Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (61)

5

Максимилиано обичаше да разказва подробности за семейство Рубин, затова тя знаеше за доня Лупе, за Хуан Пабло и за свещеника. От сведенията, които младежът даваше за своите роднини, Фортуната вече ги познаваше така, сякаш беше общувала с тях. Оная вечер, възбуден от ентусиазма, породил се от решението му за женитба, той се изпусна да каже нещо за леля си, което беше може би недискретно. Доня Лупе заемаше пари посредством някой си Торкемада на военни, чиновници и на всеки, който, казано напълно искрено, е загазил. Максимилиано не беше привърженик на този начин за получаване на рента; но какво общо имаше той с постъпките на госпожа леля си? Тя го обичаше много и вероятно щеше да го направи свой наследник. Тя имаше срещу леглото си старо, черно и много голямо писалище, където пазеше парите и разписките от заемите. Харчеше толкова, колкото е необходимо, и от месец на месец състоянието й растеше, бог знае колко. Навярно беше много, ама много богата, защото той виждаше, че Торкамада й носи топчета банкноти. Колкото до неговия брат Хуан Пабло, вече със сигурност се знаеше, че е с кралистите и ако те победят, ще заеме много високо положение. Брат му Николас трябваше да стане каноник — и кой знае, кой знае дали не и епископ… С една дума, от всички страни на младата двойка й се предлагаха розови хоризонти. В подобни разговори прекараха първата вечер, докато Максимилиано си тръгна за в къщи, а Фортуната остана толкова замислена и загрижена, че заспа много късно и прекара неспокойна нощ.

На влюбения също не му се спеше, защото от въодушевление усещаше гъдел в диафрагмата, една топка засядаше в белите му дробове и му пречеше да диша, а в мозъка му сякаш горяха свещи. Колкото и да се мъчеше да ги загаси и да поспи, той не успяваше. Леля му се беше държала сериозно към него. Не ще и дума, че подозира нещо и като човек прозорлив, не вярва вече на лъжите му, че учи вън от къщи, нито на това за болните приятели, при които той трябва да дежури. Два дни след като екзалтираният момък се хвърли да обещава ръката си, доня Лупе проведе с него сериозен разговор. По лицето й се четеше не само подозрение, а и дълбока мъка и когато извика племенника си, за да се затвори в будоара с него, той почувствува, че смелостта му се стопява. Тя свали наметалото си и грижливо сгънато, го сложи върху шкафа. След като забоде скъпоценната си карфица на него и погледна по такъв начин племенника си, че го накара да потрепери, каза:

— Трябва да говоря с теб подробно.

Винаги, когато леля му кажеше „подробно“, това означаваше, че ще му прави строго мъмрене.

— Днес имаш ли мигрена? — попита го след това доня Лупе.

Максимилиано беше много добре с главата, но за да се постави в изгодно положение, каза, че усеща признаци на мигрена. Така доня Лупе щеше да бъде по-милостива към него. Отпусна се в едно кресло и подпря челото си.

— Касае се за една лоша вест — натърти вдовицата на Хауреги. — Искам да кажа не точно лоша, не… макар че не е и добра.

Рубин, без да разбира какво иска да каже леля му, се досети, че това няма нищо общо с неговите потайни любовни връзки и въздъхна. На диафрагмата му поолекна, а съвсем се успокои, когато чу следното:

— Новината няма да те засегне много. Защо толкова да го усуквам? Твоята леля доня Мелитона Льоренте се помина. Погледни писмото, в което ми го съобщава господин свещеникът на Молина де Арагон^[1]. Умряла като светица; получила всички причастия и оставила трийсет хиляди реала за литургии.

Максимилиано познаваше много малко леля си по майчина линия. Беше я виждал два-три пъти като малък и тя живееше в неговото въображение само със саралийките и с гроздовия сироп, които изпращаше всеки ден като подарък на дон Николас Рубин, докато той беше жив. Новината за смъртта на тази добра сеньора го развълнува малко.

— Всичко е от бога — измърмори той, за да каже нещо.

Доня Лупе се обърна с гръб, за да отвори чекмеджето на шкафа и в тази поза му каза:

— Ти и братята ти наследявате Мелитона, която по мои пресмятания трябва да има едно чисто капиталче от двайсет или трийсет хиляди дуро.

Максимилиано не чу добре, защото леля му беше с гръб, а това толкова много го интересуваше, че той стана, облакъти се на шкафа и я накара да му повтори сумата.

