Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (50)

2

— Ще ти кажа… Още щом ги видях, си казах: „Познавам това лице.“ Но не можах да се сетя кой е. Влезе Пес и се заговорихме… Той също искаше да го разпознае. Блъскахме си главите. Най-накрая осъзнахме, че бяхме виждали оня субект два дена преди това в кабинета на директора на хазната. Мисля, че говореше с него за плащането на някакви пушки, поръчани от Англия. Има каталаяски акцент, с мустаци е и с малка остра брадичка… петдесетгодишен, доста антипатичен. Та слушай — тъй като ние с Хоакин я гледахме много, оня чичо започна да се съмнява. Тя не мигваше… изглеждаше засрамена… И колко хубава в своя срам! Спомняш ли си онова безцветно лице с черна грива? Ами много се е разхубавила, защото е по-пълна сега, по-закръглена в лице и в тяло.

Санта Крус беше леко зашеметен. Чу се гласът на Барбарита, която влезе със снаха си.

— Излязох внезапно… — продължи Вилялонга — да съобщя на приятелите, че е започнало гласуването… Падам в краката ви, Барбарита… Аз съм добре, а вие? Разказвах тук… Та ти казвах, че хукнах да тичам.

— Към улица „Греда“.

— Не… Приятелите се бяха преместили в една къща на улица „Алкала“, дома на Каса-Ирухо, прозорците гледат към парка на министерството на войната… Качвам се и ги намирам много обезсърчени. Подадох се с тях на прозорците, които гледат към „Буенависта“, и не видях нищо… „Но за кога чакат? За какво мислят?…“ Откровено казано, аз помислих, че превратът се е провалил и че Павиа не се решава да изкара войската на улицата. Серано нетърпеливо чистеше изпотените стъкла, за да гледа, ала долу не се виждаше нищо. „Генерале — му казах, — виждам някаква черна ивица, която на пръв поглед в тъмнината прилича на цокъл… Погледнете хубаво — не е ли редица от хора? И какво правят там прилепени до стената?“ „Вижте, вижте — цокълът се движи. Прилича на змия, която се е навила около цялото здание и сега се развива… Виждате ли? Краят се простира към стръмнините.“ „Войници са“, каза тихо генералът и в същия миг влезе Саламеро с половин педя изплезен език и каза: „Гласуването продължава — предимството, което имаше в началото Салмерон, сега е в полза на Кастелар… Девет гласа… но все още не е гласувал половината Конгрес… Безпокойство — по всички лица…“ Мой ред беше тогава да отида и донеса крайния резултат от гласуването… Троп, троп… минах по улица „Турко“ и на влизане в Конгреса срещнах един журналист, който излизаше. „Предложението събра десет гласа в повече. Ще си имаме влиятелно министерство.“ Горкият Емилио!… Влязох. В залата гласуваха вече горните редове. Хвърлих един поглед и излязох. Заобиколих по завоя, като си мислех за това, което току-що бях видял в „Буенависта“ — черната ивица, навита около зданието… Фигерас излезе по стъпалата към часовника и ми каза: „Вие как мислите, ще има ли разправия тази нощ?“ А аз му отговорих: „Вървете си спокойно, учителю, няма да има нищо…“ „Струва ми се — каза той хитро, — че това ще отиде по дяволите.“ Засмях се. След малко мина един портиер и ми каза най-спокойно, че по улица „Флорин“ имало войска. „Наистина ли? Така ви се е видяло. Каква войска, бабини деветини!“ Аз се правех на удивен. Подадох муцуна през вратата с часовника. „Не мърдам оттук — помислих си аз, като гледах към масата. — Сега ще видите най-хубавото…“ Четяха резултата от гласуването. Четяха имената на всички гласуващи, без да пропуснат нито едно. Изведнъж на вратата откъм ъгъла на „Фернандел Католико“ се появяват няколко новобранци, изпратени от един офицер, и застават на стъпалата към масата. Приличаха на фигуранти. От другата врата влезе един стар полковник от гражданската гвардия.

— Полковник Иглесиас — каза Барбарита, която искаше разказът да приключи. — Добре се отърва страната… Е, Хасинто, предполагам, че ще обядвате с нас.

— Ама разбира се — каза Дофина. — Днес не го пускам; и по-бързо, мамо, че е късно.

Барбарита и Хасинта излязоха.

— А Салмерон какво направи?

