносен облак.

— Аз да се мъча цял живот — продължи тя, — за да подредя скъпоценния си племенник, да пропъждам с нежни ласки и грижи болестите му, да му дам професия, да откъсвам залъка от устата си, да правя за него всичко, което дори майките не правят за децата си, и накрая… Добра отплата, добра… Не ми обяснявай нищо, защото съм напълно осведомена. Зная коя е тази… прочута дама, за която искаш да се ожениш. Брей, каква добра девица си намерил… И вярваш ли, че ще допуснем такова безсрамие в семейството? Кажи ми, че всичко е хлапащина, и няма да говорим повече за това.

Максимилиано не можеше да каже такова нещо, но не можеше да изрече и друго, защото ако в дъното на душата му се надигаха вълни на упорство, те не стигаха до устните му, като вълните, които се разбиват и разпадат преди брега. Беше така слисан, че не можеше да покаже напиращата в него сила, и то само заради онова коварно нервно чувство, което го гнетеше. Разсеяно плъзна поглед по стената, сякаш търсеше опора в нея. В трудни моменти и при големи душевни вълнения погледът често се съсредоточава в нещо незначително, което обикновено няма нищо общо с дадения случай. Максимилиано се вгледа за миг в снимката на момичетата на Саманиего — Аурора и Олимпия — в бели престилки, сплели ръце, едната много сериозна, другата романтична. Защо ги гледаше? Вълнението му го заставяше да спира поглед ту тук, ту там, да улавя подробностите във всеки предмет, да се вглежда дори в главичките на гвоздеите, които придържаха портретите.

— Обясни ми, човече — добави доня Лупе, която беше жена с буен темперамент. — Детинщина ли е това?

— Не, госпожо — отговори обвиненият и това отрицание, прозвучало като потвърждение, го ободри и малко облекчи онази мъка която бе свила стомаха му на топка.

— Сигурен ли си, че не е детинщина? Чудесна представа имаш ти за света и за жените, наивнико. Аз не мога да се съглася някоя от тези проститутки да те хване и да те измами, за да ограби почтеното ти име. Човек трябва да се отнася към теб винаги като към бавноразвиващо се дете. Искам да ти напомня, че до преди пет години идвах да закопчавам панталоните ти и че се страхуваше да спиш сам в стаята си.

Това лошо мнение за личността му разгневи младежа. Чувствуваше, че смелостта го завладява, но му липсваха думи да я изрази. Къде, дявол да го вземе, бяха проклетите думи, които не идваха в подобно изпитание? Причина за това глупаво мълчание беше неговата отвратителна срамежливост. Погледът на доня Лупе сякаш го омагьосваше и въпреки че имаше да казва много неща, не успя да каже нищо. „Но какво щях да кажа? Как трябваше да започна?“ — мислеше той, впил поглед в портрета на Торкемада и съпругата му, хванати подръка.

— Всичко ще се оправи — забеляза доня Лупе с помирителен глас, — ако успея да премахна от главата ти тази мъгла. Защото ти имаш благородни чувства, здрав разум… Но седни. Изморявам се, като те гледам прав.

— Трябва добре да ме разберете — каза Максимилиано и седна на стола, като мислеше, че е намерил добър начин да започне разговора, — да разберете добре нещата… Аз… мислех да говоря с вас…

— И защо не го направи? Какво пък толкова щеше да се случи… Хайде де, едно толкова възпитано момче като теб да се оплете с тези развратници… Не се и надявай… Скоро ще оставиш проститутката. Ако се разболееш, няма да идваш леля ти да те лекува, защото аз съм ти нужна само за това, нали, да, само за това, неблагодарник такъв, измамник… Как ти се струва, аз, която се грижа за теб, която влагам толкова труд да уредя бъдещето ти и съм за теб повече от майка, почтено ли е според теб да ми се отплащаш по такъв начин, безчестнико, и да се жениш за лекомислена жена?

Рубин позеленя и огорчението, бликнало от сърцето му, стигна до устните му.

— Не е така, лельо, не е така — повтаряше той, съвземайки се. — Не е жена с леко държане. Излъгали са ви.

— Ако някой ме е измамил, това си ти с твоята боязливост и плахост… Но сега ще видим. Не мисли, че ще си играеш с мен, не мисли, че ще те оставя да правиш каквото искаш. За каква ме вземаш, глупако?… А? Ако ти нямах такова голямо доверие… Но глупава съм била: мислех си, че не си способен да погледнеш жена. Хубаво ме подреди, хубаво. Ти си лъжец в истинския смисъл на думата.

Като чу това, Максимилиано напълно се слиса и продължи да гледа портрета на Руфина Торкемада. Почти не я виждаше и само смътно, с кошмарна обърканост проумяваше позата на тази госпожица, снимана на морски фон, сякаш в лодка. Опомнил се, реши да се брани, но не можеше да намери оръжието, тоест думите. Въпреки всичко дори и за миг не му хрумна мисълта да се предаде. Нервната му система го предаваше, но волята му оставаше непоколебима.

