Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (29)

2

От казаното става ясно, че Дофина бе напълно безгрижен човек. Когато се ожени, дон Балдомеро му предложи да вземе няколко хиляди и да търгува с тях било като играе на борсата, било като участвува в каквато и да е друга сделка. Момъкът прие, опита, но това не го задоволи и той се отказа изобщо да се забърква в дела, които носят много неизвестности и безсънни нощи. Дон Балдомеро не бе съумял да се отърси от това толкова испанско предубеждение: бащите да работят, за да почиват и се забавляват децата. Тоя благ господин се радваше на безделието на сина си, както един майстор се радва на творбата си и толкова повече й се любува, колкото по-отпадат ръцете, с които я е създал.

Също така трябва да се каже, че тоя момък не беше прахосник. Харчеше наистина, но с такт и мярка и удоволствията преставаха да бъдат за него удоволствия, щом почнеха да му налагат известно разточителство. В такива случаи добродетелта му показваше благото си и пленително лице. Той имаше известно вредно страхопочитание към парите и щом можеше да купи нещо за две песети, със сигурност нямаше да даде три. Във всички случаи винаги му беше доста трудно да се лиши от някоя голяма сума, обратно на щедрите, които, когато дават, сякаш се смъква товар от гърба им. И тъй като познаваше добре стойността на монетата, той умееше да я употреби в насладите си предпазливо и почти пресметливо. Никой като него не знаеше да изстиска една банкнота от пет дуро или от двадесет. От сумата, с която кой да е разсипник си доставя едно удоволствие. Хуанито Санта Крус винаги извличаше две.

Подобно на ловък финансист, умееше да мине за щедър, когато случаят го изискваше. Никога не беше безразсъден и ако някой път апетитите му го довеждаха до известни залитания, съумяваше да се овладее навреме, за да избегне погрешната стъпка. Най-голямо удовлетворение за семейство Санта Крус бе да знаят със сигурност, че синът им няма дългове, както повечето синове на добри семейства в тези покварени времена.

За дон Балдомеро би било донякъде приятно Дофина да разкрие отличните си качества в политиката. О, ако той се впусне, сигурно щеше да се прояви! Ала Барбарита го обезкуражаваше: „Политиката, политиката! Ами не виждаме ли какво е? Една комедия. Всичко се обръща на празни приказки и безполезни дела…“ Това, което караше дон Балдомеро II да се поразмисля, беше, че синът му нямаше онова постоянство на идеи, което самият той имаше — и през 1873 година мислеше същото, което беше мислил през 1845; сиреч, че трябва да има много свобода и много бой; че свободата се погажда много добре с религията и че е нужно да се преследват и наказват всички, които се насочват към политиката, за да мошеничествуват.

А пък Хуан беше самата непоследователност. По времето на Прим той се показа привърженик на кандидатурата на херцог Монпансие^[1]. „Това е подходящият човек, разберете — човек, който на пръсти води сметките на дома си; образец за бащи на семейства.“ Дойде дон Амадео^[2] и Дофина стана такъв републиканец, че беше страшно да го слушаш: „Монархията е невъзможна, трябва да се убедим в това. Казват, че страната не е подготвена за република; ами да я подготвят. То е все едно да искаме човек да се научи да плува, без да се реши да влезе във водата. Единственият изход е да се премине през някой и друг неприятен момент… Неволята учи… А инак, вижте тая Франция, това преуспяване, тази интелигентност, този патриотизъм… и как само плащат петте милиарда^[3]…“ Тогава дойде 11 февруари^[4] и в началото на Хуан му се стори, че всичко върви по мед и масло. „Това е прекрасно. Европа е изумена. Да казват каквото щат, испанският народ е много съзнателен.“ Ала след два месеца песимистичните мисли вече бяха напълно завладели духа му: „Това е мошеничество, това е срам и позор. Всяка страна има правителството, което заслужава, а тук може да управлява само човек, който е винаги с кол в ръката.“ Бавно и постепенно Хуанито взе горещо да брани идеята за Алфонсо. „За бога, синко — казваше дон Балдомеро наивно, — това е невъзможно.“ И изваждаше на показ „никога“-то на Прим. Барбарита заставаше на страната на принца в изгнание и тъй като чувствата имат много голям дял в съдбата на народите, всички жени подкрепяха принца и го защищаваха с аргументи, извлечени от сърцето. Хасинта изпреварваше и най-запалените по дон Алфонсо: „Той е едно дете!…“ — възкликваше тя и не даваше повече обяснения.

