Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (143)

5

Сънят се запечата в съзнанието на госпожа Рубин, все едно че го беше преживяла в действителност. Беше го видяла, беше му говорила. Завърши мислите си, размахвайки юмрук в закана: „Трябва да се върне… А ти какво си мислеше? Ако той не ме потърси, ще го потърся аз… Идеята е моя и няма кой да ме разубеди.“ След това се надигна, опирайки се с лакът върху леглото, и се загледа в плочките. Погледът й се закова в една точка на пода. Скочи отривисто и вдигна предмета. Беше едно копче. Погледна го с тъга и го хвърли далеч от себе си, като каза:

— Черно е и има три дупчици. Лош знак.

Отново се върна към размишленията си: „Ако го намеря и не поиска да дойде, ще се самоубия, кълна се, че ще се самоубия. Не мога да живея повече тъй, господи, казвам ти, че не ми се живее повече така. Ще гледам да потърся в аптеката някаква отрова, за да свърша бързо… Гълтам я и отивам при Маурисия.“ Тази мисъл й вдъхна известно самочувствие и тя излезе от стаята. Доня Лупе я осведоми с няколко думи за магарията, която бе извършила Папитос.

— Хубаво, че не беше през нощта при запалена светлина, всички щяхме да се опечем… Опасно момиче, живота ми ще вземе.

Като премина гневът, тя се вгледа в лицето на племенницата си, откривайки върху него тъмен йероглиф, който не можеше да се прочете: „Не се грижи, ще разбера аз какво е… С мен не можеш да си играеш.“

През нощта Макси направи хиляди щуротии, а на сутринта беше толкова сърдит и изнервен, че не можеше да се издържа.

— Необходимо е голямо търпение — каза доня Лупе на Фортуната. — Знаеш ли какво ще те посъветвам? В нищо недей да му противоречиш. На всичко казвай „да“, а прави каквото е редно. Зле е бедничкият. Сутринта рано Балестер ми каза, че имал нещо като мозъчно размекване. Бог да ни закриля.

Фортуната изпитваше силно желание да излезе на улицата и се чудеше какъв повод да измисли, за да се измъкне. Предлагаше да прави покупките, от които доня Лупе имаше нужда, измисляше си неотложни работи, за да излиза. Хитрата вдовица на Хауреги разбра, че абсолютната подчиненост ще има вредни последици и почна да й дава свобода. Един ден й изнесе следната лекция:

— Можеш да излизаш; не си дете и знаеш какво правиш. Вярвам, че няма да ни създадеш някоя неприятност и ще пазиш доброто име на семейството, както го пазя аз. Достойнството, дъще, най-напред достойнството.

Но доня Лупе бе започнала да й става ужасно неприятна и за нищо на света не би й се доверила. Ако трябва да кажем истината, доня Лупе се дразнеше най-много не от това, че Фортуната излиза, а че не й казва какво мисли и чувствува. Мисълта, че госпожа Рубин е на път да лепне някое петно върху доброто име на семейството, я измъчваше, да, но не толкова, колкото това, че не се допитва до нея, нито я моли за съвет относно онова неизвестно и тъмно нещо, което без съмнение ставаше. „Спотайването ме съсипва. Нека обаче я пипна веднъж. В лош час влезе тук тая смахната жена. Не, никога не съм я понасяла, бог ми е свидетел… Винаги ми е била противна. Гъсокът Николас развали всичко, като сметна, че било набожност… Поне да бе дошла при мен и да ми бе рекла: «Лельо, забърках се в една неприятност, сгреших или ще сгреша, или може би ще сгреша, ако не ми попречат…» Прекалено добре знае, че с моя голям опит и с умението си да разсъждавам, благодарение на бога, ще й помогна да спаси честта на семейството. Ама не… напъва като магарето само да се оправи, и какво ще стори? Някоя дивотия, голяма дивотия. Ще почакаме, ще видим.“

