Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (156)

1

В дванадесет часа на един хубав октомврийски ден дон Мануел Морено-Исла се връщаше у дома си след кратката разходка из Хайд парк… искам да кажа, из Ретиро. Грешката на разказвача отговаря на quid pro quo^[1] на героя, тъй като поради лекомисления смут, в който по това време бе изпаднал духът му, Морено често объркваше непосредствените си впечатления със спомените. Умората, която изпитваше и която подтикваше ума му към сравнителна дейност, не му пречеше добре да прецени състоянието на чувствата си и положението, в което се намираше. „Много зле ще е машинката, щом по средата на улица «Алкала» се изморих. А само обиколих езерото. Дяволска невроза, или кой знае какво! Аз, който след като обхождах Serpentine^[2] поемах тутакси към Cromwell road^[3]… дреболия, десет пъти по-голяма от днешната разходка… Аз, който се връщах в къщи готов да измина още толкова, сега се изморих, преди да съм извървял половината на тая проклета «Алкала». Може би се дължи на дяволската настилка, на непоносимата стръмнина… Това е столицата със седемстотинте хълма. Ах, тия простаци пак са почнали да поливат и трябва да мина на отсрещния тротоар да не ми тегли някой душ тоя дивак с маркуча. «Ха така, зверове, правете локви, та да има кал и малария»… Оттук пък метачите ме засипват с облаци от прах… «Животни, уважавайте хората»… Предпочитам душовете. Точно тая диващина ме е поболяла. Тук не може да се живее. А, ето още един бедняк. Една крачка не можеш да направиш, без да те нападнат тия просяшки орди. И някои са толкова нахални!… «Дръж, вземи и ти». Ще има да се забавлявам, ако забравя да изляза някой ден с пълен джоб монети. Тук няма полиция, нито благотворителност, нито стил на живот, нито цивилизация… Слава богу, че изкачих стръмнината. Прилича на изкачването на гологотата, а с тоя кръст, който мъкна, още повече… Какви красиви нардове продава тая жена! Ще купя един… «Дайте ми един нард. Само едно стръкче. Хайде, дайте ми три стръка. Колко? Вземете. Сбогом.» Ограби ме. Тук всички крадат. Сигурно приличам на свети Йосиф, но няма значение… «Не участвувам в лотарията, оставете ме на мира.» Какво ме интересува, че утре е последният ден за билети и дали номерът е печеливш, или не? Идва ми наум да купя един билет и да го дам на Гилермина. Сигурно ще спечели. Най-голямата късметлийка!… «Дай ми тоя, момиченце… Да, номерът е добър. Ами ти защо ходиш толкова мръсна?» Какъв народ, прости, господи, каква раса! Добре му казах завчера на дон Алфонсо: «Не се заблуждавайте, Ваше Величество, векове трябва да минат, докато тая нация стане представителна. Освен ако не се извърши кръстосване с някоя северна раса, което да докара тук саксонски майки». Още малко ми остава. Откровено казано, нещата опират до файтон; не, издръж, скоро ще стигнеш… Погребение на площад «Пуерта дел Сол». Не, тук аз не бива да умирам, та да не ме возят в тия ужасни катафалки… Удари дванайсет часа. Ей ги там уволнените чиновници, гледат как пада топузът. Ще ви дам аз един топуз. Идва насам Каса-Муньос. Но какво виждам? Той ли е? Вече не се боядисва. Разбрал е, че е абсурдно да ходиш с бяла коса и черни бакенбарди. Не поглежда към мен, не иска да го поздравя. Действително в много смешно положение изпада човек, който се боядисва, в деня, когато реши да се откаже от боята, понеже това го изисква възрастта, или защото се е убедил, че никой не вярва на измамата… В оная карета пътува херцогиня Гравелинас… Не ме видя… «Здрасти, Фейхо». Как се състари тоя човек! Хайде, вече съм на моята улица «Кореос». Дали братовчедът е дошъл на обед? Днес ще трябва да ме прегледа по всички правила, защото се чувствувам много зле… Добре да ме преслуша, че това сърце прилича на спукано духало. Дали това не е чисто нравствен феномен? Възможно е. Вече ми е ясен лекът… Ама колко са зелени лозниците, колко са зелени! Балконите са все тъй тъжни. Ах! На верандата излиза Барбарита да си поприказва с църковната мишка… «Здравейте, здравейте… Идвам от разходка… Много добре съм, днес никак не се изморих…» Ама че лъжа казах! Изморен съм, както никога. Хайде, стълбище на моя дом, бъди добро с мен. Да се качваме… Ах, това сърце, проклето духало. Бавничко, има време да стигнем горе. Ако не стигна днес, ще стигна утре. Шест стъпала зад гърба ми, Боже мой, още колко ми остава!“

Като стигна първия етаж, сестра му го посрещна на вратата.

— Много ли се измори?

— Аха, аха. Къде е Том? Нека дойде.

Морено влезе в стаята си, следван от слугата. Беше англичанин и го придружаваше навред. Антипатриотът твърдеше, че испанските прислужници са толкова недодялани, че една врата не могат да затворят. Неговият бе от тия, които издигат слугуването до интелигентна професия и предусещат и най-малките желания на своите господари, за да им угодят. Морено му каза на английски да налее вода в една от вазите, които имаше в стаята, за да сложи нардовете, и без да ги изпуска от ръка, седна тежко на канапето. Господинът бе с тъмно сако и кариран панталон, цилиндър и неизменните бели гетри над широките обувки с подметки, дебели един пръст.

— Идвал ли е братовчед ми? — обърна се към Том, като му подаде цветята.

— Господин докторът е в стаята на miss Гилермина.

— Кажете му, че съм тук.

