Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (162)

1

Към средата на ноември Фортуната се почувствува неразположена. Като я наблюдаваше, Балестер си викаше: „Ненапразно казвам, че трябваше да обича мен вместо да си погубва живота заради тоя лекомислен човек. Какви жени! Също като магаретата — наумят ли си да вървят по ръба на пропастта, и да ги пребиеш от бой, пак няма да се отклонят.“

От магазинчето на аптеката, където работеше нещо, я видя да минава по улицата. „Корабът плува… Винаги точна за срещата. Доня Лупе беснее, бедният Рубин хич го няма и тая гълъбица лети към покрива на съседа. Колко е далече от мисълта, че съм разкрил скривалището й! Доста се поизмъчих, докато успея. И не че имам намерение да я издам… Това е несвойствено за един рицар като мен. Правя го заради себе си. Аз съм си такъв, обичам да дебна тия, които ме интересуват… Съвсем сигурно е, че ще влезе тук след ухажването… Ах каква памет имаш, Сехисмундо! Вече забрави, че й обеща да приготвиш за днес хапчетата хашиш, които искат да дадат на бедния Макси, за да видят дали няма да се проясни малко помътеният му мозък. Да пристъпим към работа и нека най-буйната радост и най-приятната измама — извади от един шкаф шишенцето с екстрат от индийски коноп — просветлят пипето на моя нещастен приятел посредством този драгоценен възбудител.“

Два или три часа по-късно Фортуната влезе в аптеката. Аптекарят забеляза изписана на лицето й дълбока печал. Без съмнение я бе налегнала голяма мъка, голяма, ужасна, от тия, които могат да се изразят единствено чрез риторичния образ на шпага, пронизваща гърдите.

— Приятелко моя — каза й Балестер, — не се бойте, няма да ви досаждам с просташки утешения. Днес изпитвате страдание и не какво да е, ами носите в себе си голяма горест. Не, не отричайте. Вашето лице е за мен книга, най-хубавата от книгите. Чета в нея всичко, което става с вас. Няма смисъл да се измъквате. Ни най-малко не се надявам да ми изповядате скръбта си, преди да се убедите, че лекарят, призван да я излекува, съм аз.

— Стига, Балестер — рече тя мрачно. — Не съм дошла да се шегуваме.

— Вярвам… Като че ли някой ви стяга сърцето с въже.

— Ах, да!… Да — пламенно възкликна младата жена, на която малко й трябваше да избухне в плач.

— И сте плакали, очите ви го казват.

— Да… да… Но престанете с глупостите си и не се бъркайте там, където не ви е работа. Много сте прозорлив днес.

— Винаги съм си бил такъв. Пазете тайните си от другите, от мен — не. Зная откъде идвате. Улицата, номера на къщата, етажа. И ако настоявате, знам и какво се е случило. Неприятност; аз — това, ти — онова; не ме обичаш, обичам те, ту напред, ту назад, завой, хайде отново; мамиш ме, нищо подобно, ти повече и край — сбогом, и ето ти ги сълзите.

Госпожа Рубин оброни глава и цамбурна в черното езеро на тъгата си. Балестер я наблюдаваше безмълвно, с уважение към тая скръб, която бе толкова истинска, че не можеше да се скрие. Най-сетне Фортуната стана от стола, като човек, дошъл на себе си, и запита:

— Приготвихте ли хапчетата?

— Тук са — рече той, подавайки й кутийката. — Между впрочем няма да е зле и вие да вземете едно.

— Аз? Моето не се оправя с хапчета… Бъдете жив и здрав, отивам си в къщи.

— Успокойте се — каза й Сехисмундо на вратата. — Животът е такъв — днес — мъка, утре — радост. Трябва да бъдем спокойни и да приемаме нещата каквито са, да не обвързваме цялото си същество само с един човек. Когато една свещ изгори, трябва да се запали друга… Значи, горе главата и да се научим да презираме… Който не умее да презира, не е достоен за насладите на любовта… И последно, моя мила приятелко, вече знаете, че съм на вашите заповеди, че в мое лице имате най-покорния слуга в случай на нужда, грижлив приятел, сдържан, добър човек… Всичко хубаво.

