Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (33)

1

На следния ден Хуан беше горе-долу в същото състояние. Сутринта, докато Барбарита и Пласидо обикаляха от магазин в магазин, отдадени на насладата от покупките в навечерието на Коледа, Хасинта излезе заедно с Гилермина. Беше оставила съпруга си с Вилялонга, след като му бе подхвърлила, че уж отива във „Вирхен де ла Палома“ да чуе една литургия, както е обещала. Облеклото на двете дами беше тъй различно, че приличаха на господарка и слугиня. Хасинта си бе сложила палто или пардесю с цвят на стафида, а Гилермина носеше обичайния си прескромен костюм.

Хасинта вървеше тъй замислена, че глъчката на улица „Толедо“ не можа да я отвлече от вглъбеността в собствения й вътрешен свят. Наполовина скованите сергии по целия тротоар, започващи от колонадата на „Сан Исидоро“, дреболиите, дайретата, евтиният фаянс, дантелите, медните съдове от Алкарас^[1] и хилядите вехтории, които бяха изложени в тия ниши от зле заковани дъски и от още по-зле опънати платнища, минаваха пред погледа й, без тя да ги забелязва в същност. Възприемаше само мъглявите силуети на различни предмети, които вървяха край нея, докато тя сякаш стоеше на едно място, и живописният път се плъзгаше пред очите й като завеса. Върху тая завеса имаше гроздове фурми, окачени на върлини; бели дантели, които падаха на вълни от дълги прътове като ластари на пълзящо растение; купища от смачкани презрели смокини; халва на късове като дялани камъни, които сякаш бяха донесени току-що от някоя кариера; маслини в разсъхнали се бурета; една жена, наместила се на стол пред някакъв кафез, показваше две дресирани птички; после — купища златни плодове, портокали в кошници или струпани в канавката. Улицата бе станала непроходима и изпречваше като безброй препятствия пред краката на забързаната тълпа купища от делви и съдини, а паветата трепереха от минаващите коли и сякаш хората и гърнетата танцуваха. Мъже, с низи от навързани разноцветни кърпи, се изпречваха на минувача, сякаш го примамваха както тореадор мами бика. Пискливи жени пронизваха слуха с настойчивите си подвиквания, като досаждаха на зяпачите и ги поставяха пред избора да купят или да умрат. Хасинта виждаше топовете раздиплени на вълни платове покрай всички стени — сини, червени и зелени перкали, проснати от врата до врата, и замаяният й поглед преувеличаваше извивките на това писмо от парцали. Висяха, прикрепени с карфици, забрадки с ярки елементарни цветове, които се харесват на диваците. Блестеше оранжевото, скърцащо като несмазани оси; естественият цинобър, който сякаш боде очите; карминът, който киселее като оцет; кобалтът, който внушава мисли за отравяне; зеленото като корем на гущер и това липовожълто, в което има някаква поезия, примесена с охтика като в „Травиата“. Входовете на магазините, отворени сред толкова парцали, позволяваха да се види вътрешността им, тъй пъстра, както отвън, и продавачите които, облакътени на тезгяха, или мереха платове, или бъбреха. Някои размахваха ръце, сякаш плуваха в море от кърпи. Чувството на тези продавачи за живопис се проявяваше във всичко. Ако имаше някоя колона в магазина, обличаха я с червени, черни и бели корсети, а с долните фусти правеха остроумни декоративни съчетания.

