Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

12

Следобед се появи доня Лупе, която търсеше Макси, мислейки, че е тук. Беше много разтревожена. Не влезе в стаята, нито пожела да види Фортуната — каза, че й съчувствува, но не може да има нищо общо с нея. Министърката си поприказва със Сехисмундо, като му описа станалото. Ето какво се бе случило: Максимилиано купил револвер. Но кой, по дяволите, му е дал пари? Госпожата открила това най-случайно, подушила го, като видяла да влиза с нещо, загънато в хартия. Най-лошото в случая е, че не могла да му го отнеме. Изхвърчал от къщи и след малко хората на ковача от партера дошли и казали, че го видели в покрайнините на града да стреля в оградата на фабриката за газ, сякаш се упражнявал… Доня Лупе бе ужасена. Без съмнение всичката логика и мъдрост, които клетото момче носеше в главата си, се бяха превърнали в дим. А най-лошото е, че не се е връщал за обед и никой не знае къде се намира.

— Трябва да уведомим полицията, за да не направи някоя беля. Помислих, че е дошъл тук и дотичах отчаяна… Къде ли, по дяволите, може да бъде? Балестер, за бога, разучете и ме избавете от тази ужасна тревога. Вие сте единственият човек, който може да го усмири, щом го прихванат. Излезте и вижте дали няма да го откриете, моля ви!…

Добрият аптекар отвърна, че не може да бъде едновременно навсякъде. Вдовицата на Хауреги си тръгна, обзета от дълбоко отчаяние, с намерението да отиде при господин Торкемада — светъл фар, който сочеше пристана през всички бури в нейния живот.

Фортуната бе чула гласа й и когато доня Лупе си тръгна, помоли Балестер да й обясни какво я бе довело тук.

— Ами нищо, министърката изгаря от любопитство, иска да ви види, да си поговори с вас и да ви надума неща, от които сигурно ще ви заболи глава.

— Не искам да я виждам. Не мога да я понасям. Ще ми прилошее само като я видя… Каза ли нещо за мъжа ми?

— Не спомена за него.

— И Макси не искам да виждам. Не знаете колко зле ми става, като го видя и говоря с него. Действува ми на нервите. Не ги пускайте тук. Да вървят по дяволите. Толкова съм спокойна с моя син и с приятелите, които ме закрилят! Нека не идват, за бога! Обещавате ли ми, че няма да идват?

Молеше го с неприкрит ужас. Като се разтапяше от желание да покаже кавалерска закрила и рицарска преданост, Балестер й отвърна, че старите и младите от семейство Рубин, тези от плът и кръв, както и тези, които имат гърди от памук, ще влязат в спалнята единствено през трупа му.

Целия следобед от ума на младата жена не излизаше натрапчивата мисъл колко неприятни са всички от семейство Рубин и какво трябва да направи, за да не ги пусне, ако дойдат да я видят. Добрият Сехисмундо се мъчеше да я успокои и като забеляза, че споменът за някои други хора повдигаше духа й, заговори за доня Гилермина и за нейния прекрасен живот.

— Знаете ли какво ми каза на излизане? Ако имате нужда от нещо, докато аз отсъствувам, да съобщите на дон Пласидо, на когото е наредила да бъде на ваше разположение.

— Естествено — отвърна Фортуната, преливайки от невинна гордост. — Пласидо е техен човек и още от мъничък не е вършил нищо друго освен да изпълнява поръчки на господата и да им услужва за хиляди дреболии. Той е добър човек и аз го обичам много. А доня Барбара, познавате ли я? И аз не я познавам. Но когато станем приятелки с Хасинта, ще се сприятеля и с доня Барбара. Откровено казано, възхитена съм от нежността, която сега изпитвам към небесната красавица, докато едно време се изпълвах със злоба само като си помислех за нея. Наистина не можех да я понасям, по-точно ненавиждах я и ми харесваше. Чудно нещо, нали? Сега ще станем приятелки, вярвайте ми, ще станем приятелки… Съмнявате ли се?

— Как мога да се съмнявам, дете мое?

— Май че се подсмивате, като говоря така.

— Сторило ви се е. Това оставаше.

