Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

15

Докато там беше отец Нонес, Балестер имаше вид на сломен от скръб човек и съзерцаваше тъжната картина с уважението, което вдъхват мъртъвците, криейки мъката си зад благоприличие, в което имаше известна въздържаност. Но когато не останаха други свидетели освен светицата и Сегунда, добрият аптекар сметна, че няма защо да сдържа стремителните чувства, бликащи от сърцето му, и като се приближи до все още топлото тяло на своята нещастна приятелка, прегърна я и покри челото и бузите й с безброй целувки.

— Ах, госпожо — каза той на основателката, триейки сълзите си, — виждам, че се учудвате, като ме виждате да плача, също и на излиянията ми… Но много я обичах, беше ми приятелка, щеше да стане моя любима… искам да кажа… не, простете, бяхме приятели… Вие не я познавахте добре, аз да… Беше ангел, искам да кажа, щеше да стане, можеше да стане; простете, госпожо, не знам какво говоря, защото това нещастие потресе душата ми. Не го очаквах. Беше една небрежност. Тя самата с глупостите, които вършеше… защото бе от онези ангели, които вършат много глупости… Разбирате ли ме?… Бедната жена, толкова красива и толкова добра! Няма съмнение, че е следствие на това, че процесът не бе установен навреме. Опасявах се, че така ще стане. Преждевременното излизане, душевното вълнение… Прибавете и немарливостта, липсата на грижи, надзор, на авторитет, който би трябвало да й бъде наложен. Ах, ако аз бях тук! Но не можех, не можех. Задълженията ми… Повярвайте, госпожо, сърцето ми е разбито и ще ми бъде нужно дълго време, за да утихне мъката. Беше ми станала толкова скъпа, че не излизаше от мислите ми. Съдбата ме свързваше с нея и можехме да бъдем щастливи, да, щастливи, уверявам ви. Щяхме да отидем в някоя друга страна, в някоя далечна, много далечна страна. Нито веднъж не съм я целунал. Не смеех, нито тя щеше да ми позволи, защото бе най-достойният и почтен човек, който можете да си представите.

Гилермина бе колкото смаяна, толкова и изпълнена със съчувствие към излиянията на тоя добър човек, който се изразяваше с такава откровеност. Малко по малко мъката на Сехисмундо започна да се уталожва и седнал до възглавето на смъртното ложе, заговори със светицата по един въпрос, който се налагаше от обстоятелствата.

— Не, госпожо, простете, но разноските за погребението ще платя аз. Искам да си доставя тази малка радост. Не ми я отнемайте, за бога.

— Но, синко, та вие сте бедняк — отвърна основателката. — Защо ви са тия разноски? Ако нямаше друга възможност, щеше да бъде много благочестиво и много добре. Не ставайте глупав и задръжте парите си, че и без това нямате. Ще плати този, който е длъжен да плати, и толкова. Умният и от малко разбира, нали?

Балестер не се признаваше за победен и държеше на своето, но Гилермина така го обработи, че накрая му изби тая мисъл от главата. Сегунда и нейните две приятелки от пазара облякоха клетата госпожа Рубин, а аптекарят се залови усърдно с подготовката на погребението, което трябваше да стане на следващата сутрин. През целия ден не напусна дома на покойната. На обед остана сам в него, а тялото на Фортуната, вече облечено в черни дрехи, бе положено върху леглото. Балестер не се насищаше да я съзерцава, вглеждайки се в спокойните черти, които смъртта вече бе докоснала, но все още не бе обезобразила. Лицето й бе като от слонова кост, с винени петна покрай очите и на устните, а веждите изглеждаха още по-изящни, по-очертани и черни, отколкото бяха приживе. Няколко мухи бяха кацнали върху това бледо лице. Сехисмундо отново изпита желание да целуне своята приятелка. Какво го интересуваха него мухите? Бе същото както когато бяха паднали в млякото. Просто ги изважда и пие. Мухите хвръкнаха, когато живото лице се надвеси над мъртвото, но щом се отдалечи, накацаха отново. Тогава Балестер покри лика на своята приятелка с кърпа от фин плат.

