Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

4

Нашият герой изхвръкна и тръгна по улица „Мира ел Рио Баха“, която е толкова стръмна, че трябва да си еквилибрист, за да не се отърколиш с главата надолу по камънаците. Идо слезе по нея почти както го правят дечурлигата, на един дъх, и щом се озова на площадчето, което се нарича „Нов свят“, душата му се отпусна като птичка, стрелнала се във въздуха. Той се разпъхтя, сякаш искаше да вкара в дробовете си повече въздух, отколкото побираха, разтърси тяло, както правят кокошките. Прежурящото слънце му беше приятно, а съзерцанието на онова синьо, безкрайно чисто и ведро небе даваше криле на литналата му душа. Простодушен и впечатлителен, дон Хосе беше като децата или истинските поети и усещанията му бяха винаги живи, а образите изключително релефни. Той виждаше всичко прекалено уголемено или смалено — според случая. Когато биваше весел, предметите му изглеждаха чудно красиви; всичко му се усмихваше, според собствения му израз, който много обичаше да употребява. Обратно, когато биваше натъжен, което ставаше най-често, и най-красивите неща погрозняваха — ставаха черни и се покриваха с воал… струваше му се, че е по-вярно да каже „със саван“. Същия ден той беше в добро настроение и възбудата от щастието го правеше повече дете и поет от друг път. Ето защо „Нов свят“, най-запустялото и грозно място на земното кълбо, му се стори красив площад. Излезе на улица „Ронда“ и се огледа като естет наляво и надясно. Ето „Пуерта де Толедо“[1]. Каква величествена архитектура! От другата страна е фабриката за газ… О, чудеса на индустрията!… После — сияйното небе и ония далнини на Карабанчел[2], които се губят в необятността, наподобяваща океан дори с шумовете си… Великолепия на природата! Както си вървеше, в миг го обзе такава страст към обществената просвета, че едва не припадна от глупавите надписи, които виждаше навсякъде.

„Ни са ръзришава да са прудават дреи и нито да са куват перони“, гласеше на една страна. Дон Хосе възкликна: „Ей че тъпота!… Неграмотни!… Да употребят два съединителни съюза! Ама животни с животните, не виждате ли, че първият, естествено, свързва думите или изреченията в положителен смисъл, а вторият — в отрицателен?… И да няма какво да яде един човек, който би могъл да научи на граматика цял Мадрид и да оправи тези престъпления с езика… Защо правителството не ми даде, да речем, защо не ми даде служба със съответно заплащане — да бдя за обявленията? Пънове такива, какви глоби щях да ви налагам!… Ама и теб си те бива: «Дават са стаи пуд найм»… Много хубаво, господинчо. Толкова ли ви харесват «и»-тата, че ги изяждате? Ах, ако правителството ме назначеше за отговорник по правописа из обществените места, щяхте да видите… Хайде, друг такъв: «Зъбрънену». «Забранено е да си магаре» — казвам аз.“

Бе стигнал до най-интересния момент на тая литературна критика, тъй присъща на неговия занаят, когато видя, че към него вървят трима души с тесни панталони, високи обувки, къси жилетки, шапки, пуснати над челото коси и безсрамни лица. Тия типове бяха съвсем мадридски и принадлежаха към гилдията на джебчиите. Единият отвличаше вниманието, другият пребъркваше, а третият прикриваше отстъплението. Идо ги познаваше, тъй като живееха в неговия двор, с изключение на времето, през което квартируваха в Саладеро[3], и не обичаше да си има вземане-даване с подобна паплач. С удоволствие би им ударил по един ритник в задника, ала не се решаваше. Едно е да оправяш обществения правопис, а друго — да вкараш в пътя човешкия род. „Добър ви ден“, весело го поздравиха мошениците, а на Идо кожата му се накокошини, защото си спомни за дурото и се уплаши, че ще го пребъркат, ако се разбъбри с тях. Отвърна им много любезно, без да спира: „Бог е с вас, господа… Всичко хубаво.“ И хукна да бяга. Пое си дъх едва когато ги изгуби от погледа си.

„Налага се да се почерпя нещо“, мислеше си краснописецът и преценяваше наум кои ястия обича най-много. Близо до „Пуерта де Толедо“ срещна един продавач на мед от Алкария[4], който му беше съсед. Бяха се заприказвали, когато мина друг, който изписваше дайрета, също съсед, и двамата поканиха Идо на чашка. „Вървете по дяволите, простаци…“, помисли си той и им благодари, като се сбогува тутакси с тях. Повървя още и видя една долнопробна кръчма на десния ред на „Ронда“… „Да ям до насита!“ Тази мисъл се заби в мозъка му. Известно време Идо дел Саграрио постоя пред „Ел Тартера“, както се наричаше заведението, загледан в двете покрити с прах саксии с цветя, в изображенията на монетите, в черната ръка с изправения пръст, сочещ вратата, и не се решаваше да изпълни нареждането на тоя пръст. Месото му действуваше толкова зле! Щом хапнеше от него, го обземаше онова тъй странно неразположение, прихващаше го глупостта да вярва, че Никанора е Венера Медичи. При все това си спомни, че лекарят му предписваше винаги да яде месо, и то колкото по-сурово, толкова по-добре. От глъбините на неговата природа излизаше рев, който искаше месо, месо! Беше вик, нетърпим сърбеж, властна органическа необходимост, като тая, която изпитват пияниците, когато са лишени от огъня и сърбела на алкохола.

