Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

12

Може да се предполага, че когато Папитос е влязла посред нощ в стаята на Николас Рубин и му е казала, като го е разтърсила силно: „Господине, господине, леля ви каза веднага да отидете там“, светият мъж е изръмжал и се е обърнал, като отново е потънал в дълбок сън. Възможно е при втория опит на Папитос свещеникът да се е пробудил и да е прогонил махмурлука си със силно мучене, успокоявайки замъгления си мозък с мисълта, че леля му ще трябва да почака до следващия ден. И в основата на тия съждения е фактът, че Николас не се появи в дома на брат си Макси до седем часа. При подобно безразличие доня Лупе излизаше извън кожата си и като се оплакваше, нареждаше:

— Съдбата ми е да бъда жертва на тия трима идиоти… Всеки поотделно съсипва живота ми и тримата заедно ще ме унищожат… Какво семейство, господи, какво семейство! Ако беше жив моят Хауреги, друга песен щяха да пеят. Човече божи, какво спокойствие притежаваш! Не знам как с това спокойствие и с онова, което поглъщаш, не си по-дебел… Викам те в единадесет вечерта, а се появяваш в тоя час… Знаеш ли какво става?

Така нареждаше тя в салона, когато видя да влиза Николас, чиито очи издаваха добрия сън, който бе имал. Когато чу разговора, грешницата излезе от скривалището си и като се приближи до вратата на салона, се опита да подслушва. Но лелята и племенникът продължиха да разговарят много тихо и тя нищо не можа да долови. След това свещеникът, по настояване на леля си, излезе в коридора и Фортуната се вмъкна бързо в скривалището си, за да го чака там.

Тази стая беше почти напълно затъмнена в ранните часове на деня. Тези, които влизаха, не забелязваха кой е вътре. Свещта, горяла дълго през нощта, бе привършила. Отвътре Фортуната видя свещеника — черна сянка в осветената рамка на вратата, и изчака да влезе или да каже нещо. Като човек, който се колебае да влезе в леговището на див звяр, Николас се задържа на врата и оттам в тъмнината каза:

— Жено, тук ли сте?… Не виждам нищо.

— Тук съм, да, господине — промърмори тя.

— Леля ми — добави свещеникът — ми разказа ужасите от тази нощ… Брат ми бит, ранен; вие се връщате у дома по никое време и влизате, за да вземете дрехите си и да си отидете, като разрушавате семейната хармония и ни оставяте всички напълно озадачени. Бихте ли ми обяснили това идими-дойдими.

— Да, господине — отговори гласът с неизказан страх и смущение.

— А имали ли сте участие в това безобразие?

— Аз… в това за ударите не съм имала участие — отбеляза бързо гласът.

— Да направим равносметка — каза свещеникът, като се приближи малко, с ръце напред, опипващи тъмнината. — Преди няколко дни… узнах го вчера случайно… брат ми се усъмнил, че не сте му била вярна: това е. Имаше ли основание в това съмнение?

Гласът нищо не отговори и настъпи момент на боязливо очакване.

— Но вие не отговаряте? — запита Николас със сърдит оттенък. — За кого ме вземате? Мислете, че сте на изповед. Не задавам въпроса като член на семейството, нито като съдия, а като свещеник. Имаше ли основание съмнението?

След още един момент, който на свещеника се стори по-дълъг от предишния, гласът отговори тихо.

— Да, господине.

— Виждам вече — потвърди Рубин гневно, — че сте ни излъгали всички, първо мене, после монахините от „Микаелас“, моя приятел Пинтадо и след това цялото семейство. Вие сте недостойна да бъдете наша сестра. Виждате ли каква я подредихте. А аз какво помогнах?… През живота ми не се е случвало подобно нещо. Смятах ви за заблудена, не развалена, а сега виждам, че вие сте това, което наричат чудовище.

Тогава направи още крачка, като притвори малката врата и опипа стената, за да види дали има стол или пейка, на която да седне.

— Да говорим откровено, вие не обичате брат ми… Разкрийте душата си.

— Не, господине — каза гласът бързо и без никакво усилие.

— Никога не сте го обичали… там е работата.

— Не, господине.