Наследникът Санта Крус се смяташе за важна личност. Беше доволен, сякаш сам се беше създал и открил, че е добър. „Защото аз — казваше той, стараейки се да съюзи истината със скромността — не съм от най-лошата част на човечеството. Признавам, че има по-висши от мен същества — например жена ми; ала колко по-низши има, колко много!“ Неговата физическа привлекателност беше действително голяма и той самият го заявяваше в интимните си монолози: „Колко съм красив! Вярно казва жена ми, че няма друг по-хубав от мен. Горкичката, обича ме до полуда… И аз нея също, както е редно. Имам отлична фигура, обличам се добре, а и в маниерите и обноските, струва ми се… сме нещо.“ В къщи важеше само неговото мнение; той беше оракулът на семейството и пленяваше всички не само защото го обичаха и глезеха много, а и заради чародейното си въображение, заради онова благословено сладкодумие и умение да се харесва. Най-завладяна беше Хасинта, която не би се решила да твърди пред домашните, че бялото е бяло, ако любимият й съпруг твърдеше, че е черно. Тя го обичаше с истинска страст, като за това чувство немалък дял имаше неговата хубост и интелектуалните му проблясъци. За моралните съвършенства, които цялата фамилия откриваше у Хуан, Хасинта си имаше свои съмнения. Имаше ги и още как! Ала виждайки се сама на тази несигурна почва, тя се изпълваше с тъга и си мислеше: „Дали не се оплаквам без причина? Дали не съм, както уверяват, най-честитата жена и не съм го осъзнала?“

С тези разсъждения тя се бичуваше, за да уталожи своето безпокойство, както покайващите се бичуват плътта си, за да я накарат да се подчинява на духа. Не можеше да се примири единствено с факта, че няма дечица. „Защото всичко може да се понася — казваше тя — освен това. Ако имах дете, щях да се забавлявам много с него и нямаше да мисля за някои неща.“ От толкова размишления й се явяваха халюцинации и кошмари. Понякога нощем, в първия си сън, усещаше на гръдта си топлия допир на една устица, която суче. Събуждаше се стресната от този допир и с голяма мъка, че всичко е било илюзия, изпускаше едно „ах!“, а съпругът й отвръщаше от другото легло: „Какво ти е, детенце?… Кошмар?“ „Да, мили, един много лош сън.“ Ала не искаше да каже истината от страх, че Хуан ще й се надсмее.

