Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (57)

1

Голямо беше учудването на Фортуната оная вечер, като видя, че Максимилиано вади пълни шепи различни монети и брои бързо сумата, отделяйки златото от среброто. Първата толкова радостна изненада на младата жена бързо се замени с подозрение, че нейният импровизиран приятел е придобил тоя капитал по не много чист начин. Сметна го за син на фамилия, който, повлечен от страстта и заслепен от глупостта си, е присвоил бащината каса. Тази мисъл я оскърби много, напомняйки и жестоката упоритост, с която нейната съдба я изтезаваше. Откакто беше оставена на произвола й, Фортуната винаги се оказваше свързана с груби, извратени или непочтени мъже, най-лошото от всяка къща.

Тя не намекна на Максимилиано за подозренията си относно произхода на парите, които, откъдето и да идваха, не можеха да бъдат зле приети, и полека-лека се успокояваше, като чу как забележителното момче се хвали, че има икономически схващания, напълно противоположни на схващанията на предшествениците му.

— Това — каза той, сочейки й една купчинка златни монети — е да си освободиш най-необходимите заложени дрехи. Луксозните дрехи, кадифеното палто, шапката и бижутата ще освободим по-нататък и ще подновим вноските, за да не ги загубиш. Забрави засега всичко, което е чиста показност. Край на безредието. Ще харчим само това, което имаме, за да не правим нито един дълг, ама нито един. Запомни добре.

Тази разсъдливост беше нещо ново за Фортуната и тя започна да променя малко първите си представи за своя любовник и да го смята за по-добър от останалите. През следващите дни Олмедо потвърди това добро мнение, като й хвалеше енергично сериозността на това момче и обясняваше колко прибрано е то.

Фортуната и нейният покровител се споразумяха да наемат една свободна стая в същата сграда. Рубин настоя много необходимите мебели да бъдат скромни и евтини, защото (да видите колко разумен беше той) „така подобава — да се почне с малко“. След това „щяха да видят“ и скромното домашно огнище щеше да расте и да се разхубавява постепенно. Тя приемаше всичко без ентусиазъм и илюзии, а по-скоро, за да опита. Максимилиано не й беше много симпатичен; но в неговите думи и действия още от първия момент беше видяла почтения човек, голяма новост за нея. Да живее с почтен човек — това събуждаше малко нейното любопитство. Два дни се занимава с настаняването. Мебелите й зае една съседка, която си беше издигнала къща; а Рубин се погрижи за всичко с такъв такт, че Фортуната беше смаяна от възхитителните му административни заложби. Тя нямаше и най-малка представа за оня изкусен начин да се брани една песета, нито пък знаеше как се отразява даден разход, за да се намали от шест на пет дуро или други финансови хитрости, които чудесното момче беше научило от доня Лупе.

Опитвайки се да измери нежността, която изпитваше към своята приятелка, Максимилиано намираше за бледа и неизразителна думата „обичам“ и трябваше да прибегне до романите и поезията, за да потърси глагола „любя“, колкото употребяван в граматичните примери, толкова забравен в говоримия език. И дори тоя глагол му се струваше блудкав, за да изрази нежността и жарта на силното му чувство. „Обожавам, боготворя“ и други подобни биха изпълнили по-добре своята служба да предадат възторжената страст на един младеж с болнаво тяло и здрав дух.

Когато влюбеният си отиваше в къщи, носеше в себе си представата за променената Фортуната. Не съществуваше вече нито принцеса от източна приказка, нито дама от романтична пиеса, която някой кавалер би могъл да си представи по-съвършена, по-чиста и благородна от Фортуната. Съществуваха значи две Фортунати: една, от плът и кръв, и друга, която Максимилиано носеше запечатана в главата си. До такава степен се бяха изострили чувствата на младия Рубин от тая необикновена любов, че тя му вдъхваше не само ентусиазъм, самоотверженост и желание за добри дела, но и нежност, издигната до целомъдрие. Неговата жалка физика нямаше претенции; но изискванията на духа му бяха големи и те го задължаваха най-много. Всичко благородно и красиво, което може да съществува в човешката душа, бликна в неговата като лава на изригващ вулкан. Мечтаеше за изкупление и възраждане, искаше да измива безчестия и да изтръгне от черното минало на своята любима един достоен живот. Великодушният ухажор виждаше най-възвишени морални проблеми, изписани върху челото на тая нещастна жена, и да ги разреши в добра насока му се струваше най-великото предназначение на човешката воля. Защото неговият луд ентусиазъм го подтикваше да спаси социално и морално своя идол и да вложи в грандиозното дело всички сили, които разпъваха душата му. Срамните превратности в нейния живот не го обезкуражаваха и той дори с наслада измерваше дълбочината на пропастта, от която щеше да измъкне приятелката си, и то чиста или пречистена. При взаимните признания на двамата Максимилиано мислеше, че забелязва у грешницата следи от прямота и че порочността и е по-малка, отколкото на пръв поглед изглежда. Щеше ли да се излъже в това? Понякога се съмняваше; но доброто му намерение тържествуваше веднага над всяко подозрение. Онова, което наистина можеше да твърди без страх, че ще се излъже, беше, че Фортуната има силно желание да се поправи като личност, сиреч, да стане порядъчна и да се шлифова. Нейното невежество, както може да се предположи, беше пълно. Четеше много лошо и със запъване и не знаеше да пише.

