Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

4

Съобщението, предадено точно от Олмедо за предстоящото посещение на свещеника, силно развълнува Фортуната. Отначало тя го взе за голяма чест, след това за компромис, защото идването на такава голяма личност означаваше, че нещата вървят сериозно. Не се смяташе за достатъчно изтънчена, за да приема толкова авторитетни хора. „Свещеник!… Какъв срам ме очаква! Сигурно ще ме пита за неща, които се казват само на изповед… А как ли да се облека? Дали с всекидневните си дрешки или с празничните? Може би е по-добре да бъда облечена бедно, за да не мисли… Не, не трябва така. Ще се облека прилично и скромно!“ Като привърши най-належащите всекидневни задължения, тя се среса много скромно, облече черната си дреха, новите ботуши, сложи си тъмната вълнена кърпа, закопчана с бяла металическа игла във формата на чучулига, и като се погледна в огледалото, одобри съвършеното си лице на почтена жена. Още преди да започне да се облича, беше хапнала набързо, с неохота. Не й бяха по вкуса толкова сериозни посещения, а и не знаеше какво да говори. Само от мисълта, че можеше да отговори грубо или погрешно на онова, което щяха да я питат, губеше апетит. И наистина кому бяха нужни тези посещения на свещеници. Но не успя да мисли над това, защото неочаквано се чу звън. Беше около един и половина…

Изтича да отвори вратата. Сърцето й биеше силно. Черната фигура премина през коридорчето и влезе в стаичката. Фортуната толкова се обърка, че не успя да го покани да седне и да остави палицата си. Когато Макси й разказваше за семейството си, воден повече от самолюбие, отколкото от искреност, й беше разказал невероятни случки за Николас, като го описваше като човек с много добродетели и качества и тя бе повярвала в това. Затова сега, като видя грубото селско лице на свещеника, лошо обръснатата брада и изобилието от червени косми, готови сякаш за коситба, малко се разочарова. Лицето му беше неприятно — матово, сурово и мазно, устата голяма и на огромно разстояние от кривия и малък нос; челото широко, но лишено от благородство, тялото силно, ръцете дълги, черни и малко запознати със сапуна. Черните дрехи на свещеника издаваха нечистоплътност и тази подробност, добре уловена от Фортуната, още веднъж я разочарова в светостта на лицето, защото нейното невежество не допускаше равенство между съмнителната чистота и добродетелта. Малко след това, като усети от бъдещия си девер някаква миризма, и то не на амбра, мнението й се затвърди.

— Май сте изплашена — каза Николас със студена свещеническа усмивка. — Не се страхувайте от мен. Не ям хора. Досещате ли се защо съм дошъл?

— Да, господине… Не… в същност предполагам. Максимилиано…

— Максимилиано е смахнат човек — твърдо каза духовникът с насмешливата сигурност на човек, уверен, че се намира пред много слаб събеседник. — Вие трябва да го знаете, както и аз… Сега го е прихванала глупостта да се жени за вас. Не, не че се сърдя. Не мислете, че ще ви се карам за това. Аз съм миролюбив човек, приятелко моя, и съм дошъл честно да уредя нещата. Целта ми е следната: да проверя дали сте разумна и дали разбирате, че една такава женитба е налудничава идея, ни повече, ни по-малко… И ако сте съгласна с това, искам, да, искам да кажа, вие самата да се откажете… Ни повече, ни по-малко…

Фортуната беше чела „Дамата с камелиите“. Спомняше си сцената, когато бащата моли дамата да му помогне да прогони от сина му тази глупава любов, която го опозорява, и почувствува известна гордост, че се намира в подобно положение. По-скоро от игра на добродетелност, отколкото от себеотрицание прие ролята, която й се предлагаше и беше толкова хубава!

Тъй като не й беше трудно да я изпълнява, защото не беше ни най-малко влюбена, отговори с нежен и сериозен глас:

— Готова съм да направя всичко, което ми заповядате.

