Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (178)

1

Фортуната долови шум зад вратата и чу някой да пита:

— Може ли?

— Влезте, дон Сехисмундо — отвърна тя, като позна управителя на аптеката.

И той влезе с усмихнато лице и с важния вид на човек, който знае, че е полезен. Младата жена седеше в леглото, облечена с пеньоар и с кърпа на главата. „Колко е красива! — помисли си Балестер, като я поздрави и й стисна ръката. — Сърцето да ти скъса!“

— Вчера не влязохте — любезно му каза тя, — защото не знаех кой е и не исках да ми идват гости. Умирам от страх, а нощем сънувам, че някой идва да ми го открадне. Искате ли да го видите?

До нея, унесен в кротък сън, лежеше новопоявилият се персонаж, чиито преждевременни прелести майката желаеше да покаже на своя приятел. Направи го повече с гордост, отколкото със срам, като отви чаршафите и показа розовото личице и стиснатите юмручета на нежното си дете.

— Колко е хубаво! — възкликна Балестер, като се наведе. — Има на кого да се метне по майчина и бащина линия.

— Два часа, откакто ми е заспало. Ангелче! Ако знаете какъв е разбойник и лакомник! Решил е да си преживее добре живота. Ако можехте да видите как ме гледа… Бедничкото! Много ме обича. Знае, че го обичам повече от себе си и че е всичко за мен.

— Вече се уговорихме. Ще бъда кръстник на негово превъзходителство. Последния път, когато се видяхме, ми обещахте.

— Да, да, няма да си взема думите назад. Вие ще му бъдете кръстник.

— След първото име, което ще посочите — придаде си много важен вид той, — ще носи моето, Сехисмундо. Как ви се струва?

— Чудесно. Ще се казва Хуан, след това Еваристо и после Сехисмундо.

— Добре, примирявам се с третото място в йерархическата стълбица, но повече не отстъпвам. Ако решите да ме изпратите на четвърто място, ще се разбунтувам.

Засмяха се. Балестер бе седнал на един стол близо до леглото и не сваляше очи от тая жена, която му се струваше по-красива отвсякога. „Бих я разцелувал — рече си той, — но с приятелско чувство, с най-приятелско чувство, тая клетница ме интересува… Да разправят каквото си щат, не е толкова лоша, както смятат.“ След това почна да разказва за семейството и приятелите, новини, които Фортуната изслуша с голямо внимание.

— С цялото си коравосърдечие доня Лупе не ви забравя. Всеки ден ни пита с Кеведо за вас, пита и за момченцето, здраво ли е, добре ли суче, няма ли някакъв физически недъг…

— Недъг! — възмути се майката. — Та то е самата прелест. По-съвършено е от самото съвършенство. Ще ви го покажа голо, за да видите какво красиво детенце е. Луда съм по него. Имам чувството, че ще дойдат да ми го вземат. Знаете, че има толкова завистници!…

Като изчака да премине майчинският изблик, Балестер продължи:

— Но това, което ще ви порази най-много, е, че състоянието на приятеля Макси се е подобрило толкова, ама толкова, че няма да го познаете, ако го срещнете.

— Наистина ли? Ами, шегувате се.

— Не, винаги, щом в къщи или у съседите се появи нещо трудно за разрешаване, прибягват до помощта му. Станал е същински Соломон. Когато в птичата република възникне някоя мъчнотия, доня Дездемона го вика и прави това, което той каже.

— Виж ти, значи сме добре. Дано да е истина, което казвате. Ще се радвам много, стига само да не си спомня за мен, нито да знае, че съм жива.

— Тъкмо това няма да постигнете… Знае всичко.

— Ах, не ми казвайте това, за бога! — рече тя много уплашено и пребледня. — Нямате си представа какъв страх ме хвана. Сега вече няма да бъда спокойна нито миг. Ама истина ли е това? Не се шегувайте с мен, Балестер, вижте, че се разтреперах от страх.

— Страх от какво? Сега е по-разумен и кротък, откогато и да било. Всичко в него е търпимост и доброжелателни мисли. Говори малко, а като се отпусне, казва само умни неща. Дори да го помолиш, няма да изрече глупост. Колкото до вас, мисля, че чувствува безразличие, ако безразличието може да се нарече чувство.

— Не вярвам, не вярвам — замислено отвърна тя и по тона й личеше, че не е съвсем на себе си. — Ще видите, че някой хубав ден…

От Максимилиано разговорът се прехвърли на семейство Саманиего и Фортуната изрази голямото си недоумение, загдето Аурора не се сеща за нея.

— Това означава лошо възпитание, защото знае къде съм и от ателието дотук се стига само за две минути. Ако тя не иска да дойде, какво й струва да прати някоя служителка, за да попита жива ли съм, умряла ли съм? Вярвайте ми, боли ме, защото ако някой ме обича два пъти, аз го обичам четиринайсет пъти.

