Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

2

Хасинта се вцепени, обърна се с гръб към него и понечи да стане. Той я задържа за ръката и поиска да я прегърне. Тя не се остави. След неуспешната прегръдка съпругата успя да произнесе тихо само думите: „Отивам си.“ Това, което я възмущаваше, бе, че след казаното измамникът имаше все още желание за шеги и на лицето му бе изписана закачливостта, сякаш това беше някаква игра. Видът му вече беше спокоен, той се усмихваше и каза с комично-сериозен тон:

— Госпожо, легнете си.

— Аз?…

— Заповядвам ви… Легнете си веднага.

Този път тя не успя да се освободи от здравата прегръдка и при това второ притискане чу нежните думи:

— Не е ли по-добре да се разберем като добри приятели? Душичко моя, ако се гневиш, няма да стигнем до разбирателство.

Ненадейно Хасинта се почувствува обезоръжена; като в детските приказки, в които сабята на героя се превръща в игла, а щитът — в напръстник.

От последните дни на 74-та година Дофина бе навлязъл в онзи успокояващ период, който следваше неотлъчно въпреки своенравието си. Наистина това не беше добродетел, а умора от греха, не беше чистото и нормално чувство за ред, а неудоволствие от революцията. У него се потвърждаваше онова, което дон Балдомеро бе казал за страната: страда от раздвояващата треска за свобода и мир. Два месеца след едно от най-големите му приключения в живота жена му започваше да му харесва отново, сякаш беше чужда жена. Добрината й спомагаше да се получи така за пети или шести път, откакто бяха женени. В предишните случаи Хасинта беше мислила, че завръщането към съпружеските задължения е окончателно, но се бе лъгала, защото Дофина, който носеше в тялото си злия демон на промяната, се уморяваше да бъде добър и верен и се оставаше да бъде воден от центробежните сили. Когато го виждаше променен, радостта на съпругата ставаше толкова голяма, че не помисляше, че завръщането е почивка, за да тръгне след това с повече жар по божия свят… Това също съвпадаше с мисълта на дон Балдомеро, който казваше: „Когато страната опрощава и заздравява с убежденията си властта, това не означава, че наистина обича закона и реда, а че започва да цери и пуска кръв, за да задоволи след това по-пълно апетита на кавгите.“

Хасинта, както казах, беше толкова обезоръжена, че повече не можеше и да се очаква. Но като реши, че достойнството й заповядва да е все още ядосана, изрече всичките необходими думи, за да го покаже:

— Да легна или да не легна, аз ще реша… А теб какво те интересува? Изглежда, като че ли… С мен не може да се играе, разбра ли?… Какво ли си е помислил този глупак? Свършено е, казвам ти, че е свършено. Добре, ще легна, защото искам, а не защото ти ми казваш… Хайде!…

Малко след това в спалнята се чу следното:

— Бъди мирен… Не мисли, че сега ще ти простя. Не, не ми се умилквай… нищо няма да помогне. Играта свърши. Времената не са за прошка, господинчо. Моля те, казвам ти… Не искам да те видя, нито да те чуя, нито ме интересува дали ме обичаш или не. Ако ме обичаш, ще ти отвърна с ярост, толкова по-добре. Ще се смея, като те видя, че страдаш. Така че, казах: остави ме на мира, ужасно ми се спи… Не виждаш ли как ми се затварят очите?

А беше лъжа. Съвсем нямаше желание да спи, беше съвсем будна и нервна.

— На теб не ти се спи. На бас, че не ти се спи — казваше той. — На бас, че ще те разсъня и ще се ококориш.

— На бас, че няма. Как?

— Като ти разкажа истината за това, което ти е казала Амалия, като се изповядам за всичко, за да разбереш, че не съм толкова лош, колкото си мислиш.

— А, да! Хайде, хайде, момчето ми — възкликна тя, като протегна голите си ръце. — Изповядай ми всичко, но доблестно. Никакви комедии… защото ти си много смешен. Понеже познавам вече хитростите ти, преглъщам някои лъжи, но други не мога. Наистина ли ще ми разкажеш всичко?

Мисълта, че трябва да прости, сякаш наелектризираше Хасинта, правеше я толкова нервна, че от нея изскачаха искри. Не се побираше в кожата си от вълнение, мислейки за огромната прошка, която трябваше да даде в отплата на огромното откровение, което й се предлагаше. И безпокойството й бе толкова голямо, че едва не скочи от леглото, когато Хуан се отдалечи от нея, за да отиде към своето… „Но какво? — помисли. — Дали се отказва тоя измамник? Дали не иска да ми разкаже нищо?“

— Сбогом, мъжо — каза тя с глас на огорчение.