— Лошо са ви осведомили — промълви той неловко — за лицето, което… Нито е водила такъв разпуснат живот, нито пък това е пътят… Аз мислех да ви кажа: Лельо, тъй като аз… обичам тази жена… и моята съвест…

— Млъкни, млъкни и не ме гневи, че като те слушам да казваш, че обичаш една проститутка, идва ми да те удуша по-скоро заради глупостта ти, отколкото заради главоболията, които създаваш, а като те слушам да говориш за съвест по този въпрос, идва ми да… Господ да ми прости… Знаеш ли какво ще ти кажа? — прибави тя, повишавайки глас. — От този момент ще започна да се отнасям с теб както по-рано, когато беше на дванадесет години. Днес няма да излизаш от къщи. Хайде, вече въвеждам нов порядък. И от утре започваш да пиеш рибено масло. Иди си в стаята и си свали ботушите. Днес няма да стъпиш на улицата.

Бог знае какво щеше да отговори виновникът. Първата му дума увисна във въздуха, защото някой дойде. Беше господин Торкемада, доверен човек на къщата, който влизаше направо в кабинета, в кухнята, в трапезарията — навсякъде, където беше госпожата. Трудно беше да се разгадае лицето на този човек. Само доня Лупе, благодарение на дългогодишния си опит умееше да открива в това обикновено и слабо лице смесица от черти на военен и на свещеник. Торкемада като млад е бил алебардисг^[1]; запазил посивелите си вече мустаци и брадичка, имаше вид на свещеник, което без съмнение се дължеше на престорената и сладникава смиреност и на особения начин да движи клепачите си, с което смекчаваше вродената си грубоватост. Главата му се накланяше винаги надясно. Беше висок, но не мъжествен, главата му беше гола, с пърхот, със снопче косми, грозно сресани, за да скрият плешивината. Понеже беше неделя, яката на ризата му бе почти чиста, но пелерината, номер втори, беше с мазна подплата и разнищени ръбове. Панталоните, скъсени от многото кръпки, така се набираха нагоре, сякаш без гетри бе възседнал кон. Ботушите му бяха лъснати и толкова скърцаха, че се чуваха от една левга разстояние.

— И как е семейството? — попита той, сядайки, след като подаде вечно влажната си ръка на доня Лупе и на племенника й.

— Отлично — каза госпожата, разглеждайки с безпокойство лицето на Торкемада. — А вие как сте?

— Нищо ново, благодаря на бога.

Доня Лупе очакваше този ден новини за една работа, която много я интересуваше. Тъй като тя винаги предварително си мислеше най-лошото, за да не я изненадат неподготвена нещастията, като видя, че нейният агент влиза, помисли, че й носи неприятни известия. Страх я беше да попита. По лицето на бившия военен се четеше само голям интерес към семейството. Накрая Торкемада, който не обичаше да губи време, каза на приятелката си:

— Хайде, доня Лупе, днес имаме късмет. Защо не ме попитате каква вест ви нося?

Лицето на госпожата се озари, защото знаеше, че нейният приятел наричаше вест всяко неочаквано получаване на пари. Той започна да се смее и пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си.

— Ах, не думайте, дон Франсиско — възкликна доня Лупе с недоверие, скръствайки ръце. — Плати ли?…

— Ще видите… Аз… също не очаквах. Снощи отидох и му казах, че в понеделник ще направя запор. Днес сутринта, като се обличах за литургия, гледам, че влиза. Помислих, че идва да моли за отсрочка, тъй като винаги ни лъжеше: ха днес, ха утре… Аз не му вярвам, дори и да се кълне в Библията… Много голям лъжец е, нали такива удари всеки ден ни се нанасят. „Господин Торкемада — ми казва той сериозно, — идвам да ви платя…“ Понеже не очаквах сумата, останах, както се казва, поразен. Накрая ми даде паричките, т.е. осем хиляди реала, взе си разписката и се разделихме по живо по здраво.

— Както ви казвах — забеляза доня Лупе, която се задавяше от радост, — този Хоакинито Пес е свестен човек. Той харчи парите си както всички мамини синчета, които си гледат живота, и един ден имат, друг ден нямат. Навярно е комарджия.

Торкемада раздели банкнотите и подаде по-голямата част на доня Лупе.

— Шест хиляди реала за вас, две — за мен. Този удар беше голям. Аз ги смятах, както се казва, за загубени, защото този Хоакинито, както чух, е съвсем закъсал. Кой ли ще е този нещастник, от когото е взел парите назаем? Но нас това не ни интересува.

— Тъй като вече няма да му даваме…

— Погледнете, доня Лупе — каза Торкемада, като направи знак с пръсти, че всичко е наред.