Балестер отвърна с дълбока въздишка, чийто истински смисъл събеседницата му не разбра. Неочаквано аптекарят смени темата:

— А, бях забравил най-хубавото. Знаете ли, че критикът и аз станахме добри приятели? Кой би могъл да го повярва!? Толкова го мразех! Един ден Падиля го докара в аптеката и започнах да го занасям за критиките му, като казвах, че ми харесват много. А се оказа, че е много скромен и се плаши, когато хвалят писанията му. Лека-полека се сближихме и цялата ми неприязън към него се изпари. Бедният Понсе, толкова е почтен, че пише всичко по съвест, дори когато похвали онази невероятна драма, която ме вбесяваше, сторил го, защото това му идело отвътре. И макар че му плащат със закъснение, зле или никога, той остава все тъй верен на призванието си; взема го на сериозно и му се струва, че без негова помощ никой няма да си състави мнение за театралните творби. Кандидатствува за едно местенце във финансовия арбитражен съд и го спечели. Какво си мислите? Клетникът трябва да издържа болната си майка и аз, откакто ми разказа историята си, не му вземам нищо за лекарствата. Шегуваме се с Олимпия и пиесата, като му викаме, че любимата му е много романтична и няма нищо страшно да се ожени за нея, защото тя не яде. Няма да имат нужда нито от готвачка, нито от кухня, нито дори от кошница за покупки. Съветвам го да се откаже от призванието си и да остави авторите и публиката да се оправят, както могат. Съгласен е с мен и накрая ми довери една тайна: написал драма, която е дал в „Еспаньол“, и успехът й е сигурен веднага, щом се постави. Мисля да отида на премиерата с всичките си приятели, за да ръкопляскаме и извикваме автора на сцената най-малко четиридесет пъти. Иска да ми прочете творбата, та му казах да ми я донесе. Без да я чета, ще му кажа, че е великолепна, а един мой приятел журналист ще напише една статийка от рода на в литературните кръгове се говори много и т.н. Казвам ви, тоя клетник ми е приятен и ще му помогна с каквото мога. Досега съм му дал повече от половин квартильо^[1] успокояващ балсам, постоянно взема и екстракт от беладона, защото майка му страда от ревматизъм. Направих й лапа за кръста, която струва доста пари. Аз съм си такъв, хване ли ми някой окото, готов съм да му дам и ризата си. Ако знаехте колко драг ми стана Понсе! Приказваме си дълго за реалистичното и идеалистичното изкуство, за естетиката и когато кажа нещо, дори да е голяма глупост, слуша ме, сякаш чета евангелие, та можете да си представите каква важност си придавам. Като изключим тия глупости с критиката, той е божия душа, много е приятен, много деликатен, без никакви други слабости освен тая, че обича Олимпия и си въобразява, че човек с мозък може да се ожени за такова безполезно същество. Поставил съм си задача да му избия това от главата и вярвам, че съм на път да го постигна. Защото аз му казвам така: „С какво ще се издържате? С музикалната пиеса?“ Ако се ожени, ще станат четирима в семейството: младоженците, болната му майка и сестричката му, която, Понсе ми каза, имала вълчи апетит. За всичко това си говорим надълго в аптеката, която наричаме литературен кръжец, и аз го обработвам. Ако Олимпия знаеше какви неща говоря на годеника й, щеше да ми издере очите, но нищо, нека се коси. Досега познавам седем нейни избраници, но и тоя няма да го пипне. Взел съм го под свое покровителство и ще го спася. Добре ще се подреди, ако се ожени!

— Ей че сте шегаджия! Бедният Понсе! Казах ви, че е добро момче, а вие се готвехте да го подиграете.

— А, хубаво, че се изплъзна. Пазя съдбоносната сладка за друг, да, за следващия, върху когото ще се стовари цялата ми омраза. Не ме питайте кой е, защото няма да ви кажа… Ще ви кажа след като я лапне, понеже той трябва да я изяде, каквото ще да става.

В това време гласовете, които се чуваха от съседната стаичка, се повишиха значително и до слуха на Балестер достигнаха думите: залагам на малката, удвоявам на чифта.

— Това е чичо ми Хосе — рече Фортуната, — играе мус с един приятел. Карам го да идва тук, докато лежа, защото ме е страх сама, а за да не скучае, поръчвам да му купуват бира и му позволявам да идва с приятеля си за компания.

Балестер надникна през открехнатата врата, за да види двойката. Не се познаваше с никого от двамата, но лицето на Идо дел Саграрио не беше ново за него и му се стори, че го е виждал някъде, макар и да не си спомняше точно къде и кога.