Малко по-късно дойде Гилермина. Идваше от дома на дон Пласидо, за да каже на Балестер няколко думи за погребението. Поговориха малко и понеже тя се боеше, че мъжът на покойната може да дойде и да направи някое безобразие, аптекарят побърза да я успокои:

— Не се безпокойте. Днес сутринта успяхме да го затворим. Клетникът бе побеснял и доста се измъчихме, докато му отнемем проклетия револвер, който си беше купил, за да застреля Аурора и един друг човек, който често се навърта из квартала. Знаменитата доня Лупе бе изгубила ума и дума от страх. Притекохме се на помощ с Падиля и едва успяхме да обезоръжим философа и да го заключим в стаята, където той започна да удря глава в стената и да надава викове, които се чуваха от улицата.

— Казвах ви аз. Цялата тази логика трябваше да доведе дотам. Не можеше и да бъде друго. В десет часа ще се отслужи литургия на гробището и ще има заупокойна молитва. Разпоредено е от когото трябва погребението да бъде първокласно, с луксозна катафалка с шест коня. Ще присъствуват и децата на сиропиталището… Ще кажете, че целият този разкош е неуместен.

— Не, аз не казвам нищо.

— Нищо особено нямаше да има, ако го кажехте, защото на пръв поглед е абсурдно. Но усложнените причини водят и до усложнени следствия, затова виждаме в света толкова неща, които ни се струват безсмислени и ни карат да се смеем. Ето защо се придържам към принципа да не се смея на нищо и че всичко, което става, поради самия факт, че става, вече заслужава малко уважение. Разбирате ли ме?

Щеше да каже още нещо, но влезе Пласидо с шапка в ръка и съобщи на своя генерал с тон на флигеладютант, че е пристигнала доня Барбара.

Светицата слезе и завари приятелката си да наблюдава с малко суров поглед Хасинта, която бе прегърнала нежно мъничкото канарче, сякаш го бе намерила на улицата или го бяха сложили в кошница пред вратата на дома й. На госпожа Санта Крус чертите на бебето също говореха нещо, но изпълнена с благоразумие и патила веднъж, тя се боеше да не изпадне в смешно положение, подобно на предишното. Затова госпожата се колебаеше и не смееше да се радва; доводите, които Гилермина й приведе, не можаха да разсеят нейната сдържаност и недоверчивост. Нежните чувства, които преливаха в сърцето на Хасинта, представляваха хармонично съчетание на радост и мъка пред вид обстоятелствата, при които това мило същество се бе озовало в ръцете й. Не преставаше да мисли за тази, която малко по-горе, в същата сграда, беше престанала да съществува тази сутрин, и се удивляваше, че усеща в сърцето си чувства, които бяха нещо повече от съжаление към жената без късмет, тъй като в тях може би имаше нещо другарско и сестринско, основано на общи нещастия. Да, спомняше си, че мъртвата бе някога най-големият й враг; но последният период на враждата и невероятният жест с наследяването на Питусо криеха, без разумът да може да разбули тази загадка, едно помирение. Със смъртта помежду им — едната във видимия свят, другата в невидимия — твърде възможно беше двете жени да се гледат от двата бряга, обзети от желание да се прегърнат.

Трите госпожи казаха едновременно:

— А сега какво ще правим?

Последва кратък спор по въпроса къде да отнесат тази скъпоценна придобивка. Гилермина преодоля трудностите, като предложи да го отнесат в дома й. Дадоха заповеди на Еступиня да бъдат отведени в жилището на светицата и трите женища, от които щяха да изберат най-добросъвестно дойката, която трябваше да отгледа небесния красавец.

През нощта на този паметен ден в къщата на Санта Крус се разигра една знаменателна сцена. Хасинта и свекървата хванаха натясно Хуан и го поставиха в затруднено положение, като му показаха редактираното от Еступиня писмо и го принудиха (какъв позор за достойнството му!) да се покаже искрено съкрушен, тъй като случаят не беше за шеги, нито позволяваше да се измъкнеш с няколко фрази или остроумна мисъл. Беше прегрешил тежко, оскърбявайки законната си жена, изоставяйки след това съучастницата си и правейки я достойна за съчувствие и дори за симпатия посредством низ от постъпки, за които той единствено бе отговорен. Накрая Санта Крус, стараейки се да възстанови уронения си престиж, отрече някои неща, а други, най-горчивите, смекчи и подслади по възхитителен начин, за да могат да бъдат преглътнати, като потвърди в заключение, че момчето е негово и само негово, поради което го признаваше и приемаше, решен да го обича, сякаш му го беше дала неговата обожавана и законна съпруга.