— Добре, може и да се подигравате, но ще станем приятелки и никой няма да каже нищо лошо за мен, хубаво да го знаете. Защото ще се държа както трябва. Господи, как ще се държа отсега нататък! Детето ми, детето ми и нищо друго… Е, и сега ли ще кажете, че не се усмихвате?

— Да, но от радост, че отново сте в добро настроение… Сега, след като се имате с особи от небесния двор, никой не може да се мери с вас.

— Точно тъй. Да не би да си мислехте нещо друго?

Така се задъха, че аптекарят сметна за благоразумно да насочи разговора към по-незначителни теми, но Фортуната непрекъснато се връщаше към същото: тя и Хасинта щели да станат неразделни, а поведението й за в бъдеще щяло да бъде като на питомка в училище за серафими.

— Такава, каквато ме виждате, приятелю Балестер, аз също мога да бъда ангел, стига да реша. Важното е да решиш. И е съвсем просто нещо. Поне на мен ми се струва, че няма да имам никакви трудности. Усещам го тук, вътре в мен.

— Зависи и от хората, с които човек се събира — каза приятелят й много сериозно. — Сега да поговорим за друго. За някои дръзки намерения, които имах и все още имам спрямо вас, няма да спомена нищо, защото вие ставате светица. Макар че всичко можеше да се уреди, смятам, че е най-важно да бъдете светица и да обичате това божие създание… Добре, обръщам страницата. Знаете ли, че ако не внимавам, ще си загубя мястото в аптеката на Саманиего? Ако доня Каста разбере, че отсъствувам, за да посещавам тази, която подреди дъщеря й, моментално ще ме изхвърли. Ето защо не бива да прекалявам и тая нощ няма да дойда. Трябва да остана да дежуря. Бих зарязал всичко, ако не знаех, че ще ми бъде трудно да намеря веднага нова работа, а един период на безработица, вярвайте ми, ще ме довърши. Не ме е грижа за мен, но не искам да гладуват майка ми и сестра ми. Клетият мислител, моят знаменит зет, е зле с парите и ако аз не тегля колата, и глухите ще чуят молбите и воплите за хляб.

— Не ставайте глупак — рече Фортуната с онзи порив на щедрост, който й беше тъй присъщ. — Аз имам пари. Ако искате да пратите по дяволите тия Саманиего, пратете ги. Нека ги е яд, нека пропадат, нека ядат камъни. Ще ви дам това, което е нужно за майка ви и мислителя, докато намерите друга аптека. Имайте ми доверие… Или сме нещо, или не сме.

Балестер бе толкова деликатен, че само като чу това предложение, по лицето му изби червенина и побърза да се извини с думи на признателност. Малко след свечеряване си тръгна, като даде най-строги заповеди на брата и сестрата относно посещенията. Ако се появи някой от семейство Рубин, независимо кой, да не отварят. Остави на масата в стаята куп лекарства, а на Фортуната препоръча спокойствие и да затръшне вратата пред носа на всяка тъжна мисъл, която я споходи.

Искиердо застана на пост в стаята с голямо шише бира за през нощта, а за всеки случай бе донесъл и едно малко в допълнение. Сегунда се върна в десет, след като бе прекарала както обикновено един час в приказки край сергията за месо, и щом видя племенницата си толкова оживена, реши да си побъбрят.

— Знаеш ли кого видях? Оная леля, доня Лупе. Дойде при мен на сергията много обидена, че господин Балестер не й позволил да влезе и те види. Търси под дърво и камък племенника си, който избягал сутринта и още не се е вясвал. Знаеш ли какво ми рече? Ще ти го кажа, та да се посмееш. Вика, че Саманиего са побеснели срещу теб, а оная дъртуша, доня Каста, нямало да миряса, докато не те види в Модело. Каква комедия! Смей се, понеже ти завиждат. И друго нещо. Тая никаквица, Фенелоновица, французойката, дето е по-лоша от глада, разправя, че твоето дете не е дете на баща си, ами на дон Сехисмундо. Смей се, глупачко, това е само от завист.

