Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (118)

5

Наблюденията му върху физическата отпадналост не спряха дотук. Една сутрин, като ставаше, усети, че главата му се върти. Никога не бе чувствувал подобно нещо. На улицата забеляза, че трябва да полага усилия, за да върви съвсем направо. Минавайки покрай проядената врата на Латинския манастир, той се видя в нея като в огледало. Видя се много ясно — почтена диря, запазена само от снизхождението на времето. „Всичко остарява — помисли той, — и щом камъните се износват, как няма да се износи и човешкото тяло.“

Признаците на отпадналост се увеличаваха с потресаваща бързина. Два дни след това Фейхо разбра, че не чува добре. Звукът му бягаше, сякаш целият свят със суматохата си и с думите на хората беше отишъл някъде по-далеч. Фортуната трябваше да вика, за да я чуе. Това положение беше не само мъчително, а и смешно. Наистина още съществуваше навикът, но се уморяваше много повече отпреди и когато се изкачваше по стълби, въздухът не му достигаше. Оглеждаше се в огледалото сутрин и в него безмилостно виждаше как цветущите му някога бузи сега са пожълтели: челото му се сбръчкваше, а очите му бяха зачервени и сълзливи. Като обуваше ботушите си, десният крак го болеше, като че ли му вкарваха гореща игла в колянната капачка, а винаги, когато се навеждаше, някакъв мускул в гърба, чието име не знаеше, му причиняваше разкъсваща болка, която би била непоносима, ако не преминаваше бързо… „Какво голямо падение, приятелю — си казваше той, — какво падение! Започнало е. Вече се вижда. Безумието ме е обхванало с твърдите си ръце и с много други старчески неща. Но, честно казано, тая немощ не я очаквах още…“

Обхвана го голяма тъга, която в началото смяташе да не споделя със своята любима, но един следобед, когато седяха до балкона, се почувствува тъй сломен, че не можа да прикрие мъката си:

— Лудетино, забеляза ли, че аз… знаеш… видя ли, че със здравето не съм добре. И, между другото, колко години ми даваш?

— Шестдесет — каза тя сериозно, съзнавайки, че е малко неискрена.

— Преди два дни започнах шестдесет и девет. С една дума, седемдесет. Знаеш ли, че от петнадесет дни насам ми се струва, че съм остарял изведнъж с двадесет години? Запазил си бях външността и пламъка на петдесетгодишен мъж, когато изведнъж природата ми каза: „Да си отивам… не мога повече…“

Фортуната беше забелязала безсилието му, но, разбира се, не говореше за това.

— И което най-много ми тежи — каза дон Еваристо с гняв, удряйки с юмрук върху ръчката на креслото, — е това, че зрението ми… Винаги съм имал зрение като на рис. Представи си, в Хавана в двореца Атарес виждах сигналите на крайбрежната кула на Моро и различавах отлично цветовете на знамената. Но от вчера установих, че нещо ми става. Почти не виждам някои предмети и когато слънцето ме огрее, очите ме сърбят… От утре мисля да нося зелени очила. Ще бъда прекрасен. Колкото до слуха ми, вече си разбрала. Преди няколко дни не чувах с лявото, сега пък с дясното. Издигам се, бях лейтенант, вече съм капитан. Уверявам те, че това ме забавлява. Но велика глупост е да въставаш срещу природата. Тя има свои закони и онзи, който не ги познава, си плаща. В това отношение не бях много практичен, както и в много други неща. Но тъй като се бях самозабравил при нашите отношения и се правех на юноша на шестдесет и девет години, отново ще си ги припомня, за да предотвратя лошите последствия. Необходимо е да се погрижа повече за теб, отколкото за себе си. Малко още мога да издържа.

— Не… Каква глупост — обади се Фортуната този път с глас, по-състрадателен, отколкото искрен.

— Не се мъчи да ме успокояваш. Ако издържа повече, да кажем година-две, един прекрасен ден ще заприличам на малоумен. И в това състояние, в което си ти, ще ме секнеш и ще ми слагаш лъжицата в устата. На мен малко ми остава, красавице, и трябва да мисля най-вече за теб, а ти имаш много време, защото сега си в най-хубавите си години и в разцвета на красотата си.

