Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

8

Както вече казахме, Макси затъгува по жена си няколко дни след нейното изчезване, като проявяваше подозрителност и я зовеше с нетърпението на глезено дете, а това вбесяваше доня Лупе. Двамата с Хуан Пабло дълго разискваха как да постъпят и накрая първородният брат каза, че ще се опита да приложи върху по-малкия един добър метод на лечение, преди да прибегнат до последната мярка и да го затворят в лудница. Все още не бяха пробвали душове, не бяха го извеждали на разходка из полето, нито му бяха давали натриев бромид, който води до отлични резултати при първичен вирусен енцефалит, менингит и тъй нататък. Изстрелваше един след друг медицинските термини, тъй като по това време се налагаше да чете книги от тоя бранш на науката, и с идеите, които бе взел оттук-оттам, си придаваше важност, каквато не може да се опише.

Речено-сторено. Всяка сутрин Хуан Пабло идваше при брат си и кога с измама, кога почти насила го отвеждаше в Сан Фелипе Нери, където го обливаше с по един шотландски душ, способен да възкреси мъртвец. Понякога следобед го извеждаше извън града и се опитваше да го разсейва с приятни истории, които нямаха нищо общо с купищата глупости, намерили от известно време подслон в главата на клетото момче. След петнадесет дни енергична терапия състоянието му видимо се подобри и неговият брат и лекар бе много доволен. Не един път през време на разходките Макси се изразяваше като напълно здравомислещ човек. Никога не говореше за жена си, но щом от разговора изскочеше нещо, което пряко или косвено се свързваше с нея, потъваше в мрачен размисъл и упорито мълчание, от което Хуан Пабло не успяваше да го измъкне с цялата си реторика. Една сутрин след душа, когато изглеждаше ободрен, свеж и с бистър ум, болният спря по средата на улицата, улови нежно брат си за реверите на балтона и каза:

— Искам да те попитам: защо нито ти, нито леля, нито някой друг не искате да ми кажете къде е жена ми? Какво е станало с нея? Бъдете откровени и престанете с тия потайности. Умряла е и не смеете да ми кажете, нали? Страх ви е, че новината ще ме разстрои?

Хуан Пабло не знаеше какво да отвърне. Като видя по лицето и в очите на брат си признаци на нервна възбуда, направи опит да промени темата на разговора, но той се бе вкопчил в нея и повтаряше въпросите си, спирайки се на всяка крачка.

— Слушай тогава — рече най-сетне брат му и махна приятелски с ръка. — Смятай я за мъртва… Има ли значение за теб дали е жива или мъртва? За какво ти е жена? Жените знаят да създават само главоболия, момче. Тъкмо затова никога не ми е идвало наум да се женя.

— Мъртва! — каза Макси, без да повишава глас, но с необикновена светлина в очите. — Мъртва! Значи мога пак да се оженя. — След тия думи престана да се подчицява; слезе от тротоара и тръгна по паважа, като размахваше ръце и се блъскаше в минувачите. Хуан Пабло го напъха в една кола и го отведе в къщи. Като научи за станалото, лелята подкрепи идеята за смъртта на Фортуната с думите:

— Всички ще умрем, синко. Не се чуди, че е предала богу дух преди теб. Какво можем да сторим, щом бог е пожелал? Да се примирим и да поръчаме да й отслужат заупокойни молитви… Уверявам те, сега е най-щастлива… Нека се помъчим малко по малко да се утешим.

Този случай като че ли опроверга ефикасността на новия метод на лечение. Болният не създаваше главоболия, но отново потъна в най-отвлечени размисли. Без съмнение в мозъка му се беше появила нова мисъл или пък беше изскочила някоя от старите, които се смятаха за забравени. Не спомена името на жена си дълго време, докато една вечер, когато се разхождаха из улиците с Хуан Пабло, спря и каза:

— Искаш да ме накараш да повярвам, че е мъртва? Каква глупост! Ако е така, защо не сме в траур?

— Колко си изостанал с новините! Не знаеш ли, че излезе нов закон, който забранява траура?

— Закон, който забранява траура?! Откъде ти хрумна, че можеш да ме баламосаш? Слушай, момче, макар и да изглежда, че главата ми е размътена, виждам по-ясно от всички вас.