Уличницата не обели зъб, но личеше, че тия думи имаха опустошително въздействие върху душата й. Когато остана сама, не можа да сдържи порива си да стане. Обзе я ужасен гняв и без да си дава сметка какво върши, се изправи в леглото и протегна ръце към закачалката, за да вземе дрехите си… „Още сега, още сега отивам и ще я удрям с тая обувка по лицето, докато й смачкам носа. Парцал, мръсница. Да казва такова нещо! Такава страхотна лъжа!… Но колко ли е часът? Удари дванайсет. Колкото и да е, ще изляза, не мога да се сдържам. Отивам, влизам в тях, измъквам я от леглото и я разсипвам от бой. Да казва такова нещо! И не го, вярва, изобщо не го вярва. Казва го, за да ме опозори. По-рано наклевети Хасинта, сега клевети и мен.“

Досещайки се въпреки помрачения си разсъдък за трудността на начинанието, тя приседна на леглото. „Оставя ли го за утре, няма да отида, защото ще ми го избият от ума. А аз трябва да й смачкам фасона. Боже мой, ако не го направя, няма да мога да стана ангел и светица. Не го ли сторя, ще трябва пак да стана лоша, знам си го!“ Обличаше някоя дреха и току я събличаше, обзета от ужасно колебание, като се люшкаше между страхотните пориви на желанието и чувството, че това е невъзможно. Най-после се облече, влезе в стаята и видя чичо си да спи, захлупил лице върху масата, близо до свещта, с голямата бутилка до него, празна до половината. „Мога да изляза, без да ме усетят… Ами ако разбудя чичо и му кажа да дойде с мен?“ Мисълта да приобщи Платон към опасното начинание я накара да се върне към действителността и да прозре безразсъдството на тая идея. „Утре сутринта обаче — рече си тя, като се върна в спалнята, — раничко сутринта, преди да е тръгнала за ателието, отивам и я разсипвам от бой.“

Загледа се в детето си и пламъкът на гнева й се разгоря още повече. „Да вика, че не е син на баща си! Какво безсрамие! Ще я направя на парчета без капка милост. Невинното, толкова мъничко и вече искат да го опозорят! Ала няма да го опозорят, защото майка му е тук и го закриля, а който каже, че не е детето на фамилията, ще му извадя очите. Той не може да е казал такова нещо. Веднъж ми го подхвърли, но то беше на шега. Той не може да го е казал, а ако знаех, че го е казал, кълна се в кръста — направи го с пръсти и го целуна, — в кръста, на който те убиха, Христе мой, заклевам се, че ще го намразя… но ще го намразя истински, не на шега… Ах, господи! — хвърли се на леглото, обзета от безкрайна мъка, — дали Гилермина и Хасинта ще повярват на тая долна лъжа, ако им кажат? Може и да повярват, вярва се на всичко лошо, а на лошото, което говорят за мен, още повече… Не, не, сигурно няма да повярват. Лъжата е прекалено гнусна. Това никой не може да го повярва, не може да бъде, не може да бъде, по-скоро ще повярват, че светът се обръща с краката нагоре и денят става нощ, слънцето — луна, водата — огън. И ако някой повярва, той ще го отрече, сигурна съм, че ще го отрече. Аз не съм му изневерявала, не съм му изневерявала — повиши глас, — а който каже, че съм изневерила, лъже и заслужава да му изтръгнат езика с нажежени клещи. Искат да ме затрият, боже мой, но каквото и да правят тия кучета, няма да успеят да ми попречат да стана ангел като всяка друга. Нека беснеят, нека беснеят, защото ще стана, ще стана!“

Въртеше се неспокойно в леглото. Детенцето потърси и налапа гърдата, но, изглежда, не намери достатъчно мляко, защото току отлепяше уста и пищеше отчаяно. Към безутешните му викове от глад се присъединиха и тези на майката:

— Радост моя, какво, няма ли? Оная, оная проклета вещица е виновна, тя ти го открадна. Ще видиш какво ще направи майка ти. Бедничкото ми, толкова мъничко и вече искат да те опозорят!… А моето дете е крал на Испания и няма нищо общо с Балестер, който е само едно приятелче… Моето дете е син на този, на когото е, и друго във фамилията няма, нито ще има, нали? Нали, щастие мое, нали, миличкото ми?