— Добре, много добре, отлично — каза Николас с гордост, защото смяташе това за победа на авторитетната си личност. — Така ми харесват хората. А ако ви заповядам повече никога да не видите брат ми, да се скриете тази нощ и когато той дойде утре, да не ви намери?

Като чу това, Фортуната се поколеба.

— Ще го направя, господине — отговори тя най-после, като се стараеше да убеди свещеника в известни затруднения. — Но къде да отида аз, та той да не ме намери? И в най-отдалеченото кътче на земята ще отиде да ме търси. Та вие не познавате безразсъдните му чувства към… тази слугиня…

— О, зная, зная. Твърде големи са. Значи вие смятате, че нищо няма да постигнем, ако внезапно го зарежете? Такива ми ти работи…

— Нищо, господине, ама нищо — заяви тя, отегчена вече от ролята на дамата с камелиите, защото ако женитбата и с Максимилиано беше не чак толкова приятно разрешение, развратният живот я ужасяваше до такава степен, че всичко друго й изглеждаше приемливо, само да не се връща към него.

— Добре, превъзходно — потвърди Николас, давайки си вид на човек, който много размишлява, и то с математическа точност. — Вашето добро разположение е изходната ни точка. Такива ми ти работи. Отговорете ми сега: Ако скъсате с моя брат, има ли кой да ви подслони?

— Не, господине.

— Нямате ли семейство?

— Не, господине.

— Значи вие сте готова… В такъв случай… — каза той, като кръстоса ръцете си и се облегна назад — в такъв случай няма никакво средство, освен… освен да се отдадете на свободен живот… на свободната любов… на… Вече ме разбирате.

— Да, господине, вече ви разбирам… Нямам много пътища — заяви смирено момичето.

— Ужасна отговорност поемам! — извика свещеникът и като клатеше глава и гледаше в земята, повтори това няколко пъти, сякаш проповядваше от амвона.

В този миг в него нахлуха идеи, по-различни от тези, заради които беше дошъл. Имаше намерение да скъса връзката, ако приятелката на неговия брат се окажеше злонамерена, но като я видя примирена с тъжната си съдба, обхвана го желание за опрощение, пък и беше добър случай да покаже способностите си на духовен спасител. „Ето случай да блесна — помисли той. — Ако спечеля тази победа, тя ще бъде най-великата и най-християнската, с която може да се похвали един свещеник. Защото, представете си, че успея да направя от тази блудница образцова госпожа и истинска католичка… представете си…“ Като помисли това, у Николас се роди намерението да говори с колегите си. Приемаше сериозно ролята си на ловец на хора и наистина никога не беше му се случвала по-голяма риба от тази. Ако я извадеше от водите на покварата, каква победа, господа, какъв улов! В други, не чак толкова важни случаи, в които той се бе намесил с апостолски хитрости, беше постигнал блестящи успехи, направили го предмет на завист сред духовенството в Толедо. Да, свещеничето Рубин беше заздравил два брака, които бяха разтрогнати, беше спасил от проституция едно красиво момиче, задължил беше да се оженят трима съблазнители и всичко това със силата на неговата убедителна диалектика… „Предопределен съм да върша тези неща“ — беше последното, което помисли той, изпълнен със суетност и радост, като храбър вожд, който наблюдава голяма битка. Потърка ръцете си, мърморейки: „Добре, такива ми ти работи.“ Това беше инстинктът на работника, който си плюе на ръцете, преди да хване кирката.

След това усмихнат каза внезапно:

— Мога ли да изпуша една цигара?

— Да, господине, разбира се… — отвърна Фортуната, като очакваше резултата от това замисляне и търкане на ръцете.

— Значи така — заяви Николас сериозно, като дърпаше от цигарата. — Нямам смелост да ви хвърля по лошия път, или по-точно човеколюбието и длъжността, която изпълнявам, ми забраняват да го направя. Когато някой удавник се мъчи да се спаси, човешко ли е да го ритнеш от брега? Не, хуманността изисква да му подадеш ръка, за да се хване… Такива ми ти работи.