Когато останаха сами, Хасинта си разчисти сметките със съпруга си; бе тъй проникновена, непоколебима и храбра, че той едва успяваше да й отвръща, а хитрините му бяха безсилни и достойни за присмех оръжия срещу истината, която се лееше от устните на оскърбената съпруга. Със суровите си присъди тя го караше да трепери и не бе вече лесно за ловкия кавалер да се наложи над тази нежна душа, чиято диалектика често бе отслабвала под въздействието на ласките. Тогава стана ясно, че продължителните страдания бяха сринали уважението на Хасинта към нейния съпруг и развалините бяха повлекли със себе си част от любовта, която сега бе сведена до такива жалки размери, че почти не се забелязваше. Неприятното положение, в което го поставяше всичко това, разпалваше все повече и повече гордостта на Санта Крус; презрението — не престорено, а истинско, реално, което показваше жена му, караше клетия човек да страда ужасно, защото фактът, че жертвата не страдаше вече от ударите, които получаваше, бе твърде нерадостен. Да бъде никой в присъствието на жена си, да не намира при нея онова убежище, с което бе свикнал, го разстройваше дълбоко. Вярата му в сигурността на това убежище бе толкова силна, че загубвайки го, изпита за първи път това тъй тъжно чувство за непоправима загуба и пустота; чувство, което в разцвета на младостта е равносилно на това да остарееш, да се окажеш сам при наличието на семейство и бележи часа, в който най-хубавото от живота вече е отминало, и си обърнал гръб на надеждите, които по-рано са били пред теб. Ясно му го каза тя, с изразителна прямота в очите, които никога не лъжеха:

— Прави каквото искаш. Свободен си като птица. Интригите ти вече никак не ме засягат.

Това не бяха само приказки, с течение на времето съпругът се убеди, че тя бе казала самата истина.

Известно време детето остана с кърмачката в дома на Гилермина, докато не осведомиха за всичко дон Балдомеро, след което бе отнесено в бащината къща. Хасинта му се посвети тялом и духом и изпитваше задоволство, че всички у дома го обичат, включително и баща му. Когато бе самичка с него, дамата строеше в дръзките си мисли дворци от дим с въздушни кули и с още по-крехки куполи, поради това че бяха чиста представа. Въображението й стигаше дотам, че мнимата майка се умиляваше от лъжливия спомен, че е носила в утробата си това скъпоценно дете, и потръпваше при мисълта за болките, които бе „изстрадала“, давайки му живот. След тия игри на буйната й фантазия идваха размишленията за това, колко неуреден е светът. Тя също имаше свое разбиране за установените от закона връзки и ги рушеше мислено, като правеше невъзможното — връщаше времето назад, променяше и разместваше качествата на хората, слагаше сърцето на един в гърдите на друг, главата на трети върху раменете на еди-кой си, стигайки накрая до такива причудливи корекции на сътворения свят, че бог, както и неговият наместник във фуста — Гилермина Пачеко, би се разсмял. Целият този циклон от мисли и прекроявания се въртеше около ангелската глава на Хуан Еваристо; Хасинта преправяше чертите му, като му придаваше своите собствени, примесени с тези на едно съвършено същество, което би могло да има лицето на Санта Крус, но чието сърце несъмнено бе това на Морено… сърцето, което я бе обожавало и което бе чезнало по нея… Защото Морено можеше да й бъде съпруг… да е още жив, да не е похабен, нито болен и да има лицето на Хуан, този неискрен и лош човек… „И дори да го нямаше, да, дори да го нямаше… Ах, тогава светът щеше да бъде такъв, какъвто би трябвало да бъде, и нямаше да се случат много от лошите неща…“