Следващия ден, за да изкачи стълбите, трябваше да се обляга на парапета и да полага големи усилия. Имаше чувството, че върши това по-скоро с ръцете, отколкото с краката си, „Трябва да се бърза. Ако не внимавам, няма да имам време нито да опазя добре тази нещастница от мошениците, нито от собствените слабости на характера й. Бедното момиче! Трябва да помисля много за бъдещето й, защото на нея, каквото й свирят, това играе. Идеята, която ми хрумна да я осигуря срещу пожари — искам да кажа да я предпазя от всякакви опасности, може би не й харесва, навярно не й харесва. Но тя ще започне да разбира, че няма друг път… Горко ми! Остава ми още малко. Бог да ми е на помощ! Кой можеше да предположи!“

Влизайки в къщи, започна, без да усеща, да изказва гласно мислите си:

— Кой можеше да предположи, че аз, който никога не бях опитвал нито прах, нито хапче, нито таблетка, трябваше да науча, че има аптеки на този свят, а спалнята ми да бъде пълна с всякакъв вид лекарства. Ако изпълнявах всичко, което лекарят ми препоръчваше, нямаше да издържа и три дни. И кой можеше да предположи, че аз, гастрономът, ще започна да се отвращавам от храната. Ясно е, стомахът ми иска да ме напусне преди всички останали части на тялото и вече трябва да мисля, че щом го няма шефа на лабораторията… Но какво да се прави.

Дон Еваристо извисяваше глас, за да може да се чува, защото на улицата се беше настанила една латерна, която свиреше полки и валсове. Обитателките от третия етаж, роднини или племенници на управителя от Сан Андрес, който живееше там, започнаха да танцуват, а след малко ги последваха и тези от втория етаж на отсрещната къща. Буйствуваха много и децата на улицата и олелията бе тъй ужасна, че дон Еваристо и приятелката му замълчаваха, като се гледаха и се смееха.

— Съседите не ни позволяват да се чуем. Да помълчим, защото има време да говорим.

Отправи тъжен поглед надолу и Фортуната, скръстила ръце, го гледаше внимателно, съзерцавайки опустошителната старческа разруха върху лицето му, докато възбудителните ритми на танца се отдалечиха и изчезнаха. Вечерта настъпваше, скоро щеше да мръкне и тъй като Фейхо се страхуваше от тъмнината, приятелката му запали лампата и я постави на нощната масичка, а след това затвори прозорците.

— Къде ходи днес? — попита я дон Еваристо, който почти всяка вечер й задаваше същия въпрос не от желанието да критикува нейните постъпки, а защото от този разпит се завързваше почти винаги приятен разговор.

— Ами днес по обед се качих в къщата при онези — на свещеника — каза тя, като се смееше и обгръщаше раменете му. — Те са две племенници, или не знам какви, според мен хубавички, и си приличат, въпреки че не са сестри. Вчера бяха тук и ме питаха дали искам да им направя тегели и да им подгъна някакви ленти за плисиране на рокли. Гиздят се много и имат кройки в изобилие. Шият си два костюма и ако знаеш… едва се сдържах да не се засмея, защото от кадифето, което им остава, правят костюми за младенци и богородици. Всичко използуват, дори и една тока за шапка, която не могат да употребят, я слагат за колан на някакъв светец.

Фортуната беше установила връзки със съседите си. Взаимно си гостуваха с наемателите от къщата и с някои семейства от съседната — обикновени простодушни хора, така че при всяко посещение у тях уличницата отиваше с шал и с кърпа на главата. По това време, докато продължи този спокоен живот, у нея отново се затвърдиха старите маниери, които беше загубила от контакта с други хора с по-изтънчени обноски. Навикът да слага ръцете си на кръста при всеки повод отново силно я завладя, а бедният език, с акцент и провлечен при изговарянето на някои гласни, укрепна в устата й, както се подновява родният език у човека, който се завръща в родината си след дълго отсъствие. Най-изтънченото семейство от съседите, или онова, което най-много се стремеше да бъде такова, беше семейството на свещеника и тези две религиозни племенници винаги се стараеха да изтъкнат разликата между техния изряден език и този на тяхната хубава съседка.

— И знаеш ли, мили, какво ми казаха днес? — продължи Фортуната, едва сдържайки смеха си. — Ах, каква прелест… Ще ти го разкажа, за да се посмееш. Голямата, която е по-наперена, вдигна вежди и като ме гледаше, като че ли със съжаление, извиси онзи толкова фин глас, толкова фин, че сякаш са го създали паяците, и взе, че ми каза: „Но този господин няма ли да се ожени за вас?“ Без малко да изпусна дрипата… Аз й отговорих: „Може“, а тя продължи да мърмори. И за да ме остави на мира, най-после и казах, че ще се оженим, вече готвим документите и скоро ще изпращаме поканите.

— Добре си й отговорила… Какво се бъркат в онова, което не ги интересува.

— А сега аз те питам — каза Фортуната, много по-нежна и по-сериозна. — Ако не бях омъжена, щеше ли да се ожениш за мен?