— Тъй предполагам — прибави доня Лупе, — но нали знаеш, че по селата не се знае кой какво има и какво няма. Сигурно покойната е вложила известна сума в заеми, което е все едно да я хвърли на вятъра. Пари се събират трудно, ако изобщо се съберат. Тъй че не си въобразявайте много. Когато Хуан Пабло дойде в Мадрид, ще отиде в Молина де Арагон да се осведоми за завещанието и да прибере онова, което ви се полага.

— Ами да замине веднага — каза Максимилиано, като удари с ръка по скрина; — защо да си идва, на самата гара да си взема билет и, хоп, обратно на влака.

— Човече, не така. Брат ти е в Байона. Най-добре е да мине през Молина, преди да дойде в Мадрид. Ще му пиша още днес. Успокой се; ти си такъв — или си самата апатия, или пък си барут… Какъв си сега, а преди, за да помръднеш единия си крак, искаше разрешение от другия. Станал си много раздразнителен.

Тя го погледна тъй изпитателно, че бедното момче отново се обезкуражи. Той беше мъж с характер само когато леля му не забиваше в него стрелите на проницателните си сиво-кафяви очи. Толкова се смути, че побърза да промени разговора, като попита леля си на колко години е била доня Мелитона. Госпожа Хуареги известно време пресмяташе, изтеглила долната си устна, клатейки глава като махало и с очи, приковани в тавана, докато се чу една цифра, за която Максимилиано не си даде сметка. След това доня Лупе отново подхвана темата за преображението на своя племенник, като пускаше шегички, които на него му направиха лошо впечатление.

— Личи си, че с тия занимания у приятели си станал извор на знания… Не ми ги разправяй на мен тия. Ти прекарваш деня и половината нощ в някое съзаклятие… защото, колкото до жените, откровено казано, няма опасност. Нито ти харесва това, нито пък можеш, дори да ти харесваше.

Това „нито пък можеш“ дразнеше толкова много младежа и му се струваше толкова унизително, че за малко не опроверга леля си. Но не стигна дотам, защото доня Лупе трябваше да се заеме с по-сериозни неща, отколкото да проверява дали племенникът й може, или не може. Тоя ден го спаси Папитос, която привлече към себе си цялото внимание на господарката на къщата. Защото тая глезла си имаше добри и лоши дни. Понякога вършеше всичко толкова добре и с такова усърдие и тъй спретнато, че доня Лупе й казваше, че е истинска перла. Но друг път не можеше да я понася. Този ден започна като добър и завърши като най-лош. Сутринта се беше отчела отлично; но бе развързала език и отпуснала ръце, като се плезеше и подскачаше, щом госпожата отместеше поглед от нея. Подобна треска предвещаваше скорошни безредици. Наистина следобед строши капака на един супник и оттам нататък всичко бе истинско бедствие. Когато тя се разсърдеше, човек би помислил, че нарочно върши всичко наопаки. Нареждаха й едно, а тя вършеше друго. Грешките, които направи за един час, нямаха брой. Добре казваше доня Лупе, че дяволи са се вселили в тялото й и че е лоша, ама наистина лоша, шмекерка, много невъзпитана и цяла напаст в истинския смисъл на думата. Колкото повече й дърпаха косите, толкова по-лоша ставаше. Наля толкова много вода в гърнето със зеленчука, че той плувна. Нахутът изгоря и когато започнаха да го ядат, горчеше, та не се траеше. Нямаше човек, който би вкусил супа с толкова сол, колкото й сложи тая проклетница. Пък и беше нахална, защото вместо да признае, че е схваната, казваше, че госпожата била виновна и че тя, въшлата й с въшла, нямало да остане и един ден повече тук, защото знаете ли… дето и да е, ще се отнасят по-добре с нея. Доня Лупе спореше с нея грубо, като жестоко я щипеше вместо доводи и добавяше, че е упълномощена от майка й да я разкъса на парчета, ако трябва. На което Папитос отговаряше със святкащи очи:

— Ах, мила, не ме разкъсвайте чак толкова!

Обикновено това беше върховият момент в спора, който завършваше с това, че госпожата силно зашлевяваше слугинята си, а тя избухваше в плач… Нелепостите продължаваха и тя слагаше чиниите на масата, без да взема под внимание, че те не са от желязо. Доня Лупе я заплашваше, че ще я изпрати в женския затвор или ще извика стражари, ще я маринова, ще я сложи в саламура и полека-лека зверчето почваше да омеква, докато стане като памук.