Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (42)

1

Излизайки в коридора, Гилермина говореше на приятелката си:

— Ти си голяма наивница… Не умееш да общуваш с тези хора. Остави на мен и бъди спокойна, че Питусо ще бъде твой. Аз ще се оправя. Ако влезеш в сметката на тоя мошеник, ще ти измъкне повече от онова, което струват всички деца от приюта заедно със съответните им бащи. Какво смяташе да му предложиш? Десет хиляди реала? И тъй, даваш ги на мен и ако аз го измъкна за по-малко, разликата остава за моя строеж.

След като побъбриха малко със Севернана в нейната гостна, те излязоха ескортирани от различни корпуси и взводове безделници от двете патио. Колкото и да си изглеждаха очите, търсейки Хуанин, Хасинта и Рафаела не го видяха никъде.

Същия ден, който беше двадесет и втори, здравето на Дофина се влоши поради нетърпението му и силното му желание да изпревари природата, елиминирайки средствата за естествено възстановяване. Малко след като стана, трябваше да се върне отново в леглото с оплаквания от чисто въображаеми неразположения и болки. Семейството му, което вече добре познаваше неговите лукавства, не се тревожеше, а Барбарита непрекъснато му препоръчваше легло и примирение. Той прекара нощта неспокойно, но на двадесет и трети спа цялата сутрин, поради което Хасинта можа да отскочи до улица „Мира ел Рио“, придружена от Рафаела. Това посещение бе толкова безполезно, че дамата се върна много тъжна в къщи. Тя не видя нито Питусо, нито господин Искиердо. Севериана и каза, че Гилермина била идвала преди това и дълго преговаряла с ендивида, който държал момчето на рамо, репетирайки без съмнение ролята на свети Христофор. Едничкото, в което Хасинта се увери със сигурност от разходката в този ден, бе популярността, която тя започваше да придобива в ония места. Мъже и жени я заобикаляха и без малко да я понесат на ръце. Чу се глас, който крещеше: „Да живее симпатията“ и й изпяха песенчица със съмнителен вкус, ала много добронамерена. Семейство Идо пееше първи — глас в този хвалебствен концерт и беше приятно да видиш дон Хосе, тъй елегантен с добре запазените дрехи, които Хасинта му беше дала, и с почти нова шапка с цвят на кафе. „Първородният син на клановете“ бе предмет на редица търгашески споразумения и препродажби, докато го спечели някакъв обитател на дома, който имаше специалността да прави „иги“-то^[1] по карнавалите.

Адорасион се залепваше за доня Хасинта още щом я видеше да влиза. Привързаността на малкото момиче беше като идолопоклонство. То заставаше възторжено и глупаво пред господарката, поглъщайки я с очи, и ако тя погалеше лицето му или го целунеше, горкото момиче затреперваше от вълнение, сякаш започваше да го тресе. Усещанията си то изразяваше, удряйки глава в тялото на своя идол, пъхайки се между гънките на шала и притискайки се така, сякаш искаше да пробие дупка. Щом видеше, че доня Хасинта си тръгва, Адорасион оставаше без душа и Севериана трябваше много сериозно да я вразумява. Същия ден дамата занесе на Адорасион едни много красиви ботинки и обеща да й донесе дрехи, обици и един пръстен с хубав диамант с размер на грахово зърно, по-голям дори, с размер на лешник.

Като се върна в къщи, Хасинта изпитваше силно желание да узнае дали Гилермина беше направила нещо. Извика я през балкона, ала основателката я нямаше. Вероятно, както каза прислужницата, нямаше да се върне до вечерта, защото трябвало да отиде за трети път до гара „Пулгас“, на строежа и в приюта на улица „Албуркерке“.

