Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

7

Тя беше присъствувала на част от сцената и беше ужасена.

— Най-лошото вече мина — каза Никанора, като излезе да я посрещне. — Много силен пристъп… Но не му вреди Бедният ангел! Винаги му става така, щом се наяде.

— Странно нещо — рече Хасинта, като влизаше.

— Когато се наяде с месо… Да, госпожо. Лекарят казва, че мозъкът му е като замаян, защото дълго време е писал все за развалени жени, без да яде нищо друго освен тоя проклет фасул… Мизерията, госпожо, тоя кучешки живот. И ако знаехте какъв добър човек е… Когато е спокоен, не прави нищо лошо, веднъж не е излъгал. Не е способен да убие и бълха. Две години може да не хапне хляб само и само да има за децата му. Сега госпожата сама вижда не съм ли нещастна. Става две години, откак Хосе се захвана с тези работи. Прекарваше безсънни нощи, за да вади от главата си едни измислици… всичко, що се отнася до неверни дами, хубавици, дето си убиват времето с някакви много разпътни херцози… а съпрузите беснеят… Какво ли не измисляше! А сутрин ги преписваше на чисто на специална хартия с почерк, да ти е драго да го гледаш. Сетне заболя от тиф и беше толкоз зле, така изпосталял, та решихме, че си отива. Оздравя и му остана тази треска на мозъка, тази предвзетост, да го прихваща, щом хапне нещо съществено. Той е на периоди, госпожо — понякога пристъпите му са много леки, а друг път става толкоз пернат, че само да мине пред кланицата, клепачът му заиграва и почва да приказва глупости. Хубаво казват, госпожо, че месото е един от враговете на душата… Само да знаете какви ги измисля… Че аз прелюбодействувам и му изневерявам с някакъв херцог!… Пък аз с този вид…

Тоя тъжен разказ не заинтересува Хасинта толкова, колкото Никанора си мислеше. И като видя, че жената не слага точка, Хасинта трябваше самата да я сложи.

— Простете — каза тя, като смекчаваше колкото се може тона си, — но разполагам с малко време. Бих искала да говоря с тоя господин, който се казва дон… Хосе Искиердо.

— На вашите услуги — каза един глас от вратата. Когато погледна, Хасинта се намери лице в лице с преснажната фигура на Платон, който не й се видя тъй свиреп, както й го бяха обрисували.

Съпругата на Дофина му каза, че желае да говори с него и той я покани с цялата вежливост, на която беше способен, да влезе в дома му. Господарката и прислужницата се запътиха към номер седемнайсет — жилището на Искиердо.

— Къде е Питусо? — попита Хасинта на средата на пътя.

Искиердо погледна към патиото, където играеха няколко деца, и като не го видя никъде, изръмжа. Близо до номер седемнайсет, на един от ъглите на коридора, се бе събрала група от пет-шест души, възрастни и деца, а в средата беше седнало на скамейка около десетгодишно сляпо дете и свиреше на китара. Ръката му беше много къса, за да достигне края на грифа. Свиреше наопаки, натискайки струните с дясната и дрънкайки с лявата, поставило китарата върху коленете си нагоре с широката част и струните. Малката и хубава ръка на мъничкия слепец изящно докосваше струните, като извличаше от тях най-нежни арпеджи и тия заглушени пицикати, които тъй добре изразяват дълбокото и грубовато чувство на тълпата. Главата на музиканта се люшкаше като на ония кукли, които имат стоманена пружина вместо вратле, а мъртвите ябълки на очите му играеха на две страни, без да спират нито за миг. След много и много пицикати и подрънквания той пропя с писклив глас:

На Пепа циганката-а-а-а

Това а-а-а-а все не свършваше; то извиваше нагоре и надолу като подпис, изписан от звука. Слушателите вече оставаха без дъх, когато слепецът реши да го спре на финала на фразата:

… а-а — когато я роди майка й…

Очакване, докато музикантът издаваше от глъбините на гърдите си едни „ай, ай“ като ръмжене на кученце, когато му дърпат опашката. Ай, ай, ай!… Накрая завърши:

… само носа й потръпна седем пъти.