Младата жена се качи у дома си. Доня Лупе я нямаше, тъй като по това време ходеше редовно на разпродажбите в заложната къща. Максимилиано прекарваше дълги часове в кабинета си или в спалнята и не излизаше дори в коридора, обикновено лежеше на канапето, потънал в съзерцание, което приличаше по-скоро на сънливост, с поглед, втренчен в една точка на тавана също като отшелник-ясновидец. Не пречеше на никого, не отказваше да яде или да глътне лекарствата, изпълняваше безропотно каквото му нареждаха, сякаш основното в тая фаза на мозъчното боледуваме бе отсъствието на воля, отказът да бъдеш нещо, с цел да станеш всичко. Чувствувайки се сама в къщата, Фортуната почна да се върти насам-натам, за да си намери някаква работа, която да я разсее и разтуши. Невъзможно. Колкото повече работеше, с толкова по-голяма настойчивост и яснота се повтаряше в съзнанието й онова, което бе преживяла сутринта. „Ще полудея — рече си, докато натапяше прането. — По-луда съм от болния Макси и това ще ме довърши.“

Без да влияят на машиналните й движения, в съзнанието на клетата жена се повтаряха с точност сцената, думите, жестовете, най-незначителните промени в разговора. Докато ги възпроизвеждаше, хрумваха й коментари, които се редяха като хаотични бележки. Работата на мозъка й представляваше трескава и мъчителна смесица от дейността на разсъдъка и паметта, които се преплитаха и припламваха с блясъка на светкавица.

„Голяма глупост беше, че му го казах… От известно време е много студен и като че ли готов да скъсаме. Пак се умори, пак. А през юни, да, добре си спомням, че беше юни, понеже издигаха навеса за празника на светото причастие, ми каза, че никога повече няма да ме напусне, че се срамува, загдето ме е изоставял два пъти, и още куп лъжи… Истината е, че сега търси повод да се отметне… Христе! Каква физиономия направи, като му го казах: «Не ставай глупак и не вярвай толкова на жена си. Какво си въобразяваш? Че не е като другите? Слушай тогава: жена ти те мамеше с оня господин Морено, дето внезапно умря една нощ. За твой късмет взе, че пукна, а сърцата се пръскат от силата на любовта… Повярвай, както че бог ни е създал, небесната красавица също го обичаше и се срещаха… не знам къде, но се срещаха. И теб те преметнаха, нищо че си толкова хитър…» Боже мой, как ме гледаше! Ах, себелюбието и гордостта изригнаха от устата му.“

После в ушите й отекваше онази реплика, която я бе накарала да се разтрепери и още я замайваше, защото думите се повтаряха безспир като мелодия от музикална кутия, чийто цилиндър подема първата нота веднага щом отзвучи последната. „Така ли, въобразяваш си, че жена ми е като теб? Откъде ти хрумна тая гнусна история? Кой ти пъхна в главата тия мисли? Жена ми е свята. Моята жена не е изцапана с едно петънце. Не я заслужавам и това ме кара да я уважавам и да й се възхищавам още повече. Жена ми, хубаво ме чуй, стои над всяка клевета. Имам й пълно доверие, сляпо, не ми дава повод и за най-малкото съмнение. Толкова е добра, че освен верността й към мен има навика да ми доверява всичките си мисли, за да ги обсъдим. Де да можех и аз да й доверя своите! Сега, като ми пристигаш с тия абсурдни приказки, се виждам толкова по-долу от нея, че повече не може и да бъде. Ти самата ме наказваш, като твърдиш, че жена ми е като теб или че може в нещо да си приличате. Наказваш ме, защото ми показваш разликата, сравнявам те с нея и ако губиш от сравнението, вината си е твоя… И последно, ако още веднъж изречеш пред мен една думичка само за жена ми, вземам си шапката… и няма да ме видиш до края на живота си.“

