Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (64)

8

Нощта беше лоша и за Фортуната, защото тя я прекара почти цялата в мисли и размисли дали другият ще си спомни или не за нея. Беше много странно, че не го бе срещнала никога на улицата. И, разбира се, не е да не беше се оглеждала хубаво на всички страни. Болен ли е, няма ли го в Мадрид? По-нататък, когато узна, че Хуанито Санта Крус през февруари и март е бил болен от пневмония, тя си спомни, че същата нощ го беше сънувала. А истина бе, че го сънува на разсъмване, когато разгорещеният й мозък заспа, отстъпвайки пред нещо като опиване от размишления. Като се събуди, беше вече ден и дълбоката почивка, макар и кратка, беше върнала обратно в главата й образите и мислите. „Ще се държа за моя аптекар — рече си тя, след като каза “Отче наш" за душите, за които никога не забравяше. — Ще си живеем тъй пременени." Стана, запали огъня, отиде на пазар — от магазин на магазин, и си мислеше, че Максимилиано можеше да поизрасне, да наедрее в гърдите и да напълнее, да стане по-мъжествен, с една дума, и да се изцери от оная проклета хронична хрема, която го караше да се секне постоянно. За добротата на сърцето му нямаше какво да се каже, защото той беше светец и като се оженеше, наистина жена му щеше да прави с него каквото си поиска. С две-три медени думички той ставаше доволен и съгласен. Важното беше да не му противоречи във всичко онова за съвест и… мисии. Тук имаше едно прилагателно, което Фортуната не си спомняше. То беше „възвишени“, но все едно, тя нали знаеше, че е нещо много хубаво.

Тоя ден пазаруването продължи малко повече: тъй като Максимилиано й беше известил, че ще обядва с нея, тя мислеше да му сготви ястие, което и на двамата много им харесваше и което беше кулинарният специалитет на Фортуната — дроб-сарма. Готвеше я тъй вкусно, че пръстите си да оближеш. Жалко, че не беше време за ангинари^[1], защото би ги поднесла с ориза. Но взе малко агнешко, което много обичаше. Купи телешки котлети за два реала, дреболии и няколко консервирани сардини за второ ястие.

Като се върна в къщи, зареди трите гърнета с оная педантична грижливост, която изисква испанската кухня, и се зае да приготовлява ориза в тенджерата. Тоя ден нямаше кухненски съд, който да не влезе в работа. След като изпържи лука, счука чесъна и накълца дреболиите, когато нищо важно не беше забравено, грешницата си изми ръцете и отиде да се среше, като вложи в това повече внимание от друг път. Мина известно време; от кухнята се носеха разнообразни смесени миризми. Боже, колко труд има в нея! Когато Рубин дойде в дванадесет часа, неговата приятелка излезе да му отвори със засмяно лице. Масата вече беше сложена, защото тая жена сякаш разтягаше времето и щом поискаше, вършеше всичко с лекота и бързина. Влюбеният каза, че е много гладен и тя го помоли за капка търпение. Беше забравила нещо много важно, виното, и щеше да слезе да го потърси. Но Максимилиано предложи той да изпълни това домашно задължение и хукна като стрела.

Половин час след това седяха на масата в мир и любов; но в същия миг Фортуната бе нападната внезапно от такива странни мисли, че не знаеше какво й става. Самата тя сравни душата си през ония дни с ветропоказател. Еднакво бързо се обръщаше ту на една, ту на друга страна. Неочаквано, сякаш задухваше силен вятър, ветропоказателят правеше голямо завъртване и върхът му заставаше там, където преди е била опашката. Тя беше усетила много такива промени, но никоя не е била като тая в момента, когато бръкна с лъжица в ориза, за да сервира на бъдещия си съпруг. Тя не би могла да каже как стана това, нито пък как дойде онова чувство в душата й, завладявайки я цялата. Не можа да стори нищо друго, освен да го погледне и почувствува такава ужасна антипатия към бедното момче, че трябваше да се напрегне, за да я прикрие. Без нищо да забележи, Максимилиано хвалеше отличната подправка на ориза, но тя замълча, преглъщайки с първите хапки горчивия безпорядък, който напираше да се излее от сърцето й. Дълбоко в себе си си каза: „По-скоро ще ме направят на парченца, отколкото да се омъжа за подобен човек… Но не виждате ли, не виждате ли, че дори не прилича на човек?… Даже мирише на лошо… Не искам да казвам какво ми става, като си помисля, че цял живот ще гледам пред себе си този трътлест нос.“

— Изглеждаш тъжна, кукличке — каза й Рубин, който често я наричаше така нежно.