Смехове, врява, трополене… До детето-певец имаше друг слепец, стар и загорял, с нахлупена козинява барета и с тяло, увито в наметало с повече кръпки, отколкото плат, а кожата на лицето му бе като кора на дърво. Тънката му самодоволна усмивка го издаваше, че е автор на аплодираната строфа. Той беше и учител, а може би и баща на сляпото момче, и го учеше на занаята. Хасинта хвърли един поглед на цялата група и сред почтените хора, които образуваха кръга, забеляза едно същество, чието присъствие я накара да потръпне. Беше Питусо, който с една ръка на кръста, с друга — на устата, бе застанал между възрастния слепец и детето, заслушан от цялата си душа в музиката. „Ето го там“, каза тя на господин Искиердо, който начаса го измъкна от групата, за да го отведе със себе си. Най-странното бе, че когато физиономията на Питусо беше нацапотена, Хасинта реши, че забелязва в нея голяма прилика с Хуанито Санта Крус. А когато видя това лице в естественото му състояние, макар и не дотам чисто, приликата беше изчезнала. „Не прилича“, мислеше си тя полурадостна-полуобезнадеждена, когато Искиердо й сочеше вратата, за да влезе.

Хасинта и прислужницата й разказват, че когато се намерили в тясната, мръсна и неуютна килия и забелязали, че тъй нареченият Платон заключва вратата, така ги дострашало, че и на двете им минало през ума да се покажат на прозорчето, за да викат за помощ.

Госпожата погледна изкосо прислужницата, за да види дали запазва присъствие на духа, ала Рафаела беше ни жива, ни умряла. „Този бандит — помисли си Хасинта — ще ни извие вратовете, без да ни остави да гъкнем.“ Малко се успокояваше, като чуваше съвсем наблизо дрънкането на китарата и врявата на тълпата, която обграждаше двамата слепци. Искиердо им предложи единствените столове, които се намираха в помещението, а той седна върху някакъв сандък, като постави Питусо на коленете си.

Рафаела разправя, че в този момент и хрумнал безпогрешен план за отбрана от чудовището, ако ги нападне случайно. Видеше ли го да прави враждебен жест, тя мигновено щеше да увисне на брадата му. Ако господарката й в същия момент прояви достатъчно сръчност да грабне един шиш, намиращ се близо до ръката й и да прободе очите на нападателя, работата щеше да бъде свършена.

Там нямаше други мебели освен двата стола и сандъка. В мрачната спалня навярно имаше някакъв креват. На стената висеше голяма и красива щампа, зад чието стъкло се виждаха две черни плитки коса, много красиви, навити като змии и завързани с копринена панделка с надпис: Дъще моя!

— На кого е тая коса? — запита Хасинта живо и любопитството за миг облекчи страха й.

— На дъщерята на жена ми — отвърна Платон сериозно, хвърляйки пренебрежителен поглед към картината с плитките.

— Аз помислих, че са на… — измънка дамата, без да се реши да довърши фразата. — А девойката, на която е принадлежала тази коса, къде е?

— В гробището — изръмжа Искиердо с тон, повече животински, отколкото човешки.

Хасинта разгледа малкия Питусо и… странно, отново забеляза прилика с големия Питусо. Пак го погледна и колкото повече го гледаше, толкова по-голямо сходство намираше. Боже свети! Тя повика детето, а господин Искиердо му каза с донякъде смекчена грубост нещо, което у него можеше да мине и за нежност: „Върви, въшльо, и дай една целувка на тази госпожа.“ Детето, вече изправено, се противеше да пристъпи напред. Беше изплашено, приковало в Хасинта звездичките на очите си. Тя беше виждала хубави очи, ала като тия не беше срещала никога. Бяха като на Младенеца, рисуван от Мурильо[1]. „Ела, ела“, каза му тя, като го викаше с онова движение на двете ръце, което беше научила от майките. А той стоеше много сериозен, с бузки, пламнали от детска срамежливост, която така лесно преминава в дързост.

— На бас, че не е с вързан характер, ама се плаши от фини пресони — каза Искиердо, като побутваше детето напред, докато Хасинта успя да го хване.

— Та той е цял сериозен кавалер — заяви господарката, като го целуна по мръсното лице, което още миришеше на дяволската боя. — Какъв си такъв сериозен днес, а вчера се смееше толкова много и ми показваше езичето си?

Тези думи разчупиха печата на сериозността у Хуанин — още щом ги чу, той разтегна устни в ангелска усмивка. Хасинта също се разсмя; ала сърцето й се сви, а очите й се замъглиха. Със смеха на прелестното момченце по необикновен начин възкръсваше и приликата, която дамата вярваше, че намира у него. Представи си, че породата на Санта Крус избива на лицето му тъй, както преди малко беше избил карминът на детското изчервяване. „Негово е, негово е…“, помисли си тя с дълбоко убеждение, като поглъщаше с поглед лицето на хлапенцето. Виждаше на него чертите, които обичаше. Ала там имаше освен тях и други, непознати. Тогава я обзе едно от ония раздразнения, които от време на време тревожеха душевния й покой, и очите й, светнали от злобичка, искаха да разгадаят по невинното лице на детето омразната и осъдителна хубост на майката. Тя заговори, гласът й, вече металически, се беше изменил напълно. Звучеше като басовете на китарата.