Повече не говориха по въпроса. Редно е да отбележим, преди да продължим по-нататък, че себеотрицанието и усърдните грижи, които Хуан Пабло полагаше за здравето на брат си, щяха да бъдат напълно необясними, като знаем егоизма на господин Рубин, ако не потърсехме причините в намеренията му, свързани с политическата икономия или науката, наречена финанси. Хуан Пабло си бе съставил план от доста време насам да погаси дълговете си, обширен план, за чийто успешен завършек бе необходимо да прибегне до търговската къща Ротшилд, иначе казано, до леля си. Нямаше никакво съмнение, че въпросът със заема беше на живот и смърт. Оставаше само доня Лупе да се съгласи; моралната гаранция на едната от двете договарящи се страни обаче съвсем не беше тъй солидна като тази на Англия или Франция. Затова именно първородният Рубин помагаше усърдно в деликатното дело, свързано с болестта на Макси. Редовно ходеше у тях и се съгласяваше с всяко мнение на леля си, независимо дали водеха разговор за политика или финанси. Изрече вдъхновени похвали по адрес на Торкемада; обяви с жар необходимостта да уреди своите работи с познатото Нова годинанов късмет, да приведе в ред разходите си така, както не би сторил това и лорд-пазителят на английското съкровище. При всеки удобен случай бодваше с някой намек доня Лупе, но нейната кожа бе по-дебела от черупката на костенурка и тя си правеше оглушки… На толкова глуха се правеше, че му идваше да я набие.

Притеснен от ужасяващото нарастване на дълговете си, философът влагаше нещо повече от братска упоритост и постоянство в грижите към Макси. Към януари на 1876 бе успял да го опитоми дотам, че го водеше със себе си в службата. Възлагаше му да подрежда книжа или да води бележки, а вечер често го вземаше на сбирките в кафенето, където бедното момче седеше като на литургия и слушаше с внимание разговорите, без дума да каже. Рядко вадеше от главата си старата и проклета тема за доброволното освобождение и смъртта на звяра-тъмничар, но една вечер, когато останаха сами в кафенето, я измъкна, също както се измъква стара вещ от тавана и се изтупва от прахта, за да се види дали не е изгнила, или плъховете не са я изгризали. Със спокойствието и яснотата на учител по философия Хуан Пабло каза следното:

— Слушай, догмата за солидарност със субстанцията бе обявена за несъстоятелна от всички светила на науката, които се бяха събрали на вселенския събор, състоял се наскоро в Базел. Заключенията са страхотни. Не четеш пресата, затова не си в течение. За чистокръвни глупаци са обявени всички, които вярват в освобождението чрез измъкване и в това, че трябвало да се прати по дяволите звярът. Поддръжниците на философската ерес, че щял да дойде нов месия, като се въплъти в някоя хубава мома и тъй нататък, се обявяват за лапнишарани и се осъждат да ядат талаш.

— Виж какво — отвърна Максимилиано с най-сериозния тон на света, като човек, който прави важно изявление. — Между нас казано, никога не съм вярвал в това за месията, нито пък съм го смятал за догма или за нещо подобно. Казах го, защото го сънувах и като се събудих, нещо от съня остана да ми се върти из главата като бръмбар. Истината е, че по онова време ме бе обзела най-странната мисъл, която можеш да си представиш, и тая мисъл навярно се беше зародила в мозъчните недра, където обикновено ферментира онова, което наричат ревност. Какво мислиш, че беше? Ами смятах, че жена ми ми изневерява и е бременна. Виждаш ли каква глупост?

— Пресвета Богородице, какъв ужас!

— Зад мисълта се криеше огнена ревност, която ме изгаряше. И знаеш ли какво направих, за да проверя дали дяволските ми подозрения са основателни? Измъкнах лъжата за месията, като й казах, че тя го носи в утробата си, а баща е Чистият разум… С тоя фарс се надявах да изтръгна признанието й. Какво се получи? Нищо, защото същата нощ ми стана много зле. Но след това разбрах безразсъдството си, ясно го видях, съвсем ясно. Нека бог й прости.

Зае се с кафето си, а Хуан Пабло си помисли с тъга: „Колко зле е тая вечер! Колко зле е, господи!“ Макси повтори шест пъти нека бог й прости и когато в кафенето влезе Леополдо Монтес с още един приятел, млъкна. Час и половина по-късно започна да се смее неудържимо на историйките, които разказваше Монтес. Включи се в разговора, като се изразяваше с такава яснота и с толкова находчивост, че присъствуващите се дивяха. Хуан Пабло разсъждаваше така: „Значи не е толкова смахнат, както си мислех. Това, което преди малко каза, е признак на най-остър ум. Ах, дявол да го вземе! Ако мога да те оправя, скъпата ми леля, сиреч баронеса Ротшилд, ще трябва да вдигне ръце и да ми даде необходимото.“