Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (37)

5

Идо продължи да одобрява, макар че не беше разбрал онова за данданията, както нямаше да я разбере и всеки друг. С тая дума Искиердо изразяваше кървав сблъсък, крамола или нещо такова. Пиеше чаша след чаша, без да му се размъти главата, тъй като беше много издържлив.

— Понеже вижте к’во маестро, това, което ги дразни, е, че моя милост е бил в Картахена^[1]… А пък аз добавям — за голяма слава, мамка му! Там бяхме истинските либерали. И на бас, адаш, че през целия си живот не съм правил друго, освен да проливам кръвта си за шибаната свобода. К’во съм правил през петдесет и четвърта? Бих се на барикадите като достоен мъж. Нека попитат покойния дон Паскуал Муньос, оня с железарския дюкян, бащата на маркиз Каса-Муньос, който беше човекът с най-голямо влияние в тези предградия и дето още него ден ми рече: „Приятелю Платон, дай си лапите.“ И сетне утидох със самия дон Паскуал в двореца и дон Паскуал се качи да приказва с кралицата и скоро слезе с оная артия, подписана от кралицата, с която им теглеше голямото текме на умерените. Дон Паскуал ми рече да сложа една бяла кърпа на върха на един прът и да вървя отпреде и викам: „Спри огъна! Спри огъна!…“ През петдесет и шеста бях лейтенант от упълчението и О’Донел се уплаши от мене, а като говореше на войската, рече: „Ако няма кой да ми хване Искиердо, значи нищо не сме направили.“ През шейсет и шеста по време на онуй, с артилеристите, моят побратим Сокоро и аз стреляхме на ъгъла на улица „Леганитос“… През шейсет и осма, по време на пресветата, бях на пост в банката да не крадат и викат, че ако случайно се мернеше там някой мошеник, убивах го… Сетне пък идва ред за награждаване и Пучета ми го правят пазач на „Каса де Кампо“, Мочило — на „Пардо“… а на мене — едно текме. Честна дума, аз не искам друго освен една жалка служба да разнасям пощата, където и да било. Отивам при Бисера и мислите, че ме позна ли? Къде ти!… Казвам му, че съм Искиердо, по прякор Платон, а той клати глава. Както се казва — не си спомнят за долното стъпало, щом се качат горе… Сетне се ожених и си живяхме горе-долу. Ама като дойде шибаната репоблика, умря ми моята Деметрия и аз нямах к’во да ям; утидох при господин Пи и му рекох: „Такова… господин Пи, идвам тук за едно назначение…“ Къде ти! На бас, че сигур човека го е било яд на мене, понеже стана и рече, че той места нямал. И един проклет портиер ме изхвърли На улицата! Мамка му! Да беше жив Калво Асенсие! Той, виж, беше ендивид, дето знаеше да се държи с истинските мъже. Какъв приятел загубих! Целият приют беше наш по онуй време и бог не можеше да ни излезе насреща, мамка му!… Той, виж, той беше! Значи, хващаше ме за ръка и влизахме в някое кафене или кръчма да пийнем по ичкия… понеже беше много народен и по-либерален и от Пресветата дева. Ама тези сега?… Както се казва — нито либерали, нито репобликанци, нито нищо. Вижте тоя Пи!… Празноглавец. Ами Кастелар? Също празноглавец. А Салмерон? Пак празноглавец. Роке Барсия? Същата работа. Сетне, ако се наложи, ще дойдат да ни молят за помощ. Ама аз… Пръста си няма да мръдна; стига дандании. Ако ще се продънва репобликата, да се продъни; и ако ще се продънва тоя долен народ, да се продъни и той.