— Знаеш моите схващания по този въпрос — отговори той с добро настроение. — Вярваш ли, че те са се променили, откакто съм болен, и че мъжете мислят по един начин, когато стомахът им работи като часовник, и по друг, когато машината започва да се разваля. Подобно нещо се случва, момиче, но едно е да се говори, когато си в отлично здраве, и друго — от ръба на гроба… Но те уверявам, че не съм променил схващанията за брака. Продължавам да вярвам, че е глупаво да се жениш и ще отида в другия свят, без да променям мнението си. Какво искаш? Аз съм видял много свят… На мен ми е все едно. Зная, че преходността е неизбежно условие при любовта и от всички, които си обещават да се обожават, докато са живи, деветдесет на сто, вярвай, на втората година се чувствуват като затворници един до друг и биха дали всичко, за да се отърват от веригата. Онова, което наричат изневяра, е само юрисдикцията на природата, която така иска да се опълчи срещу обществения деспотизъм, и ще видиш, че съм снизходителен към всички, които произнасят тази присъда.

В този дух именно продължи любимата си тема; но Фортуната не разбираше добре тези теории, без съмнение поради езика, с който си служеше нейният приятел. След малко тя седна да вечеря. Фейхо изяде само едно рохко яйце, а после пи шоколад, защото стомахът му не приемаше тежка храна. Но по време на своята скромна вечеря той се наслаждаваше да гледа как се храни неговата приятелка, чийто апетит бе благословен от бога.

— Момиче, имаш добър апетит. Гледам те и в момента, в който ти завиждам, се и радвам, че те виждам вече така здраво уловена за живота. Така, така ми харесва… Не се срамувай да ядеш много, и понеже има в изобилие, вземай всичко, което можеш, защото ще дойде ден… Дано не дойде! Вече знаеш какво ни чака: аз отивам надолу, ти отиваш нагоре. Като ти казвам, че хубавото от живота ти е напред… И голяма глупачка ще бъдеш, ако не напълнееш, колкото се може повече, та плътта ти да стане, ако е възможно, още по-твърда и стегната, че каквато си ми лекомислена, ще ти бъде по-добре в любовта.

Докато Фортуната ядеше от огромното количество стафиди и бадеми, като ги вземаше от чинията едно след друго и ги слагаше в устата си, без да ги гледа, добродушният старец слушаше нейното бърборене с известна небрежност и в някакъв унес. Понякога изглеждаше отегчен и като се понадигаше от стола си, сякаш отхвърляше мненията, които току-що бе чул, почукваше по облегалката му.

— Ако не бях поддържал тази теза винаги, сега нямаше да имам това твърдо мнение. Любовта, това е стремежът на рода, който иска да се увековечи и от тласъка на тази толкова консервативна необходимост, каквото е и яденето, противоположните полове се привличат и съюзите се осъществяват по фатален избор, по-върховен и по-странен от всички хитрини на обществото. Погледнете един мъж и една жена. Какво е това? Изискването на вида, който моли за едно ново същество, и това ново същество настойчиво иска от своите родители да му дадат живот. Всичко останало е музика, самодоволство и празнословие на онези, които са искали да създадат общество в кабинетите си, вън от безсмъртните закони на природата. Това е ясно като бял ден! Затова аз се смея и на някои закони, и на целия наказателен обществен кодекс на любовта, който е купчина от измислени глупости на лошите, изродените и глупавите учени, които никога не са получавали от жената и най-малкото благоволение.

Фортуната го гледаше с изненада, примесена със страх, с лакти на масата, с изправен бюст, в грациозна и изящна поза, като поднасяше бавно от чинията към устата веднъж стафидка, веднъж бадемче. Фейхо хвана брадичката й между пръстите си и й каза с нежност:

— Нали имам право, момиче? Нали имам?… Ох, какво ще стане с теб, момиче, когато умра?… Ами ако продължа да живея и отпадна още повече?… Трябва всичко да предвидим, приятелко, такава грижа ме е налегнала. Колко си закръгленка и каква си хубавелка… а аз… аз… съм свършил, напълно свършил. Аз съм часовник, които изпя и последната си песен и който, дори и още малко да повърви, вече няма да показва часа.

— Не — промълви тя, търкайки главата си о гърдите му, — не… Още…

— Ох, каква измама! Аз свърших. Стомахът ми търси покой. Има нещо у мен, което вече си подаде оставката, ама окончателно; изпял съм си песента, всичко премина в историята. Необходимо е да предотвратим… да се погрижа за теб, да те предпазя от глупостта.

Фортуната се смееше и за да намали тъгата му, която неговите чудновати мисли и опасения му причиняваха, тя щедро го награди тази нощ, на раздяла, с нежността и вниманието на най-привързаната дъщеря към най-добрия от бащите.