— Да, господине — забеляза Фортуната с признателност, — защото аз съм удав…

Искаше й се да каже удавница, но не посмя да произнесе толкова трудна дума и като я запази за друг случай, каза на себе си: „По-добре да не се бъркам където не трябва.“

— Необходимо ми е сега — прибави Рубин, гледайки дрехата по бедрата си и ръкомахайки като човек, чиито ръце трябва да бъдат свободни за някаква тежка работа — да видя ясно признаци на разкаяние и желание за редовен и почтен живот; необходимо ми е сега да чета в душата ви, в сърцето ви. Хайде сега. Откога не сте се изповядвали?

Блудницата почервеня, защото се срамуваше да каже, че не беше правила това от десет-дванадесет години. Най-после си призна.

— Отлично — каза Николас и приближи стола си към канапето, където седеше девойката. — Предупреждавам ви, че имам голям опит в това отношение. От пет години изповядвам и веднага всичко разбирам. Искам да кажа, че досега нито една жена не ме е излъгала.

Фортуната се изплаши и Николас още повече приближи стола си. Макар че бяха сами, някои неща трябваше да се говорят тихо.

— Хайде сега да видим кой беше първият? — попита свещеникът, повдигайки грубата си ръка към устата, защото едновременно с думите искаха да излязат и газове.

Тя разправи всичко за Хуанито Санта Крус по несвързан начин и срамежливо описа тъжната история.

— По-кратко. Зная подробностите така, както познавам катехизиса. Същият, който ви е обещал да се ожени за вас, и вие сте била толкова глупава да му повярвате. И един ден ви оставя неочаквано без средства и сама… Да, да, винаги едни и същи истории. След това сте опознали много мъже. Колко приблизително?

Фортуната погледна към тавана и наум пресметна.

— Трудно е да се каже… Трябва да са били…

Свещеникът се усмихна.

— Искам да кажа, с които сте имали интимен живот, мъже, с които сте живяла месец-два… такива ми ти работи… За кратките запознанства ще говорим по-късно.

— Сигурно са… — каза тя, като изживяваше един от лошите моменти в живота си.

— Хайде, не се страхувайте от техния брой.

— Сигурно са около… осем… Почакайте по-добре да си спомня.

— Достатъчно, едно и също е дали са били осем или дванадесет, или осемстотин и дванадесет. Отвращава ли ви споменът за тези постъпки?

— О, да, господине. Повярвайте, че…

— Че не можете дори и да го понасяте. Вярвам ви. Храбри мошеници! Но все пак кажете ми! Бихте ли подновили дружбата с някого от тях, ако ви помоли?

— С никого — каза Фортуната.

— Наистина ли? Помислете си добре.

От думите, които Фортуната каза след малко, проличаха честността и добрата вяра, с която се изповядваше:

— Само с един… но какво говоря… Не, не може и…

— Оставете сега дали може, или не може да стане… Този мъж, искам да кажа, това изключение от вашето отвращение, е първият, тъй нареченият дон Хуанито. Няма нужда да ми отговаряте. Тези истории ги зная на пръсти. Не знаете ли, дъще моя, че пет години съм изповядвал разкаялите се от Толедо?

— Не, не, това не може да се случи. Той е женен, много е щастлив и не си спомня за мене.

— Именно, именно… Но ще признаете ли най-после, че той е единственият човек, когото силно обичате, единственият, към когото изпитвате любов, и това нещо, тази глупост, която вие, жените…

— Единственият…

— А останалите гръм да ги удари…

— Останалите не ме интересуват.

— А моят брат?… Такива ми ти работи.

Внезапният въпрос зашемети каещата се. Не го очакваше, нито пък си спомняше за бедния Макси в този миг. Тъй като беше напълно искрена, не помисли да скрива истината. Освен това този свещеник й изглеждаше много хитър и ако го излъжеше, той щеше да улови измамата.

— Брат ви също не обичам.

— Отлично — каза свещеничето, приближавайки стола си колкото се може по-близо до нея.