Наново изпразни чашата, а другият Хосе се дивеше както на сладкодумието, тъй и на издръжливостта му на пияч. После Искиердо се разсмя саркастично, като продължи:

— Викат, че ще ви докарат Алифонсо… Стана тя! Ако ме питат, да го докарат. На бас, че е все едно наистина да докарат Терсо. Дето се вика — на мене все ми е едно: бяло или черно. Чуйте най-важното: Оназ година, като бях в Алкой, карлистите ме подмамиха. Преминах към четата на Кальоса де Енсария и изстрелях сума ти патрони по гражданската гвардия. Каква дандания! Тичай тук, тичай там. Ама скоро се отметнах от думата си, понеже ме бяха цанили за половин дуро на ден, а грошовете изобщо не се вясваха. Аз си рекох: „Хосе, я стани либерал, че туй с карлистите не те грее.“ Измъкнах се една нощ и право в Барселона, дето гладорията беше толкоз голяма, маестро, че за малко да пукна. Ах, адаш, ако не ми се беше случило да срещна там моята племенница Фортуната, не е за разправяне. Помогна ми. Добро момиче е, и с парите, дето ми даде, грабнах проклетия влак и — в Мадрис…

— Тогава — каза Идо, уморен от несвързания разказ и от гротесковия език — прибрахте туй прелестно дете…

Идо търсеше сантименти в тая бъбрива страница на съвремието; ала Искиердо, като човек с повече мозък, пренебрегваше сантимента, за да се върне към забавната история.

— Пристигам, отивам при комитетите и им казвам в очите: „Ама господа, заемаме ли позиции или не заемаме позиции? Щото, ако не заемем, тук ще има голяма дандания.“ Присмиваха ми се… Мошеници! Сякаш се бяха продали на умерените!… Знайте ли, адаш, с какво ми се надсмиваха ония празноглавци? Ами на̀ — с туй, че не знам нито да чета, нито да пиша. Не е съвсем вярно, мамка му, понеже да чета аз знам, макар и не съвсем без запъване, то се следва. За писане, не пиша, щото мастилото ми тече по пръстите… Ами! Дето се вика — писачите, вестникарите и плямпачите със своите тиологии погубиха тази шибана страна, маестро.

Идо, какъвто си беше, го подкрепи с голямо закъснение; Искиердо го стисна толкова силно за ръката, че на него не му остана в края на краищата нищо друго, освен да се съгласи с кимане на глава, слагайки си едно наум, че дава своя авторитетен глас в подкрепа на такава глупост само защото е насилен.

— Тогаз, скъпи ми адаш, като видях, че искат да ме тикнат в дранголника и да ме забъркат с фантетата, измъкнах се и утидохме в Картахена. Ей че живот беше! Мамка му! Мен искаха да ме направят менистър на вътрешните рабути, ама аз рекох „не“. Не ми аресват важните служби. И, знаеш ли, излязохме с фрегатите из ония ми ти морета. И тогаз, волю-неволю, провъзгласиха ме за лейтенант на кораб и бях на заповедите на самия генерал Контрерас, който ми говореше на „ти“. Ей, какъв човек беше и каква хубава униформа имаше! Приличаше наистина на султан с червената си шапка. Славно време беше. Аликанте^[2], Агилас^[3]! Ха насам, ха натам… Ако ни бяха оставили, адаш, щяхме да опапаме целия свят и целия щяхме да го превземем. Оран!^[4] Ама че противни са тоя Оран и онуй шибано „ву“ на французите, дето никой христиенин не може го изтрая!… Махнах се оттам и се върнах в моята Испанийка, влизам в Мадрис тихо и кротко… К’во ме засяга? Представям се на тези тиолози празноглавци и им викам: „Ето ме и мене, ето ви личността на испанския ендивид, дето целия си живот е прекарал в битки и е влачил червата си за шибаните свободи… Убийте ме, мамка му, убийте ме; на бас, че не искате да ме назначите…“ Вие обърнахте ли ми внимание? И те толкова. Дрънкат ли, дрънкат в Кортесите, а светият народ нека пукне. А пък аз викам, че трябва да превземем Мадрис, да подпалим Кортесите, кралския дворец и шибаните министерства, заложната къща, казармата на гражданската гвардия и водохранилището, а сетне да окачим на бесилката Кастелар, Пи, Фигерас, Мартос, Бисера и останалите, щото са умерени…