— Господин Искиердо, имате ли тук случайно портрета на племенницата си?

Ако Искиердо беше отговорил, че има, как щеше да се хвърли Хасинта върху него! Но такъв портрет нямаше и така бе по-добре. Известно време дамата остана мълчалива, усещайки, че на гърлото и застава оная буца, безпогрешен признак на голямата мъка. В туй време Питусо бързо напредваше по пътя на доверието. Отначало плахо докосна с пръсти гривната от старинни монети, която Хасинта носеше, и като видя, че не му се карат за тази непочтителност и че тая тъй хубава жена го притиска към себе си, се реши да разгледа безопасната игла, ресните на шала и предимно маншона, онова нещо от мека козина, в което се пъха ръката и там е тъй топличко.

Хасинта го настани на коленете си и се помъчи да сподави огорчението си, събуждайки в душата си състрадание и нежност, които безпомощното дете й вдъхваше. Един бърз оглед на облеклото му й възвърна мъката. Синът на съпруга й да ходи с оголени меса, с почти боси крака!… Тя го погали по къдравата глава, давайки обет в благородното си съзнание да обича детето на другата като свое. А то съсредоточаваше вниманието си на дивак върху ръкавиците на Хасинта. Детето нямаше и най-бегла представа за съществуването на такива лъжливи ръце, в които се пъхаха истинските.

— Горкичкото! — възкликна с жива болка тя, като забеляза, че мизерната дреха на Питусо беше цялата в дупки. Едното му рамо и едната му кълка бяха оголени. С каква обич погали Хасинта тая толкова нежна плът, за която си мислеше, че никога не е познала топлината на майчината ръка и винаги — и денем, и нощем — е все така измръзнала.

— Пипни, пипни — каза тя на прислужницата, — умряло е от студ. — А към господин Искиердо: — Ама защо държите това клето дете тъй разголено?

— Аз съм сюрмах, госпожо — промърмори Искиердо все тъй сухо. — Не искат да ме назначат… защото съм почтен…

Той щеше да продължи да ниже разказа за политическите си теглила, ала Хасинта не му обърна внимание. Хуанин, чиято смелост растеше с всяка минута, се решаваше вече и на друго — да сложи ръка на лицето й, разбира се, с най-голям респект.

— Ще ти донеса много хубави ботинки — каза тази, която искаше да го осинови, и придружи думите си с една целувка по мръсното му ухо.

Момчето вдигна единия си крак, ах, какъв крак! Да го не поглеждаш. — Една безформена маса от прогнила обувка и отвратителен парцал, с дупка, през която се виждаха редица розови пръстчета.

— Боже милостиви! — възкликна Рафаела, прихвайки да се смее.

— Ама, господин Искиердо, толкоз ли сте беден, че нямате за…

— Солютно…

— Тъй ще те пременя!… Ще видиш. Ще ти облека много красиво костюмче, ще ти сложа шапка, ще ти обуя лачени ботинки.

Разбирайки всичко, дяволът му с дявол отваряше едни очи!… От всички човешки слабости първата, която се проявява у детето, предвещавайки бъдещия човек, е самомнението. Хуанин разбра, че ще го издокарват, и се засмя. Ала представите и усещанията на тази възраст бързо се променят и Питусо неочаквано плесна с ръце, като изпусна дълбока въздишка. Това е един особен начин на децата да казват: „Това ме отегчава; на драго сърце бих си отишъл.“ Хасинта го задържа насила.

— Я да видим, господин Искиердо — каза дамата, поставяйки решително въпроса. — Вече зная от вашия съсед коя е майката на това дете. Вижда се, че вие не можете да го отгледате, нито да го възпитате. Аз ще го взема.

Искиердо се приготви за отговора.

— Ще река на госпожата… Аз… наистина съм привързан към него. Обичам го, тъй да се каже, като син… Нека госпожата го подпомага заради рода, от който е; нека ме настани на служба, пък аз ще го отгледам.

— Не, тия пазарлъци не ми изнасят. Да бъдем приятели, но при условие, че ще отведа това клето ангелче у дома. За какво ви е на вас? За да израсте из тия нехигиенични дворове сред безпризорни?… Аз ще ви покровителствувам — какво искате? Някаква длъжност? Някоя сума?

— Ако госпожата — подметна Искиердо мрачно, отронвайки думите, след като доста ги предъвкваше — ми издействува нещо…

— Да видим какво…

— Госпожата да се срещне с Кастелар… дето толкоз ме е намразил… или с господин Пи.