Този ден в дома на Санта Крус се случи щастливо събитие. Дон Балдомеро се прибра, когато семейството вече щеше да сяда на масата, и съобщи по най-естествен начин на света, че е спечелил от лотарията. Барбарита изслуша новината със спокойствие, почти с тъга, понеже капризът на безумната съдба не я радваше много. Провидението не беше действувало в случая много умно, защото те не се нуждаеха изобщо от лотарийна печалба и дори тя като че ли ги притесняваше, тъй като по-справедливо и логично бе печалбата да попадне у клетниците, които играеха, за да подобрят участта си. Същия ден имаше толкова много хора, които даваха предпочитанието си на Барабас^[2], поради това, че не бяха си възвърнали поне малко от вложените пари. На двадесет и трети, в часа на големия тираж, Мадрид сякаш беше земята на разочарованията, защото… колко странно, на никого не се падаше печалба. Трябва на някого все пак да се падне, за да повярваш, че има и такива, на които им върви.

Дон Балдомеро беше много спокоен и печалбата не му държеше ни топло, ни студено. Всяка година той купуваше цял билет, по традиция или по навик, може би по задължение, както се взема адресна карта или друг документ, който удостоверява същността на чистия испанец. Никога не бе печелил нищо освен дреболии — някоя равностойна на вложената сума или много малки печалби. Тази година му се паднаха двеста и петдесет хиляди реала. Той имаше, както винаги, много ортаци, поради което дванадесетте хиляди и петстотин дуро се разпределяха между множество хора с различно положение и богатство; та ако някои богати докопваха добра печалба, то и много бедни закачаха по нещо. Санта Крус занесе тиражния лист в трапезарията и го четеше, докато се хранеше, пресмятайки на кого колко му се пада. Чуваше се шум, подобен на този от детските гласове в номерата по време на тегленето.

— Момчетата играеха с две десети и лапват петдесет хиляди реала. Вилялонга с една десета — двадесет и пет хиляди. Саманиего — половината.

Пепе Саманиего се появи на вратата в момента, в който дон Балдомеро оповестяваше неговото име и неговата печалба. Облагодетелствуваният не можа да сдържи радостта си и започна да прегръща всички присъствуващи, включително и слугите.

— Еулалия Муньос, една десета — двадесет и пет хиляди реала. Бенигнита, половин десета — дванадесет хиляди и петстотин реала. Федерико Руис, две дуро — пет хиляди реала. Сега следва цяла тълпа. Деограсиас, Рафаела и Блас са играли с по десет реала. Падат им се хиляда двеста и петдесет.

— Въглищаря, да видим въглищаря? — каза Барбарита, която се интересуваше от играчите от последната лотарийна таблица.

— Въглищарят е пуснал десет реала; Хуана, нашата знаменита готвачка — двадесет; месарят — петнадесет… Я да видим, я да видим Пепа, помощник-готвачката, пет реала, и нейната сестра също пет. На тях им се падат шестстотин и петдесет реала.

— Каква дреболия!

— Мила, не го казвам аз, казва го аритметиката.

Ортаците запристигаха в къщи, привлечени от миризмата на новината, която бързо се разнесе; а готвачката, помощник-готвачката и други от прислугата се осмелиха да нарушат етикета. Идваха до вратата на трапезарията и оттам подаваха зарадваните си лица, за да чуят от господаря колко пари им се падат. Господарката Хасинта първа занесе благопожеланията си в кухнята и помощник-готвачката загуби съзнание, представяйки си, че за жалките й пет реала й се бяха паднали поне три милиона. Еступиня, щом като узна какво става, излезе като светкавица на улицата да търси късметлиите, за да им съобщи новината. Той именно честити на Саманиего, а когато вече не остана нито един заинтересуван, започна да дразни всички познати, които срещаше. А самият той не бе спечелил нищо.

Доня Барбарита заговори за това със съпруга си с цялата благоразумна сериозност, която случаят изискваше.

— Мили, бедният Пласидо е много опечален. Не може да скрие мъката си, а това, че излезе да съобщи новината, е само за да не разберем по лицето му, че преглъща горчив хап.

