Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

5

Прекрасна и весела бе вечерята в дома на богатите господари Санта Крус! В същност то не беше вечеря, а закъснял обед, понеже фамилията не обичаше да си ляга късно, следователно спадаше към юрисдикцията на най-строгото бдение. Пуйките и петлите бяха за следващите дни, а вечерта всичко, което бе сервирано на масата, принадлежеше към царството на Нептун. Месо се сервира само за Хуан, който беше вече по-добре и можа да седне на масата. Бе истинско угощение на кардинали с преголямо изобилие от риба, миди и всичко, което се въди в морето. И всичко тъй изискано, тъй добре подправено и сервирано, че беше истинска наслада. На масата имаше двадесет и пет души — за отбелязване е, че гостите като цяло представяха съвършена сбирка мостри на всички социални класи. Поветицата, за която говорих по-рано, беше достигнала тук със своите най-различни ластари: маркиз де Каса-Муньос беше от паричната аристокрация, един Алварес де Толедо брат на херцог Гравелинас, беше от старата аристокрация, женен за една Трухильо. Получаваше се някаква иронична хармония от съчетанието на двамата благородници, произхождащи, единият — от великия херцог Алба, а другият — наследник на дон Паскуал Муньос, предостоен търговец на железария на улица „Тингорерос“. От друга страна, тук се срещаме със Саманиего, който беше почти продавач, много близо до Руис-Очоа, тоест, високата банка. Вилялонга представяше парламента; Апариси — общинския съвет; Хоакин Пес — съда, а Федерико Руис представяше много неща наведнъж: пресата, литературата, философията, музикалната критика, пожарникарската команда, икономическите дружества, археологията и химическите торове. А Еступиня, с черния си сюртук от фино сукно, какво представляваше? Старата търговия, без съмнение, традициите на улица „Постас“, контрабандата, може би религията на нашите прадеди, поради туй, че е тъй искрено благочестив човек. Дон Мануел Морено-Исла не дойде тази вечер; но пък тук бяха дебелият Арнайс и Гумерсиндо Арнайс с трите си щерки — Барбарита II, Андреа и Исабел; ала Хасинта, която беше тъй хубава в една много семпла рокля на черни и бели райета върху яркочервен фон, засенчваше и трите си сестри.

Барбарита също изглеждаше добре. От мястото си на края на масата Еступиня я стрелкаше с поглед, щом тръгнеха от уста на уста хвалебствията за тъй вкусните блюда и за нечуваното разнообразие от риби. Великият Росини, когато не гледаше към своя идол, бъбреше без отдих и полугласно със съседите си, обръщайки неспокойно профила си на папагал на всички страни.

На вечерята не се случи нищо достойно за разказване. Всичко бе безоблачна радост и добър апетит без никаква безвкусица. Хитрецът Дофин караше Апариси и Руис да пият, за да се напият, защото и единият, и другият имаха много забавно пиянство. И най-сетне постигна с шампанското онова, което не беше сторил с хереса. Щом се напиеше, Апариси проявяваше възторжен ентусиазъм към националните бележитости. Неговите посръбвания винаги биваха големи излияния на патриотични сълзи, тъй като той казваше всичко през плач. Вдигна тост за героите от Трафалгар[1], за героите от Каляо[2] и за много други морски герои, ала тъй развълнуван и с тъй гнусливо свити обонятелни мускули, че можеше да се помисли, че Чурука[3] и Мендес Нунес[4] са негови родители и че миришат много лошо. Руис го избиваше също на патриотизъм и на герои, ала клонеше към земното и в тона му се долавяше известна свирепост. Заговори за Тетуан[5] и за Сарагоса[6], и направи чужденеца мат и маскара, като казваше, че в края на краищата нашето бъдеще е в Африка и че протокът[7] е испански ручей. Изведнъж Еступиня велики се изправи с чаша в ръка и не можете да си представите очакването и тържествената тишина, които предшествуваха неговата къса реч. Развълнуван и почти разплакан, макар че не беше пийнал, той вдигна наздравица за благородната компания, за благородните домакини на дома и за… тук — една емоционална пауза и един нежен поглед към Хасинта… и затуй благородната фамилия скоро да има потомство, както той очакваше и… и подозираше… и вярваше.