Хасинта срещна различни много префърцунени хора. Бяха манекените, облечени като жени — с чудовищни подплънки, или като мъже — с вълнени костюми. След това забеляза шапки, много шапки, накацали подредени на закачалките по дължината на цяла къща; жакети, разперени с пръчка, кожуси и други дрехи, които имаха нещо, да, нещо от човешки същества без крака и глава. Накрая Хасинта не гледаше вече нищо, вгледа се само в едни жълти, съвсем жълти мъже, които, окачени на бесилки, се люлееха под напора на вятъра. Това бяха комплекти от бархетен панталон и риза, зашити един за друг, които на пръв поглед приличаха на същества от сяра. Имаше и яркочервени. Червеното изобилствуваше в изложените стоки толкова много, че те напомняха за народ, чиято религия е кръвта. Червени платове, червени сбруи, червени гердани и оглавници с арабски пискюли. Вратите на кръчмите — също с цвят на кръв. И не бяха една и две. Хасинта се плашеше, като ги виждаше толкова много, а Гилермина възкликна:

— Какво падение! На всяка крачка — кръчма. Оттук излизат всички престъпления.

Когато се озова близо до целта на своето пътуване, Хасинта насочваше вниманието си изключително към децата, които срещаше. Госпожа Санта Крус се смайваше, че има толкова много майки из тия квартали, понеже на всяка крачка срещаше някоя с рожба на ръце, много добре подслонена под шала. Всички тия бъдещи граждани подаваха само главата си над майчиното рамо. Някои бяха обърнати назад, показвайки кръглите си личица в кръжилото на шапчиците и живите си очички, когато се смееха на минувачите. Други бяха с разстроени лица, като хора, които са разочаровани още в началото на човешкия живот. Също така Хасинта видя не едно, а цели три деца на път за гробището. Представяше си ги много спокойни и с восъчен цвят, легнали в ковчежета, които някакви чичковци носеха на рамо, както се носи чифте.

— Тук е — каза Гилермина, след като повървяха малко по улица „Бастеро“ и свиха зад един ъгъл.

Не след дълго те се озоваха в едно правоъгълно патио. Хасинта погледна нагоре и видя два реда външни коридори със зидани парапети и дървени колони, боядисани в охра, много проснато пране, много жълти долни фусти, много руна, сложени да съхнат, и чу жужене като рояк. В патиото, павирано само тук-таме, но повечето голо, постлано с пръст, имаше деца от единия и другия пол на различна възраст: една дангалачка, на главата с червена забрадка, цялата в дупки или с отверстия, както би казал Апариси; друго с бяла забрадка, а трето — с непокрити рошави коси. То носеше пантофки от кожени изрезки, а другото — фини ботинки с бели, ала вече измачкани кончови и с изкривени токове. Децата бяха най-различни. Имаше такива, които ходят на училище с чанти, имаше боси палавници, които още само играят. Малко се различаваха по облеклото, а още по-малко по говора, който беше груб и с диалектни извивки.

— Момче-е-е… глей тоа… Ще ти разбия мутрата… да знаа-а-еш…

— Виждаш ли тая фанфаронка? — каза Гилермина на своята приятелка. — Тя е една от дъщерите на Идо… Тая, тая, дето подскача като скакалец… Ей, момиче!… Не чуват… Елате тука.

Всички деца, момчета и момичета, се втренчиха в двете госпожи, мълчейки полуподигравателно-полупочтително, без да се решат да се приближат. Приближаваха малко по малко шест или осем сивокафяви гълъба с преливащи се отблясъци по шиите, много хубави и охранени. Вървяха много доверчиво, поклащайки тела като кокетки, кълвейки по земята каквото намерят, и бяха тъй кротки, че дойдоха, без да се уплашат, съвсем близо до госпожите. Изведнъж хвръкнаха и кацнаха на покрива. От някои врати жени изнасяха столове и маси и рогозки за проветряване. От други излизаше нещо като облак дим — беше прахоляк от метене. Някои обитателки решеха черните си мазни плитки или русите си дълги коси и бяха метнали цялата тая растителност върху лицето си като було. Други излизаха, влачейки подпетени обувки по очукания калдаръм, и като видеха пришълките, изтичваха в бърлогите си, за да викнат други съседки, и новината се разнасяше, а през решетестите прозорци се подаваха сресани или полусресани глави.

— Ей, дечица, елате тука! — повтори Гилермина.