— Но, мила, аз не съм виновен. Сигурно си спомняш, че държеше половин дуро в ръка, като ту го предлагаше, ту го оттегляше, докато накрая скъперничеството му надделя над амбицията и той каза: „Пред онуй, което ще спечеля, предпочитам да употребя моето ескудо за мастика.“ На̀ ти сега мастика!

— Горкичкият… Сложи го в тиража.

Дон Балдомеро погледна съпругата си с известна строгост. Това нарушение на правилата на лотарията му се струваше много сериозно нещо.

— Сложи го, не ти ли е все едно? Нека всички бъдат доволни…

Дон Балдомеро II се усмихна с оная патриархална и толкова негова доброта и като извади още веднъж тиража и молива, каза с висок глас:

— Росини, десет реала — падат му се хиляда двеста и петдесет. Всички присъствуващи побързаха да поздравят облагодетелствувания, който остана толкова слисан и удивен, та помисли, че го вземат на подбив.

— Не, ама аз не…

Ала Барбарита му хвърли такъв поглед, който прекъсна нишката на речта му. Когато госпожата гледаше по тоя начин, не оставаше нищо друго, освен да се мълчи.

— Този блажен Пласидо сигурно се е родил прав — каза дон Балдомеро на снаха си, — че чак спечели от лотарията, без да е играл.

— Пласидо — извика Хасинта, смеейки се доволно — ни донесе късмета.

— Ама аз… — измърмори още веднъж Еступиня, в чиято душа понятията за справедливост бяха открай време много ясни.

— Но, глупави човече… какво става с главата ти — каза Барбарита с много жар, — та дори не си спомняш, че ми даде половин дуро за лотарията.

— Аз… щом вие казвате… С една дума, наистина главата ми се върти ей тъй, малко на една страна…

Предполагам, че Еступиня твърдо повярва, че е дал ескудото.

— Нали ви казвах, че номерът е от най-хубавите… — заяви дон Балдомеро с гордост. — Още щом продавачът ми го даде, предчувствувах.

— Че е хубав — прибави Еступиня, — няма никакво съмнение.

— Трябваше да спечели, аз си го знаех — потвърди Саманиего с оная убеденост, която е резултат на удовлетвореността. Три последователни четворки, след туй една нула и завършва с осмица… Трябваше да спечели.

Самият Саманиего измисли да отбележи с дайре и вилянсико^[3] щастливото събитие, а Еступиня предложи всички щастливци да отидат в кухнята, за да вдигнат шум с тенджерите. Ала Барбарита забрани всякакви бъркотии, а като видя да влизат Федерико Руис, Еулалия Муньос и едно от момчетата — Рикардо Санта Крус, тя нареди да се отворят половин дузина бутилки шампанско.

Цялата тази шумотевица достигаше до спалнята на Хуан, който се забавляваше, като слушаше жена си и слугата си да му разказват какво става и особено за чудото с печалбата на Еступиня. Колко се смя той на това, няма защо да разказвам. Затворът, в който тъй неохотно се намираше, го връщаше бързо към лошото му настроение и той мърмореше досадно на жена си:

— Тъй, тъй, остави ме пак сам, за да отидеш да се забавляваш с олелията на тия идиоти. Лотарията! Каква голяма изостаналост! Това е едно от нещата, които трябва да се премахнат — изяжда спестяванията. Това е провидението на мързеливците. С лотария не може да има обществено добруване… Какво? Пак си отиваш. Хубаво гледане на болен! И я да видим какво, по дяволите, правиш ти по улиците цяла сутрин? Хайде, обясни ми, искам да знам; защото това е всеки ден.

Хасинта се извиняваше засмяна и спокойна, ала й се наложи малко да поизлъже. Сутринта била излизала да купи рождества, цветни свещички и други дреболии за децата на Канделария.