Накрая не можа да се сдържи; шмугна се в кръчмата и като седна на една от изтърканите маси, започна да пляска с ръце, за да дойде келнерът, който беше самият Тартера, един много дебел човек, с жилетка от Байона[5] и зелена престилка на черни райета. Недалеч от мястото, където беше Идо, имаше огромен мангал, пълен с жарава и покрит със скара, голяма почти колкото решетка на прозорец. Там се печаха телешки котлети, които, опърлени на такъв силен огън, изпускаха апетитна миризма. „Котлети“, каза дон Хосе и в този момент видя да влиза един приятел, който навярно го беше забелязал и сигурно затова влизаше.

— Здравейте, приятелю Искиердо… Бог е с вас — каза Идо.

— Видях ви да минавате, маестро, и рекох: Викам… На бас, че ще направя лафа с адаша…

Въпросният седна безцеремонно и като сложи лакти върху масата, погледна втренчено своя адаш. Обикновените погледи сигурно не изразяват нищо, защото в сравнение с тях погледът на тоя субект беше като документ, изискващ почерпка. Идо беше тъй изискан, че трябваше да мине време, докато го покани, добавяйки едно много благоразумно изречение:

— Но да знаете, адаш, че имам само едно дуро… Тъй че не се отпускайте много…

Другият направи успокоителен жест и когато Тартера сложи приборите (ако чифтът ножове с кокалени дръжки, мръсната кърпа и солницата могат да се нарекат прибори) и попита какво ще е виното, смънка:

— Такова… Да не съм селяндур?… И таз хубава… Донеси от местното.

Идо дел Саграрио се съгласи с всичко това и продължи да наблюдава своя приятел, който приличаше на отегчен велик човек, с озлобен от непрестанните човешки битки характер. Хосе Искиердо минаваше за петдесетгодишен и беше снажен на ръст. Рядко можеше да се види такава красива глава като неговата и такъв благороден и мъжествен поглед. Приличаше повече на италианец, отколкото на испанец, и не е чудно, че в годините след 1873, при Реставрацията, беше любим модел на нашите най-прославени художници.

— Радвам се да ви видя, адаш — каза му Идо, тъкмо когато котлетите бяха сложени на масата, — защото имах да ви съобщавам важни неща. Вчера в къщи беше доня Хасинта, съпругата на дон Хуанито Санта Крус, която попита за момчето и го видя… искам да кажа, че не можа да го види, понеже цялото бе изпочернено… А после запита къде сте вие и тъй като ви нямаше, каза, че ще дойде пак…

Изглежда, Искиердо бе гладен от доста време, защото като видя котлетите, им хвърли войнствен поглед, който искаше да каже: „Сантяго, напред!“ И без да отвърне нищо на думите на Идо, яростно се нахвърли на тях. Идо започна да нагъва, като гълташе големи парчета, без да ги дъвче. Някое време и двамата мълчаха. Искиердо наруши мълчанието, като удари силно по масата с дръжката на ножа и рече:

— Мамка му на репобликата!… Ама че свинщина!

Идо се съгласи с кимване на глава.

Жалки репобликанци… мошеници… измамници, по-лоши от ратаи, умерени, по-долни от умерени! — продължи Искиердо в свирепа възбуда. — Да не ме настанят мене на служба, мене, ендивида, дето най се е борил за репобликата на таз шибана страна… както се казва — отгледай гарвани… храни куче… А господин Мартос[6], господин Фигерас[7], господин Пи[8], на бас, че сега не познават този бедняк Искиердо, понеже е зле облечен… а по-рано, когато Искиердо, имаше влеяние в приюта и когато Бисера[9] идваше да ме види, за да види, за да излезем на улицата, тогава. Мамка му! Сега не важим. Ама ако случайно се върне нашето, кълна им се на тия фанфарони, че ще вдигнем дандания.

Бележки

[1] Арка в Мадрид. — Б.пр.

[2] Предградие на Мадрид. — Б.пр.

[3] Стар затвор в Мадрид. — Б.пр.

[4] Планинска област в провинция Гуадалахара, на изток от Мадрид, прочута със своя мед. — Б.пр.

[5] Град във Франция. — Б.пр.

[6] Кристино Мартос (1830–1893), испански политик и правист, републиканец. — Б.пр.

[7] Естанислао Фигерас и Морагас (1819–1882), испански политик, шеф на републиканската партия и първи президент на Първата република (1873 г.) — Б.пр.

[8] Франсиско Пи и Маргал (1824–1901), испански политик, публицист и философ, втори президент на Първата република. — Б.пр.

[9] Мануел Бисера (1823–1898), испански политик, министър при Амадей I, при Алфонс XII и при Регентството.