Тя не знаеше, както не знаят и други жени от нейната и дори от по-висшата класа най-същественото, което трябваше да се знае, онова, което знаят дори децата и простите. Максимилиано се смееше на тая пълна непросветеност, като пое сериозно задачата да я коригира полека-лека. А тя не криеше своето невежество; напротив, проявяваше с мила искреност горещото желание да придобие известни познания и да научи изискани и прилични думи. Час по час питаше за значението на тая или оная дума и се интересуваше от хиляди обикновени неща. Не знаеше какво е север и юг. Това й звучеше като вятър и нищо повече. Мислеше, че сенатор е нещо от кметството. За печатането имаше много странни понятия — мислеше, че самите автори редят на страниците си ония тъй еднакви букви. Не беше чела никога никаква книга, дори роман. Мислеше, че Европа е някакво село и че Англия е страна на кредитори. Нейните познания относно луната, слънцето и всичко останало на небосвода бяха от порядъка на знанията у първобитните народи. Един ден призна, че не знае кой е Колумб. Мислеше, че е някакъв генерал като О’Донел или Прим. И в религията не беше по-добре, отколкото в историята. Малкото, което беше научила от вероучението, бе забравила. Знаеше за Богородица, Исус Христос и свети Петър; смяташе ги за много добри хора, ала нищо повече. Схващанията й за безсмъртието и изкуплението бяха много неясни. Знаеше, че като се разкае човек най-смирено, ще се спаси; в това нямаше съмнение, а каквото и да говореха, нищо, което е свързано с любовта, не е грях.

Недостатъците в произношението й бяха ужасни. Нямаше човешка сила, която да я накара да каже фрагмент, великолепен, загадка и други обикновени думи. Тя се мъчеше да победи тази трудност, като се смееше и упорствуваше, но не успяваше. Крайните „с“ се превръщаха при нея в „х“, без да забележи това, а и не можеше да го избегне. Изяждаше и много срички. Ако знаеше колко хубава е устата й, когато ги изяжда, нямаше да се мъчи да изправя нещастната си неточност. Но Максимилиано се беше издигнал до учител със строгостта на преподавател по латински и суетността на академик. Не я оставяше на мира и дебнеше синтактичните й грешки, за да се нахвърли върху тях като котка върху мишка.

— Не се казва раслика, а разлика. Не се казва Хакоментренсо^[1], Светий дух, нито индилугенции. Освен това „бъзлив“ и „бъз ме е“ са много грозни думи, а да наричаш тиологии всичко, което не разбираш е глупост. Да повтаряш час по час „за майтап“ е посредствен навик…

Най-хубавото, което тая жена притежава, беше нейната наивност. Неколкократно Максимилиано подчерта нейния позор поради важността на този момент в плана за превъзпитанието й. Вдъхновеният и въодушевен младеж наблягаше върху това, колко лоши са господарчетата и колко необходим е един английски закон, който да закриля невинните момичета от съблазнителите. Фортуната не разбираше нито бъкел от тези закони. Твърдеше само, че въпросният Хуанито Санта Крус бил единственият мъж, когото е обичала истински и когото винаги ще обича. Защо да си криви душата? Като признаваше с кавалерска честност, че тази проява е похвална, Максимилиано усещаше в душата си известно жегване на ревност, което разстройваше за миг плановете му за изкупление.

— А обичаш ли го толкова, че ако го видиш в беда, да го спасиш?

— Разбира се… можеш да ми вярваш. Ако го видя в беда, ще го избавя, па ако ще и да се погубя. Мога да кажа само това, дето е за мене си. Ако това не е вярно, да не замръкна жива и здрава.

Беше толкова хубава, като заявяваше това, че Рубин дълго я гледа, преди да каже:

— Не, не се кълни; няма нужда от клетви. Вярвам ти. Кажи ми друго: Ами ако сега се появи на тази врата и каже: „Фортуната, ела.“ ще тръгнеш ли?

Фортуната погледна към вратата. Рубин преглъщаше и търсеше там, където би трябвало да има мустаци, нещо, което да засуче, и като намираше само няколко много тънки косъмчета, жестоко ги измъчваше.

— Това… зависи… — каза тя, свивайки вежди. — Или ще тръгна, или няма да тръгна…