— Ами тогава — възрази Хуанито, обръщайки се в леглото, — аз искам да знам за какво са мама и Еступиня, които по цял ден досаждат на търговците и знаят наизуст сергиите при „Санта Крус“… Хайде, обясни ми това…

Врявата на печелившите, която беше позатихнала, отново избухна с идването на Гилермина, която бе узнала новината и влизайки, извика:

— Всеки трябва да ми даде по двадесет и пет процента за моя строеж… инак бог и свети Йосиф ще ви вгорчат печалбата.

— Двадесет и пет е много за малките хора — каза дон Балдомеро. — Посъветвай се със свети Йосиф и ще видиш, че ще е съгласен с мен.

— Еретик… — отвърна дамата, преструвайки се на сърдита. — Еретик… след като смучеш парите на нацията, които са в същност пари на църквата, сега искаш да откажеш помощта си за строежа ми за бедните… По двайсет и пет процента, а ти — петдесет процента… И нито дума. Инак ще ги похарчиш за лекарства. Тъй че избирай.

— Не, мила моя; аз ще ти дам всичко…

— И няма да сториш лошо, скъпернико. Нещата се уреждат честна дума… Сто недоизпечени, които миналата седмица бяха по десет реала, сега ми ги дават за по единайсет и половина, а кафявите по десет и половина. Разорена съм. Материалите страшно поскъпнаха.

Саманиего се заинати светицата да изпие чаша шампанско!

— Но ти какво си мислиш за мен, безделнико? Аз да пия тия гадости! Колко ще получиш утре? Тогава се приготви. Утре ще бъда там като дамоклев меч. Няма да те оставя да живнеш.

Малко след това Гилермина и Хасинта говореха насаме далеч от всяко любопитно ухо.

— Вече можеш да живееш спокойно — й каза госпожа Пачеко. — Питусо е твой. Сключих договора днес следобед. Не можеш да си представиш колко се борих с оня юда искариотски. Не знам с колко ругатни ме засипа богохулникът му с богохулник. Изкара ми от раклата кръщелното свидетелство, една хартийка, която смърдеше. Този документ нищо не доказва. Детето е или не е… Кой знае. Но понеже проявяваш този каприз на глезена богаташка, хайде с бога. Всичко това ми се струва неправилно. Първо трябваше да говорим за случая със съпруга ти. Но ти търсиш изненадата и театралния ефект. Ще видим… Нали знаеш, мила, договорът си е договор. Струваше ми големи усилия да вразумя господин Искиердо. Най-сетне ще се задоволи с шест хиляди и петстотин реала. Което остава от десетте хиляди, е за мен, заслужила съм си го… Значи утре; аз ще отида следобед, ела и ти също със свещените пари.

Хасинта остана много доволна. Беше осъществила прищявката си: вече имаше играчката си. Това можеше да е детинщина, ала тя си имаше причини да постъпва тъй. Планът, който измисли, как да представи Питусо на фамилията и да го въведе в нея, показваше известна хитрост. Помисли, че нищо не трябва да казва засега на Дофина. Ще остави у сестра си Канделария своята находка, докато я направи за пред хора. След това ще каже, че е изоставено на улицата сираче, прибрано от нея… Нито дума относно това, коя е майката, най-малко пък бащата на тая кукла. Главното беше в това да наблюдава каква физиономия ще направи Хуан, като го види. Щеше ли да му подскаже нещо тайнственият глас на кръвта? Щеше ли да открие в чертите на бедното дете тия на… Заради драматичното в това събитие Хасинта жертвуваше благоразумието. Представяше си какво ще стане, предчувствуваше вълнението на неверника, своята прошка и хиляди други неща и романтични подробности, които пораждаха в душата й наслада, подобна на тая на артиста, който твори и съчинява, а също тъй трепваше у нея и малко отмъстителност, доколкото в една тъй благородна душа може да се породи такава страст.