Коментар: „И аз, която си въобразих, че не е почтена, сега стигнах дотам да нямам друг изход, освен да призная, че е… Бълнувала ли е Аурора? Така настоява, че не знам… Може и да греши… Възможно е онзи господин да е бил влюбен в нея. Това съвсем не означава, че е грешила…“

И отново в ушите й отекнаха страшните му думи: „Ако още веднъж изречеш пред мен…“ Коментарът дойде успоредно с поведението на филипиката: „Ах, мошеник! По-рано не говореше така. През юни, да, добре си спомням, всичко беше обичам те и те обожавам и как се присмивахме на небесната красавица, макар че винаги я смятахме за добродетелна. Свята, казваш? Тогава защо я лъжеш? Свята! Сега ми излизаш с това: “Вземам си шапката и няма да ме видиш повече" Истина е, че отдавна искаш да го направиш. Търсиш предлог и се хващаш за това, което казах. Сравнявам те с нея и ако губиш от сравнението, вината си е твоя. Все едно да каже, че съм никаквица, че не мога да бъда почтена, дори да искам… Как ме болеше, като го слушах, как ме боли и сега! Гърлото ми се свива и очите ми се пълнят със сълзи. Да ми каже на мен това, на мен, дето се погубвам по него… Но, господи, какво съм виновна аз, че това красиво момиченце е ангел. Дори добродетелта се стоварва върху главата ми. Неблагодарник!"

Повторение на думите, които му бе казала: „Слушай, не го вземай толкова навътре. Може и да е лъжа. Знам ли? Не смятай, че аз съм го измислила. За да се увериш, че не обичам интригите, ще ти кажа, че това, за което толкова се сърдиш, е работа на Аурора.“

А той: „Ако я пипна, ще и отскубна езика. Тая жена е усойница, завистница, интригантка. Внимавай с нея.“

Коментар: „Наистина бях много неблагоразумна. За никого не бива да говориш зле, без да си сигурна, че е така. От тоя момент насам престана да ме гледа както преди. Смачках му себелюбието. Все едно да седнеш неволно върху цилиндър — колкото и да гладиш след това, никога няма да стане какъвто е бил. Точно това няма да ми го прости. Всичко прощава, но засегнат ли му гордостта, прошка няма. «Сърдит ли си?» «Ако си мислиш, че не трябва да бъда!» «Помъчи се да забравиш какво съм ти казала.» «Не мога, обиди ме, падна ми в очите. Понеже ти нямаш нравствено чувство, нищо не разбираш. Не можеш да прецениш колко губи човек, като приказва, повече, отколкото трябва.» «Не ми говори такива неща.» «Сами излизат от устата ми. Откакто наклевети горката ми жена, обожанието и нежността, които изпитвам към нея, се засилват, а виждам и нещо друго: виждам колко съм мизерен, като съм с теб, ти си огледалото, в което се оглежда съвестта ми и мога да те уверя, че образът ми е ужасен.»“

Коментар: „Като почне с тоя тон, ми идва да го набия… Иска да каже, че съм никаквица. Подхване ли тия геологии, значи е решил да ме остави. Не мога да живея така, господи, това е по-лошо от смъртта.“ Повторение: „Тръгваш ли вече?“ „Мислиш, че е още рано?“ „Ще дойдеш ли в понеделник?“ „Не мога да ти обещая.“ „Пак започваш с номерата си.“ „А ти ставаш досадна.“ „Не искам да спорим. Кажи ми какво искаш?“ „Скъсаме ли, не хвърляй вината върху мен, защото виновната си ти.“ „Аз?“ „Да, ти, с вечните си глупости.“ „Добре, както искаш… Все ти да си правият…“ „Сбогом.“

След малко от задушаващата я мъка изскочи внезапно нова мисъл, която прониза съзнанието й също като лъч, осветил от край до край облаците. „Какво ще е това дяволско нещо почтеността, че както и да се мъча, не мога да я уловя и пъхна в себе си?“

Тогава си даде сметка, че не е накиснала прането. Работата тепърва й предстоеше, купищата дрехи и коритото с вода лежаха пред нея като примрели от смях. От унеса я извади Папитос, която влезе с почистените ножове.