Коридорите на голямата къща й се струваха мрачни само защото из тях не се чуваше тропкане на детски крачета. Ненужните стаи, предназначени за дечурлигата, когато ще ги има, й навяваха такава тъга, че в дните, когато се чувствуваше най-засегната от манията, тя не минаваше през тях. Вечер, като виждаше дон Балдомеро да се прибира тъй благодушен и весел с вечно засмяното си лице, облечен в най-фино черно сукно, тъй чист и румен, тя не можеше да не мисли за внуците, с които тоя господин трябваше да се сдобие, за да има логика в света, и си казваше: „Какъв дядо губят!“ Една вечер отиде много неохотно на театър в „Реал“. Цялото предишно денонощие бе прекарала у Канделария, чиято малка дъщеричка беше болна. В лошо настроение и сънлива, Хасинта искаше операта да свърши скоро; но за жалост произведението, нали е Вагнерово, беше много дълго. Според Хуан и всички хора с вкус музиката бе прекрасна, ала на нея изобщо не й харесваше. Тя направо не я разбираше. Не признаваше друга музика освен италианската; колкото по-ясна и изпълнена на орган, толкова по-добре. Настани „мострите си“ отпред и седна на последния стол отзад. Трите момичета — Барбарита II, Исабел и Андреа, бяха много доволни от това да чувствуват стрелкащите ги погледи на младоците от галерията и от ложите на мястото си, а понякога през бинокъла се улавяше по някой хубав поглед и от партера. Доня Барбарита я нямаше. Когато дойде четвърто действие, Хасинта почувствува отегчение. Поглеждаше често към ложата на съпруга си и не го виждаше. Къде ли беше? Докато мислеше за това, тя направи реверанс към Вагнер, като леко склони грациозната си глава към гърдите си. Последното, което чу, бе един красноречив откъс, в който оркестърът вдигаше шум, подобен на бръмченето, с което комарите ни развличат в летните нощи. Под тази приспивна музика дамата задряма с един от тия напрегнати и кратки сънища, при които мозъкът възпроизвежда действителността удивително релефно и пищно. Впечатлението, което тези летаргии оставят у човека, обикновено е по-дълбоко от онова, което оставят много явления от външния свят, възприемани от сетивата ни. Хасинта се намираше на място, което беше и не беше нейният дом… Всичко беше подплатено е бял сатен на цветя, който тя и Барбарита бяха видели предния ден у Собрино… Беше седнала на един „puff^[5]“, по коленете й се катереше едно много хубаво момченце, което първо докопваше лицето й, а след туй пъхваше ръка в пазвата й. „Недей, недей… Туй е аку… пфу!… Грозно нещо; то е за котето…“ Ала момченцето не разбираше от дума. Беше само по ризка от най-фино холандско платно и нежните му месца се плъзгаха по копринения пеньоар на майка му. Един пеньоар в стражарско синьо, който седмица преди това тя бе подарила на сестра си Канделария… „Не, не; това не… Недей… аку…“ А то все настояваше, беше досадно и хубавичко. Искаше да разкопчае пеньоара и да пъхне ръка. После заудря глава в гърдите й. Като видя, че нищо не постига, застана сериозно, така необикновено сериозно, че приличаше на мъж. Гледаше я с големите си живи и влажни очи, като изразяваше с тях и с устните си цялата безутешност на човечеството. Адам, изгонен от рая, не би гледал по-различно благото, което губеше. Хасинта искаше да се засмее, ала не можеше, защото малкият впиваше пламналия си поглед в душата й. Минаваше много време така — детето-мъж гледаше майка си и бавно размекваше нейната твърдост с мълнията на очите си. Хасинта усещаше, че нещо се скъсва вътре в нея. Без да знае какво върши, разкопча едно копче… После второ… Ала лицето и погледът на детето си оставаха неумолими, с оная красива сериозност, която ставаше страшна… Четвъртото копче, петото; всички копчета изскочиха от илиците си, карайки плата да стене. Тя обърка броя на копчетата, които разкопчаваше. Бяха сто, може би хиляда… И туй не помогна… Лицето на детето добиваше подозрителна неподвижност. Най-сетне Хасинта пъхна ръка в пазвата си, извади това, което желаеше момчето, погледна към него сигурна, че то ще се успокои, когато види нещо тъй вкусно и тъй хубаво… Напротив! Тогава хвана главата на момчето, притегли я към себе си и насила натика в устата му… Ала устата беше безчувствена и устните не шаваха. Цялото лице сякаш беше на статуя. Това, което Хасинта усети по тъй нежната част на кожата си, беше потресаващото съприкосновение на гипса, съприкосновение на грапава и прашна повърхност. Вълнението, което допирът предизвика у нея, я зашемети за известно време. След това отвори очи и си даде сметка, че тук са сестрите й; видя пъстрите завеси на сцената на театъра, гъсто притисналите се от двете страни на галерията хора. Тя малко бавно осъзна къде се намира, спомни си и за глупостите, които беше сънувала, и посегна към гърдите си с жест на срам и страх. Чу оркестъра, който все имитираше комарите, а като погледна към ложата на съпруга си, видя Федерико Руис — големия меломан, с отметната назад глава, с полуотворена уста, който с безгранична радост слушаше и се наслаждаваше на омайната музика на цигулките под сурдинка. Сякаш в устата му падаше струйка от най-финото и вкусно сладко, което човек би могъл да си представи. Мъжът беше изпаднал в екстаз. Дамата видя и други яростни меломани в ложата; ала макар да беше приключило вече и четвърто действие, Хуан не се появяваше.