Тя му отговори, че оризът не бил станал така, както би искала. Когато ядяха котлетите, Максимилиано й каза с известен даскалски педантизъм:

— Едно от нещата, на които трябва да те науча, е да се храниш с нож и вилица, а не само с вилица. Но има време за това и за много други неща.

И тези постоянни забележки й тежаха. Искаше й се да говори добре и да бъде изискана и почтена личност, но колко полезни щяха да бъдат уроците, ако учителят беше друг, не с този течащ нос, не с това бледо и мъртво лице, не с това тяло, което сякаш не беше плът, а плитка овнешки черва.

Тази антипатия на Фортуната не й пречеше да го уважава, а уважението се смесваше с едно дълбоко съжаление към несретника, кавалера на честта и на добродетелта, който стоеше морално толкова по-високо от нея. Уважението към него, признателността и онова необяснимо състрадание, защото по-висшите не се съжаляват, бяха причина тя да обуздава отвращението си. Не можеше твърде умело да се претворява и друг, по-малко заслепен от Рубин, би познал, че зад тъй хубавото междувеждие се спотайва нещо. Но той виждаше нещата през призмата на собствените си идеи и за него всичко беше тъй, както трябваше да бъде, а не както беше. Фортуната се зарадва, че обедът свърши, защото да поддържа сериозен разговор и да слуша забележки и поправки не я развличаше много. Обичаше повече шетането — да прибира съдовете и да вдига масата, нещо което предприе веднага след кафето. За да остане по-дълго време в кухнята, отколкото в гостната, попреми съдовете и започна да кълца салата, преди още да има нужда от нея. От време на време наобикаляше гостната, където Максимилиано се беше заел да учи. Не му беше лесно този ден да съсредоточи вниманието си в уроците. Беше много разсеян и всеки път когато приятелката му влизаше, цялата фармацевтична наука се изпаряваше от главата му. Въпреки това искаше Фортуната да бъде при него и дори малко се разсърди, че тя дълго се застоява в кухнята.

— Мила, не работи толкова, че ще се измориш. Донеси си ръкоделието и седни тук.

— Ако седна тук, няма да учиш, а ти трябва да учиш, за да не губиш годината — отвърна тя. — Щото, ако я загубиш, трябва отново да учиш…

Този аргумент имаше силно въздействие над духа на Рубин.

— Няма значение, че си тук. Стига да не ми говориш, аз ще уча. Като те гледам, сякаш разбирам по-добре нещата и ми се отприщва разсъдъкът. Седни тук — ти с ръкоделието си, а аз с моите книги. Когато се почувствувам много затъпял, хоп, ще погледна към теб и веднага ще се събудя.

Фортуната тихо се позасмя и излизайки за миг, донесе ръкоделието си.

— Знаеш ли? — каза Рубин, щом тя седна. — Брат ми Хуан Пабло отиде в Молина да урежда нещата около наследството на леля Мелитона. Леля Лупе му писа и той, преди да дойде в Мадрид, замина за там. Пише ни, че няма да има големи трудности.

— Наистина ли? Браво!… Слава богу.

— Така е, както ти казвам. Още не мога да кажа какво се пада на всекиго от нас. Но те уверявам, че се радвам заради теб, само заради теб. После ще се оплакваш от провидението. Защото, колкото по-осигурен материално е животът, толкова по-сигурно се запазва честта. Половината от позора, който съществува в живота, е само от бедност, мила, от бедност. Повярвай, че бог е дошъл да ни види и ако сега не се държим добре, заслужаваме наказание.

Фортуната би си казала: „Виж ти какъв моралист ми се падна!“, но нямаше представа за тази дума и си каза: „До гуша ми е дошло от мисионера“, като употреби думата мисионер с двойно значение, а именно: като проповедник и като агент на онова, което Рубин наричаше своя мисия.