— Но вие ми казахте, че се надявате да го обикнете според това, как се отнася с вас.

— Да, казах.

— Но безрезултатно… безрезултатно! Провал като този!… Има случаи… Така че нищо.

— Нищо.

— Чудесно! Но вие забравяте, че сте омъжена и че бог заповядва да обичате мъжа си, а ако не го обичате — да му бъдете вярна с душата и тялото си. Добър номер, да, господа, добър!… През живота ми не са ми изигравали подобен. А вие потъпквате честта и божия закон, хванали сте се за някакъв нехранимайко… Вече е ясно: разюзданото ви минало трови душата ви и пречистването бе една преструвка. Да не бях виждал това, боже, да не го бях виждал!

Свещеникът беше разгневен, че всичко бе свършило тъй зле, себелюбието му на уредник страдаше толкова, че не можа да направи нищо друго, освен да излее огорчението си в следните гневни разсъждения:

— Да знаете тогава, че сте осъдена и толкоз — осъдена.

Не се знае дали тази форма на заплаха изигра своята роля, защото Фортуната не отговори нищо. Изразът на чувствата й, породени от страшното проклятие, потъна сякаш в тъмнината на пещера.

— Поне, нещастнице, признайте греха си — каза Рубин, който, примъквайки се в мрака, бе намерил един сандък, на който да седне. — Не крийте нищо от мен. Колко пъти, колко пъти бяхте невярна към мъжа си?

Отговорът се бавеше. Николас дори потрети въпроса, като омекотяваше тона, и накрая чу шепот, произнасящ:

— Много.

После отец Рубин разказваше, че това много го потресло и му заприличало на шума, с който хлебарките се разбягват по стените в безпорядък.

— С колко мъже?

— Само с един…

— С един!… Наистина ли? След като се оженихте ли, се запознахте с него?

— Не, господине. Познавам го от много време… Винаги съм го обичала.

— А-а-а! Да… старата история… Отлично — каза свещеникът, чието самолюбие се изявяваше винаги, когато съумяваше да се покаже предвидлив. — От това се страхувах аз. Първата любовчица… Не го ли казах, не ви ли го казах? Там е опасността. Много случаи съм виждал. Добре. А тоя негодник е отдавнашен, нали?

Фортуната отговори с „да“, без да разбира какво означава отдавнашен.

— И той ли е нещастникът, който, злоупотребявайки със силата си, преби бедния Макси — слаб и болнав?… Ай, лош свят!

— Той беше… но Макси го предизвика… — каза гласът. — Тия неща стават, без да знае човек как… Аз видях от прозореца.

— От кой прозорец?

— На оная къща.

— Къщичка имаме?… Да… да, вечното. Бях го предупредил. Не мислете, че отново ще ме омотаете. Къщичка и всичко!… Какво безчестие! А не чувствувате ли угризения. Всеки чувствителен човек в подобен случай би се разпънал от терзания… Но вие сте така невъзмутима!

— Аз съжалявам… съжалявам. Бих искала това да не се е случвало.

— Да, да не е ставала тази история, за да продължите да грешите тайничко. И танцът да продължи. И тоя вид извратеност познавам наизуст.

Фортуната млъкна. След като очите на свещеника се приспособиха към тъмнината, в стаята сякаш нахлу повече светлина и Николас започна да различава жената на брат си, седнала върху сандъка с кърпа в ръка. От време на време тя я приближаваше към лицето си, като че да избърше сълзите си. Фортуната наистина плачеше, но понякога причината да приближава кърпичката до лицето си бе необходимостта, която момичето изпитваше, за да се предпази от неприятния мирис, който издаваха черните и овехтели дрехи на свещеника.

— Тия сълзи, дето ги проливате, от истинско покаяние ли са? В същност!… Ако вие се покаете истински, но съвсем истински, с дълбоко и горещо покаяние, това все още би могло да се оправи. Но ще бъде необходимо да се подложите на тежки и решителни изпитания… това е. Бихте ли се върнали в „Микаелас“?

— О! Не, господине — отвърна грешницата веднага.

— Ами тогава да ви вземе дяволът — извика свещеникът с презрителен жест.