Хасинта силно почервеня и всички, всички присъствуващи, включително и Дофина, похвалиха остроумието. След това в гостната се състоя голяма вечеринка, ала малко след дванадесет часа всички се бяха разотишли. Хасинта спа неспокойно и на следната сутрин, когато съпругът й още не се беше събудил, излезе за църква. Отиде в „Сан Хинес“, а след това — у Бенигна, където се сблъска със сцени на униние. Всички племенничета бяха обезпокоени, неутешими и още щом я видяха да влиза, изтичаха към нея, молейки я за справедливост. Какво бе направил Хуанин!… Нищо не беше по божията угода! Започнал с изтръгването на фигурките от рождеството, а най-лошото било, че се смеел, като го вършел, сякаш било развлечение. Виж ти развлечение! Той беше безобразник, злодей, убиец. Тъй свидетелствуваха Исабел, Пакито и останалите, говорейки объркано и един през друг, защото негодуванието не им позволяваше да се изразяват правилно. Оспорваха си думата и се улавяха за леля си, повдигайки се на пръсти. А къде беше разбойникът? Хасинта зърна да се появява умното му и хитро лице. Когато той я видя, остана малко объркан и се прилепи до стената. Хасинта се приближи до него, като му се показваше строга и сдържаше смеха си… Поиска му обяснения за неговите ужасни престъпления… Да изтръгва фигурките!… Питусо криеше силно засраменото си лице и бъркаше с пръст в носа си…

Осиновителката не беше успяла да получи от него отговор, а обвиненията граничеха с безумие. Хвърляха в лицето му най-отвратителни престъпления и се подиграваха, на него и на неговите грубиянски навици.

— Леличко, знаеш ли? — казваше Рамона през смях. — Яде портокаловите кори…

— Прасе!

Друг детски глас засвидетелствува най-тържествено, че има и нещо повече. Тази сутрин Хуанин гризял в кухнята картофени обелки; това вече беше свинщина.

Хасинта целуна престъпника за голямо изумление на другите деца.

— Ама че ти е хубава престилката!

Престилката на Хуанин беше такава, сякаш с нея бяха търкали пода. Другите му дрехи също бяха мръсни.

— Леличко — каза и Исабелита, като се правеше на обидена. — Само да видиш… Той все се тътри по пода и хвърля къчове като магаре. Ходи на боклука и взема пепел в шепи и ни я хвърля в лицата…

Влезе Бенигна, която идваше от църква, и подкрепи всички тия изобличения, макар и със снизходителен тон:

— Мила, не съм виждала подобен дивак. Горкичкото… личи сред какви хора е израсло.

— По-добре… Така ще го опитомим.

— Какви грозни думи казва!… Как се смя Рамон!… Да знаеш само как го забавлява езикът му на мулетар. Снощи ни създаде неприятности, защото викаше своя тато Пепе и си спомняше за кочината, в която е живяло… Горкичкото! Сутринта се изпика в гостната. Дойдох си аз и го намерих с вдигнати поли… Добре че не му е скимнало да го направи върху табуретката… направил го в сандъка за въглища… Трябваше да заключа гостната, защото всичко ми трошеше. Видя ли какво е направил с рождеството? На Рамон му беше много забавно и излезе да купи още фигурки, защото инак кой ще понесе такъв палавник? Не можеш да си представиш каква стана тя снощи тук. Всички плачеха в хор, а той вземаше фигурките и ги запращаше на пода.

— Горкичкото! — въздъхна Хасинта, като отрупваше с ласки осиновеното си дете и всички останали, за да избегне някоя буря от ревност. — Ама не виждате ли, че той е расъл при други условия? Сега ще се научи да бъде изискан. Нали така, детето ми? — Хуан кимаше с глава и разглеждаше едната обица на Хасинта. — Да, ама не ми откъсвай ухото… Трябва всички да бъдете добри приятелчета и да се държите като братчета. Нали, Хуан, няма да чупиш вече фигурките?… Нали няма? Хайде, той е сериозен. Рамонсита, ти си най-голямата, научи го, вместо да му се караш.

— Много е нахален — искаше да изяде и една свещ — каза Рамонсита неумолимо.