— Идвам, идвам веднага… Жена ми е много раздразнена.

— Ако разказваш, разказвай бързо, ако не, кажи, за да заспивам. Няма да стоя и да чакам господинът да си позволи да ме държи будна цяла вечер.

— Млъкнете, свахо такава… — като каза това, той се обърна към нея, приседна на леглото и я замилва.

— А! Няма да стане… — измърмори на себе си Хасинта, като въздишаше от задушаващите милувки на мъжа си. — Виж, бъди мирен и не ме притеснявай. Нямам желание за шеги.

— На въпроса, момиченцето ми. За да ти разкажа това, което искаш да знаеш, необходимо е преди всичко да ти разкажа друго нещо. Казваш, че ти си подозирала какво става; по-скоро си го отгатнала. На какво се базираше, за да го отгатнеш?… Какви са наблюденията ти и какво узна?

— Я! Сега пък с какво ми излиза тоя глупак!… Мислиш ли, че една ревнива жена трябва да види нещо? Тя го надушва, пресмята и не бърка… Казва й го сърцето.

— Сърцето не казва нищо. Това са само думи.

— Когато хукнеш по фусти, най-нищожната дума и всеки твой жест ми помагат, за да прочета мислите ти. А малък повод за съмнение ли е отношението ти към мен? Дори начинът ти на влизане тук вече говори. Предава те една милувка, една нежна дума, защото веднага проличава, че са остатъци от друго място, донесени в къщи от съпружеския дълг и за да покрият иска… Думите и милувките идват много похабени.

— Колко знаеш само!

— Ти знаеш повече!… Не, не, повече знам аз. От нещастието се помъдрява… Много пъти премълчавам, за да няма скандали, но отвътре чувствувам нещо, което гложди… ей така, така… мели, та мели… Ама имам един нюх!… Когато се затичаш след фустите… ако не по друго, от парфюма по дрехите ти го разбирам… Още нещо: една вечер на големия ти копринен шал имаше, какво мислиш? Ами един черен дълъг косъм. Извадих го с крайчеца на пръстите си и го разгледах. Толкова ми бе гнусно, като че ли съм го намерила в супата, но не си отворих устата. Друга вечер бълнуваше насън думи, от тия, дето се казват, когато един мъж се бие с друг. Аз се изплаших. Бе вечерта, когато се върна много нервен и с болки в ръката. Трябваше да те наложа с арника. Разказа ми, че като си вървял не знам къде, ти изскочил някакъв пиян и трябвало да се биеш с него. Имаше кал по синьото ти сако. Цялата нощ беше много неспокоен. Не си ли спомняш?

— Да, спомням си — отговори Дофина, припомняйки си сбиването с Максимилиано.

— Ще видиш! Друга една вечер, като се събличаше, пум… падна на земята едно копче. Търколи се близо до леглото ми и като че ли ме наблюдаваше. Беше от никел, с много драскотини. Когато заспа, станах от леглото и го взех. Женско копче, от тия, дето ги използуват сега за жакетите. Запазих го. Тези позорни неща се пазят, за да ги извадиш в подходящия ден и да кажеш: „Ще отречеш ли това?“… А ти винаги си такъв комедиант! Много изстрадах!… Но никога не пожелах да се унижа, да шпионирам. Хрумна ми да питам кочияша. При един добър бакшиш Мануел не би скрил от мен това, което знае. Но от уважение към теб и към мен самата и семейството не направих нищо. Да разкажа на майка ти подозрението си!… За какво? За да я разочаровам без никаква полза?… Гилермина, с която единствено споделях, винаги ме успокояваше: „Спокойствие, дъще, спокойствие.“ И накрая успявах да го постигна, а мелничката, която мелеше в сърцето ми, работеше и превръщаше всичко на прах. А аз търпях ли, търпях, винаги мълчалива, с лице на наивничка, и преглъщах злъчта си. Тази сутрин, когато Амалия ми каза това, кръвта ми се превърна в отрова и реших да те мразя напълно, вярвай… и да не ти простя, та дори и да ми паднеш на колене. Но жените сме толкова слаби!… Заслужаваме си всичко, което ни се случва!… Най-голямото нещастие е да си така, така глупава! Като че ли сме зависими от благоволението на тия… похитителки, които от време на време ни дават назаем собствените ни съпрузи, за да им се порадваме…