Умората от разходката и от стълбището още го държеше, когато видя да влиза най-симпатичният от докторите, Морено-Рубие, който излъчваше радост като предохранителна мярка срещу тегобите на медицината. Лекар с големи познания и умение, той се бе прочул много и имаше блестяща клиентела.

— Днес ще ме прегледаш добре — каза братовчед му. — Представи си, че съм непознат, дошъл в кабинета ти. Престани да се шегуваш с мен и не крий истината. Имай пред вид, че ще ти подбия авторитета, ако не го сториш.

— Добре, човече, не се безпокой: ще те обискираме по всички правила — отвърна лекарят, като се усмихна и седна до него. — Много ли се измори?

— Не ме ли виждаш? Що за въпроси. Щом се наобядваме, оставям се в ръцете ти като труп в дисекционна зала.

— По-добре преди това — измъкна слушалката и почна да я сглобява.

— Значи, можеш да започваш — свали си сакото. — Да легна ли? По-добре е, да, сега, както съм си кръстосал ръцете, съм същински мъртвец.

— Не, опъни ги. Така…

Докторът разкопча ризата, долепи единия край на слушалката до него и наведе ухо към другия.

— Не мърдай… Сега дишай дълбоко. Въздъхни, ама силно, както правят влюбените.

— Имам чувството, че си настроен за шеги. Пепе, за бога, това е сериозно, много сериозно. Повече от десет нощи не съм мигнал и твоят прословут дигиталис никак не ме облекчава.

— Мълчи и ме остави да слушам…

— Какво забелязваш? Какво?

— Имай търпение де. Постой… Работата е доста лоша. Тук вътре вдигат врява хиляда дявола.

— Какъв точно шум чуваш? Пулсът е прекалено учестен…

— Нещо такова.

— Кръвното налягане…

— Да, но надделява един много лош симптом, един симптом…

— Какъв е? Кажи ми го. Как се нарича?

— Любов.

— Как не. Ще повикам друг лекар. Ти не ми вършиш работа… с твоите блудкави шеги. Това няма нищо общо.

— Не е нужно да има нещо общо — рече Морено-Рубио, като стана много сериозен и прибра уреда си. — Не знам какво си представяш. Искаш да разрушиш с един удар хармонията между духовния свят и физическия? Знаеш го, хиляди пъти съм ти казвал. Няма нужда да те преслушвам повече. Имаш смущения в кръвообръщението, които могат да се окажат много сериозни, ако не промениш начина си на живот.

— Изглежда, че водя живот на изгубен човек — стана и почна да се облича.

— Водиш живот на капризен човек, което е по-лошо. Нужно ти е абсолютно спокойствие, трябва да се откажеш от желанията на бурния живот, от размислите, които тяхното незадоволяване предизвиква; да пътуваш по-малко, да задушиш всяка луда жажда на сетивата, да се откажеш от всички нездравословни възбудители, нямам пред вид само кафето и чая, а преди всичко възбудителите на въображението и мисълта; да избягваш вълненията и да забравиш старите си навици и никога да не се връщаш към тях; да теглиш една черта в живота си и да кажеш: „Кракът ми няма да престъпи оттатък“. Ако беше на трийсет или на трийсет и пет години, щях да те посъветвам да се ожениш, но по-добре е да си дадеш сметка, че поради неотдавнашно решение на съда… или на бога от света изчезнаха всички жени, омъжени, моми и вдовици.

— Ами, ами! Все същата история — каза Морено-Исла, вземайки го на шега. — Лекар ли си или изповедник?

— И двете неща — рече другият ясно и твърдо. — Ако не направиш, което ти казах, Маноло, ако не го направиш, ще умреш, и то скоро. Тъй че вече знаеш мнението ми. Не ме търси повече за съвети. Науката ми се изчерпа с теб. Ако има някой колега, който може да намери начин да примири навиците и страстите ти с правилното и нормално кръвообръщение, извикай го и се разбери с него.

Слугата съобщи, че обедът е сервиран.

— Веднага идваме — каза болният, като хвана братовчед си под ръка. — Чакай малко, искам да те питам нещо.

Спряха за мъничко в стаята и дон Мануел запита своя братовчед с много сериозно изражение на лицето:

— Този път без шеги. В състоянието, в което се намирам, добро или лошо, при сегашното ми състояние, чуй ме добре, така както съм сега, мога ли да имам деца?

Морено-Рубио избухна в смях.

— Човече, не казвам, че не можеш. Би могъл да имаш цяло училище хлапета.

— Искам да кажа… но ми отговори сериозно… Искам да кажа, дали така както съм с разстроена система…

— Тъй мисля, за можене…

— Казвам ти го, защото ако е така, бих се решил да приема това, което ми предлагаш, уединението, да се откажа от навиците си и тъй нататък…

— Слушай, наивнико, не се грижи за увеличението на рода. Колкото по-малко човешки същества се раждат, толкова по-добре. За какво е тоя живот.

— Мисля същото. Но на мен би ми било приятно да съм сигурен, че… Това е само пример за всеки случай. Не мисли, че ми се струва лош твоят план за въздържателен живот. Ще го възприема, да, господине, но когато му дойде времето.

— Братовчеде — каза му другият, като го гледаше лукаво, — ако искаш да имаш деца, да си мислил по-рано.

— Не, глупако, не че ги искам, изобщо не ми трябват на мене хлапетии. Питам те по принцип. Стига ми да съзнавам, че съм годен… Любопитство на болен.

— Е, идвате ли? — показа се на вратата сестрата на Морено-Исла.

— Стига с това бързане. Идваме. При тоя апетит, който има човек…

— Но аз имам, дявол да го вземе — рече лекарят.