— Не ме занимавайте с пи и с па… Аз не мога да ви дам никаква служба.

— Тогаз, щом не ми дават министрацията на Ел Пардо[2], детето остава тука… мамка му! — заяви Искиердо най-грубо, като стана. Той сякаш отговаряше повече с изтъкването на високия си ръст, отколкото с думи.

— Не друго, ами администрацията на Ел Пардо. Да, тя вас чака. Ще говоря със съпруга си, който ще признае Хуанин и ще го изиска чрез съда, тъй като майка му го е изоставила.

Като чу това, Платон се разстрои малко. Но не се предаде, взе на ръце детето и го заглези по своему: „Кой те обича тебе, свирчо?… Кого обичаш ти, въшльо мой?“

Детето уви ръце около врата му.

— Аз не ви преча, нито ще ви преча да продължите да го обичате и даже да го виждате понякога — каза госпожата, съзерцавайки Хуанин като оглупяла. — Утре ще дойда пак и се надявам да ви убедя… А колкото до администрацията на Ел Пардо, не мислете, че ви казвам „не“. Би могло да стане… Не зная…

Искиердо омекна малко.

„Това е — помисли си Хасинта, — този човек е един търгаш. Не умея да се разбирам с този тип хора. Утре ще дойда с Гилермина и тогава… ще те видя тебе.“

— За вас — каза тя на глас — най-доброто ще бъде една сума. Струва ми се, че сме гладни.

Искиердо въздъхна веднъж и пусна детето на пода.

— Един ендивид, дето през целия си пресеят живот се е борил испанците да бъдат свободни…

— Но, човече божи, още по-свободни ли ги искате?

— Не… Както се вика — храни куче… Знайте, че Бисера, Кастелар и други мекерета го дължат на мене всичко туй, което са.

— Много странно.

Врявата от китарата и от песните на слепците значително се усили, смесвайки се с думкането на коледни барабани.

— А ти нямаш ли барабан? — попита Хасинта малкия, който, едва чул въпроса, вече въртеше отрицателно глава.

— Виж ти работа! Да нямаш барабан!… Ще ти купя още днес, още сега. Ще ми дадеш ли целувка?

Питусо не чакаше да го молят. Започваше да става дързък. Хасинта извади едно пакетче карамели и той с инстинкта на лакомниците се хвърли да види какво вади тя от ония хартийки. Когато Хасинта сложи един карамел в устата му, Хуанин се засмя от удоволствие.

— Какво се казва? — попита го Искиердо.

Излишен въпрос, защото детето не знаеше, че когато се получава нещо, се благодари.

Хасинта отново го взе на ръце и го загледа. Пак й се стори, че приликата се заличава. Дали пък не е!… Беше уместно да го проучи и да не действува прибързано. Гилермина щеше да се нагърби с това. Изведнъж шмекерът му с шмекер я погледна и като извади карамела от устата си, й го предложи, та да посмуче и тя.

— Не, глупчо, аз имам още.

Като видя, че щедростта му не бе оценена, той й се изплези.

— Вагабонтино такъв, подиграваш ми се!

А той, въодушевен, отново изплези език и за пръв път проговори, произнасяйки много ясно: „Путана“.

Господарката и прислужницата прихнаха да се смеят, а Хуанин му дръпна един преочарователен смях, повтаряше думата и пляскаше с ръце, сякаш сам се аплодира.

— На какви неща го учите!…

— Е, синко, не казвай таквиз изрази…

— Обичаш ли ме? — попита го Хасинта, като го притисна към себе си.

Момчето закова очи в Искиердо.

— Кажи й да, ама на бас, че няма да тръгнеш с нея… да знаеш… Няма да тръгнеш с нея, защото обичаш повече татко си Пепе, въшльо… А на татко ти тряба да му дадат министрацията.

Варваринът отново й го взе, а Хасинта се сбогува с твърдото намерение да се върне с подкреплението на своята приятелка.

— Довиждане, довиждане, Хуанин. До утре — и тя го целуна по ръчичката, а не по лицето, защото то бе цялото омазано с карамел.

— Довиждане, сладур — каза Рафаела, щипвайки пръстите на единия му крак, които се подаваха от обувката.

И те излязоха. Искиердо, който се перчеше, че е кавалер, макар да се мислеше по-скоро за кавалерийско животно, излезе да ги изпрати до уличката врата с малкия на ръце. И махаше с ръчичката му за довиждане на двете жени, докато те завиваха на ъгъла на „Бастеро“.

Бележки

[1] Испански художник от XVII в., автор на реалистични картини. — Б.пр.

[2] Село на северозапад от Мадрид на брега на р. Мансанарес. — Б.пр.