— Ще ви кажа… Аз се покайвам, но…

— Какво покайване!… — каза Рубин, ръкомахайки грубо. — Откажете се от безсрамното си прелюбодеяние; откажете се също от лошия човек, който ви е омагьосал.

— Това…

— Това какво?… Гледай каква е!… И ми го казва ей така, с такъв цинизъм.

Фортуната не знаеше какво означава цинизъм и млъкна.

— Всичко ме кара да мисля, че вие се подготвяте да повторите грешката и че няма кой да ви избие от главата тая проклета илюзия.

Дълбока въздишка потвърди това предположение по-добре от думите.

— Значи, макар че се виждате погубена и обезчестена от тоя негодяй, вие все още го обичате. Добре, да ви е честито!

— Не мога да го поправя. Това е вътре в мен и не мога да го победя.

— Да… Вечната история. Наизуст я познавам… Че обичат само ония и не могат да го заличат от мисълта си, и че това, и че онова… С една дума, това е само липса на съзнание, погубване на сърцето, заобикаляне на греха… Ах, какви жени! Знаят, че страстите трябва да се побеждават и изтръгват, а те, господа, винаги вкопчени в илюзийката… Филизи искат да бъдат… В крайна сметка вие не желаете да се спасите. Вкарахме ви в правия път и съвсем скоро поехте по козите пътеки. Към планината, дъще, към планината! Добре, там ще се разберете с бога. Смея се на провала, който ви очаква. Все едно, че го виждам, ще се впуснете отново в свободния живот. Развлечения… ех!… За момента ще има малко подобрение и тоя безделник ще ви даде известна протекция; ще имате къща, където ще живеете… Сега се сетих: тоя мъж женен ли е?

— Да, господине — каза с мъка Фортуната.

— Света дево пречиста! — възкликна свещеникът, като вдигна две ръце към главата си. — Какъв ужас и какво общество! Друга жертва — съпругата на тоя господин… А вие, нагла, сеете смърт и унищожение, откъдето минете…

Тая проповедническа фраза изплаши малко Фортуната.

— Ще получите наказанието си, и то скоро. Вечната история… Какви жени, боже, какви жени! Впускайте се в похождения! Позорете мъжа си, разваляйте два брака: ще дойде, ще дойде трясъкът. Не ви завиждам за това, което ще си спечелите. Сега извънбрачното съжителство, после проституцията — пропастта. Да, ето я, вижте я, вече е отворила черната си паст, по-лоша от тази на дракон. И няма спасение, натам отивате с главата надолу… Защото тоя мъж ще ви изостави… ясно е като бял ден.

Фортуната бе навела глава до коленете си. Беше се свила на кълбо и хлипането й свидетелствуваше за душевните й терзания.

— Ах, жено нещастна! — добави свещеникът тържествено, като се приповдигна. — Не само сте измамница, а и глупачка. Всички влюбени са такива, защото им пресъхва разсъдъкът. Човек ги вади от чистилището на насладата и те отново се връщат там. Щом си го търсиш, имай си го тогава. В ада ще ви видят сметката. Вървите натам с увъртания и сладникава любов… Това е всичко. Нито аз мога да направя нещо с вас, нито вие имате какво да правите в тоя дом. Сметките са приключени. Към потока, дъще, към развлеченията, вие излизате оттук и когато си отидете, ще опушим с благовония, да, ще опушим с благовония… Чу-у… десно.

Това той изрече на вратата и след това се оттегли, без да добави нито дума. Доня Лупе чакаше в салона, за да разбере дали бе имал повече успех от нея в изясняването на истината, и там доста дълго си поговориха. По-късно чуха шум, долови се гласът на Фортуната, която говореше тихичко с Патрисия, казвайки й може би как и кога ще прати да вземат дрехите й. Лелята и племенникът се показаха след това на прозорците откъм балкона и я видяха да пресича забързана улицата и да завива зад ъгъла, без да извърне погледа си към къщата, която напускаше завинаги.

Николас повтаряше фразата, от която беше доволен: „Ще опушим с благовония, ще опушим с благовония и ще опушим с благовония.“ А що се касае за лавандата, на неговото тяло — тя също не би се отразила зле. Без да се обижда някой.