— Аз насочих цялото си внимание към Кастелар и го видях да закрива очи и да казва: „Какъв позор!“ На масата настана ужасна бъркотия… Викове, протести. Откъм часовника видях множество хора, всички прави… Не различавах президента. Новобранците стояха неподвижни… Изведнъж, бум! — в коридора прозвуча изстрел…

— И започна паническо бягство… Но ти ми кажи друго. Не мога да откъсна мислите си от… Казваш, че носела шапка?

— Кой?… А! Оная? Да, шапка, и то с много вкус — каза приятелят с такъв патос, сякаш продължаваше да разказва историческото събитие, — и много елегантна синя рокля и кадифено палто.

— Ти шегуваш ли се? Кадифено палто?

— Да видиш само… и с кожи; великолепно палто. Тъй хубаво й стоеше… че…

Влезе Хасинта, без да се чуят стъпки или какъвто и да било шум. Вилялонга се завъртя около последната дума като ветропоказател, подхванат от силен порив на вятъра.

— Палтото, с което бях облечен… моето кожено палто… искам да кажа, че в онова боричкане ми отпраха единия ревер… кожата на единия ревер, искам да кажа…

— Когато се пъхнахте под банката.

— Не съм се пъхал под никаква банка, съименнице. Просто застанах на безопасно място като останалите да не би нещо да гръмне.

— Виж, виж, скъпа съпруго — каза Санта Крус, показвайки жилетката си, която току-що бе облякъл. — Виж как виси това последното копче отдолу. Бъди добра да ми го зашиеш или да кажеш на Рафаела да ми го зашие, или пък в краен случай да извикаш полковник Иглесиас.

— Дай го — каза Хасинта в лошо настроение и отново излезе.

— Доста се притесних, приятелче — каза Вилялонга, сдържайки смеха си. — Дали е разбрала? Та слушай — друга подробност. Носеше тюркоазени обеци, които прилягаха с божествена прелест на оная леко мургава кожа. Ах, какви божествени ушенца и какви тюркоази! Да ги изядеш. Когато ги видяхме да стават, решихме да последваме двойката, за да видим къде живеят. Всички, които бяха в „Прага“, ги гледаха, а тя изглеждаше по-скоро засрамена, отколкото горда. Излязохме… хоп… хоп… улица „Алкала“, „Пелигрос“, „Кабалиеро де Грасия“; те напред, ние след тях. Най-сетне пуснаха котва на улица „Колмильо“. Повикаха пазача, той им отвори, влязоха. Това е една къща на северния тротоар, между магазина за гипсови фигурки и тоя за магарешко мляко, там.

Влезе Хасинта с жилетката.

— Я да видим… Ще заповядате ли нещо друго, ваша милост?

— Друго, миличка, много ти благодаря. Тоя звяр казва, че не се бил уплашил и че излязъл най-спокойно… аз не му вярвам.

— Но от какво да се уплаша? Ако бях замесен в онова… Ще ви кажа последната подробност, за да се смаяте. Оръдията, които постави Павиа в началото на улиците, не бяха заредени. А вече знаете какво стана вътре. Два изстрела във въздуха и както се разхвърчава птиче ято от дървото, когато плеснеш под него с ръце, тъй се разпръсна и асамблеята на републиката.

— Обедът е на масата. Вече можете да дойдете — каза съпругата и излезе пред тях много угрижена.

— Стомаси, пригответе се.

Жената на Дофина беше уловила мимоходом няколко думи, които според нея нямаха никаква връзка с онова в Кортесите, полковник Иглесиас и силното министерство. Несъмнено трябваше да бъде нащрек. Налагаше се да разкрие, преследва и унищожи на всяка цена корсара. На масата разговорът се завъртя около същата тема и Вилялонга, след като разказа отново случката надълго и нашироко, за да я чуе дон Балдомеро, добави и различни подробности, които придаваха колорит на историята.

— А, Кастелар бе възхитително остроумен! „Ами федералната конституция?…“ „Изгорихте я в Картахена.“

— Колко добре казано!

— Единственият, който отказваше да напусне мястото си, беше Диас Кинтеро^[1], той започна да крещи и да се съпротивява на гражданската гвардия… Депутатите и президентът напуснаха залата през вратата с часовника и изчакаха в библиотеката да ги пуснат да излязат. Кастелар си отиде с двама приятели по улица „Флорин“ и се прибра в къщи, където получи силен пристъп от жлъчката.

Тези сведения или откъслечни новини за оная тъжна история бяха оронени като зърна грозде, останали на дъното на кошницата, след като са били извадени гроздовете. Бяха най-зрелите и може би затова най-вкусните.