— Свещите не се ядат, не. Те се палят… Ще видите колко скоро ще научи той всичко… Да не мислите, че не е схватлив.

— Няма начин да го накараме да не се храни само с ръце — отбеляза Бенигна през смях.

— Ами че как искаш да знае?… Щом през живота си не е виждал вилица… Но сега ще се научи… Не забелязваш ли колко е умен?

Вилюендас влезе с фигурките.

— Ето, да видим дали тези ще се спасят от гилотината.

Питусо ги гледаше лукаво усмихнат, а останалите деца ги обсебиха, като взеха всякакви предпазни мерки, за да ги отърват от разрушителните ръце на дивака, който не се откъсваше от осиновителката си. Инстинктът, силно развит у децата, както у малките животни, го подтикваше да се притиска о Хасинта и да не се отделя от нея, докато тя беше в къщи… Той беше като кученце, което бързо различава господаря си сред всички хора, които го заобикалят, привързва се към него и му се глези и гали.

Хасинта се мислеше за майка и като усещаше някакво неизразимо удоволствие, беше готова да обича това клето дете с цялата си душа. Вярно, че то беше на друга. Ала тази мисъл, която заставаше между нейното щастие и Хуанин, постепенно губеше стойността си. Какво я интересуваше, че то е на друга? Тая друга може би бе умряла, пък ако е жива, все едно, защото го беше изоставила. На Хасинта й стигаше, че е дете на съпруга й, за да го обича сляпо. Нима Бенигна не обичаше децата от първата жена на съпруга си като нейни? Пък тя обичаше Хуанин, сякаш го беше носила в утробата си. И нямаше какво повече да говори! Забрава за всичко и никаква ревност по отношение на миналото. Във възбудата на нежността си дамата чертаеше мислено един малко дързък план. „С помощта на Гилермина — мислеше си тя — ще се престоря, че съм измъкнала това дете от сиропиталището, та никога да не могат да ми го отнемат. Тя ще уреди това и ще се направи един съвсем редовен документ… Ще станем фалшификаторки и бог ще благослови нашата измама.“

Тя го нацелува хубаво, като му поръча да бъде добър и да не прави свинщини. Едва стъпил на пода, Хуанин сграбчи бастуна на Вилюендас и се запъти с най-заплашителна осанка право към рождеството. Без да го спре, Вилюендас се смееше и викаше:

— Сбогом, парички! Ей… Помощ! Стражи!

Единогласен писък на ужас и отчаяние изпълни дома. Рамонсита сериозно мислеше, че трябва да се повика гражданската гвардия.

— Ела тук, калпазанино. Тъй не се прави — извика Хасинта, тичайки да го хване.

Едно нещо радваше младата жена. Хуанин се подчиняваше само на нея. Ала я слушаше наполовина. Като я гледаше лукаво, прекъсна намерението си за нападение.

„Вече ме познава — мислеше си тя. — Вече знае, че аз съм неговата майка, че наистина ще му бъда… По-нататък аз ще го възпитам, както трябва.“

Най-странното бе, че когато тя се сбогува, Питусо искаше да тръгне с нея.

— Ще се върна, мило мое дете, ще се върна… Виждате ли как ме обича? Виждате ли?… Значи, да се държите добре всички и да не се карате. Който е лош, няма да го обичам.

Бележки

[1] Нос в Испания на северозапад от Гибралтарския проток, свързан с победата на адмирал Нелсън през 1805 г. над обединените флоти на Испания и Франция. — Б.пр.

[2] Главно морско пристанище на Перу, обстрелвано от испанската флота под командуването на Мендес Нунес (1866 г.) — Б.пр.

[3] Косме Дамян де Чурука и Елорса, испански моряк, роден през 1761 г., загинал през 1805 г. в битката при Трафалгар. — Б.пр.

[4] Кастро Мендес Нунес (1824–1869), испански моряк, командувал испанската флота, обстрелвала Каляо. — Б.пр.

[5] Град в северно Мароко, бивша столица на испанския протекторат, свързан с победа на испанците през 1860 г. — Б.пр.

[6] Град в Испания, столица на едноименна провинция на брега на р. Ебро. През 1808–1809 г. издържал героично обсадата на френските войски на Наполеон. — Б.пр.

[7] Гибралтарският проток. — Б.пр.