И те запристъпваха в редици, като пред атака. Някои по-решителни, с ръце отзад, поглеждаха двете дами най-нахално. Ала едно момче, което несъмнено имаше кавалерски наклонности, свали от главата си някаква дрипа, която играеше ролята на шапка, и ги попита кого търсят.

— Ти на господин Идо ли си?

Хлапакът отвърна, че не е и веднага от групата се отдели момичето с дългите мотовилки, с чорлавите коси и с обущата от изрезки, разбутвайки с лакти всички останали момчета и момичета, които вече се скупчваха около дамите.

— Горе ли е баща ви?

Малката отговори, че е там, и от този момент се превърна в пазителка на обществения ред. Не пускаше никого да се приближи; искаше всички хъшлаци да се разотидат и само тя да заведе двете дами до горе.

— Ама че досадни, ама че нахални!… Искат да си пъхат носа във всичко… Назад, обесници, назад… Махайте се отпреде ни, сторете път!

Мечтата й беше да върви отпред. Би желала да има едно звънче, за да звъни по тия коридори, та всички да научат какви гости идват в къщата им.

— Момиче, не е необходимо да ни придружаваш — каза Гилермина, която не обичаше някой да се блъска толкова за нея, — стига ни да знаем, че са в къщи.

Ала дългокраката не вземаше от дума. На първото стъпало на стълбата беше седнала една жена с кошница, която продаваше попреминали смокини, и дългораната за малко не стъпи с обувката си от изрезки право върху главата й. И то само защото жената не се отдръпна на минутата, за да стори път…

— Виж ти къде си се плоснала, вещице!… Изчезвай или ще те разпердушиня с един ритник…

Те се качиха, но на Хасинта все още й се искаше да разгледа добре всички хлапета, които оставаха в патиото. Някъде в дъното тя беше съгледала две момченца и едно момиченце. Едно от тях беше русо и около тригодишно. Децата си играеха с глина — най-евтината позната играчка. Месеха я, за да правят питки колкото големи пари. Момиченцето, което беше по-голямо, бе построило малка пещ с парчета от тухли, а вдясно от нея имаше един куп хлябове, кифли и питки — всичко все от същото тесто, което тъй много изобилствуваше там. Госпожа Санта Крус разгледа отдалеч тази група. Дали някое от тях? Сърцето й подскачаше и тя не се решаваше да попита дългокраката. На последното стъпало на стълбата те срещнаха друго препятствие — две момиченца и три малчуганчета, едно от които в пелени, препречваха пътя. Момичетата си играеха с фин пясък за търкане на съдове. Сукалчето, повито, с извадени крачета и ръчички, бе оставено на земята и ревеше, без някой да му обръща внимание. Двете момиченца бяха разстлали пясъка и тук-таме бяха поставили различни пръчици с връвчици и парцалчета. Това наподобяваше простора за пране в манастира „Инхуриас“.

— Каква паплач, господи! — възкликна дангалачката с негодувание на пазителка на общественото приличие, но това не даде ефект.

— Внимавайте къде ще застанете… Изчезвайте, изчезвайте!… А ти, въшко, прибери братчето си, че ще го смачкаме.

Тези нападки на един тъй ревностен авторитет бяха чути с най-нахално пренебрежение. Едно от сополанчетата тътреше коремче по пода, измъкнало четирите си лапички; другото вземаше пясък в шепи и миеше лицето си с него, много логично действие, тъй като пясъкът представляваше явно вода.

— Хайде, деца, махнете се от пътя — каза Гилермина, докато дангалачката разтуряше с крак простора за пране, крещейки:

— Безобразници, нямате ли къде другаде да играете? Ама че сган… — и се втурна напред, решена да разпердушини всяко препятствие, което се изпречи на пътя им.

Момиченцата грабнаха сополанчетата, както биха грабнали кукли, и слагайки ги на хълбок, полетяха по коридорите.

— Хайде — каза Гилермина на водачката си, — не им се карай толкова, че и тебе си те бива…