Фортуната излезе от къщи и на площад „Прогресо“ видя множество коли. Беше траурно шествие, което вървеше по улица „Дуке де Алба“ към улица „Толедо“. По познатите лица зад катафалката разбра, че погребват Арнайс дебелия, който бе умрял предния ден. Минаха семейство Вилюенда, Трухильо, Саманиего, Морено-Исла… Може би тук бяха и дон Балдомеро и синът му… сигурно са в предните коли… „Я гледай, и Еступиня.“ Откъм файтона, в който бе с един от синовете, великият Пласидо й хвърли поглед, пълен с възмущение и презрение. Повървя след погребението и като стигна ниската част на улица „Толедо“, сви надясно по улица „Вентоса“ в посока към площад „Портильо де Хил Имон“, откъдето се откриваше долината на река Мансанарес. Много добре познаваше това място, тъй като, когато живееше на улица „Таберниляс“, често се разхождаше из „Хил Имон“, присядаше на някоя от многобройните каменни плочи, които имаше тук и за които не се знаеше дали бяха останки, или материал за някоя общинска сграда, и дълго време съзерцаваше красивия изглед към реката. Същото направи и днес. Небето, хоризонтът, фантастичните форми на сините планини, обгърнати в облаци, й внушаваха смътни мисли за един непознат свят, може би по-добър от този, но сигурно по-различен. Пейзажът е просторен и красив, завършващ на юг с гробищата, чиито гробници се белеят сред тъмнозеления цвят на кипарисите. Фортуната видя дълга върволица от коли като змия, която напредващо, лъкатушейки; в същото време друго погребение се изкачваше нагоре по „Сан Исидро“, трето по „Сан Хусто“. Тъй като вятърът духаше оттам, ясно чу камбаната на „Сан Хусто“, която биеше на умряло.

„Сигурно е с баща си — помисли си тя, — дори да ме види на връщане, нищо няма да ми каже.“

Стоя дълго време там, после отиде при статуята на Богородица от Палома, за да й довери някои неща, и започна да се моли, когато погледът й, плъзгайки се по земята, се натъкна на един предмет, който блестеше върху мраморните плочки. Полази на четири крака, за да го вдигне. Беше копче. „Бяло е и с четири дупчици! Добър знак!“, рече си, като го прибра. Отиде си в къщи, а на следния ден излезе да купи плат за рокля. Посети два магазина на „Пласа Майор“, след това пое по улица „Толедо“ с пакета в ръка и като сви по улица „Колехиата“, за да се върне у дома, един глас до нея й прозвуча като пистолетен изстрел:

— Хубавице!

„Ах, боже мой! Да се срещнат така неочаквано, тъкмо в един от редките мигове, когато не мислеше за него! Докато разсъждаваше каква гарнитура да сложи на роклята. Синьо или старо сребро. Погледна го и стана восъчнобледа. В това време той спря един файтон. Отвори вратичката и погледна с усмивка старата си приятелка; усмивка, която искаше да каже: «Идваш или не? Толкова ти се иска да дойдеш… Защо са тия колебания?»“

Колебанието й продължи няколко секунди. След което Фортуната се пъхна във файтона с главата напред също като човек, който скача в кладенец. Той влезе след нея и каза на кочияша:

— Карай към покрайнините на града. Булевард „Олмос“. Канала.

Известно време се гледаха усмихнато и мълчаха. На моменти Фортуната се отдръпваше назад, сякаш не искаше да я видят минувачите; на моменти бе толкова спокойна, като че ли пътуваше със съпруга си.

— Вчера те видях… искам да кажа, не те видях… Видях погребението и си помислих, че си в колите отпред.

Очите й го обгръщаха с нежен и мил поглед.

— Ах, да, погребението на бедния Арнайс… Кажи ми: сърдиш ли се?

Погледът й стана влажен.

— Аз? Никак.

— Въпреки че се държах лошо с теб?

— Вече ти простих.

— Кога?

— Кога! Ама че въпрос! Още същия ден…

— От доста време насам, красавице, мисля много за теб — каза Санта Крус с нежност, която не изглеждаше престорена, улавяйки я за бедрото.

— Ами аз? Видях те на улица „Империал“… Не, искам да кажа, че те видях насън.

— Аз те видях на улица „Магдалена“.

— Ах, да, магазина за тръби, за много тръби.

Въпреки приятелския тон, сдържаността им се разсея едва когато излязоха извън града. Тук усамотението ги завладя. Колата проникваше в тишината и уединението, както кораб напредва в открито море.

— Толкова време не сме се виждали! — възкликна Хуан, прегръщайки я през рамо.

— Трябваше да стане, трябваше да стане! — отвърна тя и склони глава върху рамото му. — Това е моята съдба.

— Колко си хубава! С всеки изминал ден все по-красива!

— Само заради теб — отвърна тя, влагайки цялата си душа в тия думи.

— Само заради мен — рече той и лицата им се долепиха. — Не те заслужавам. Да си призная, малката, не знам какво мислиш за мен.

— Ти си моята съдба, моята съдба. И не ми тежи, защото си имам една идея, знаеш ли?

Санта Крус не помисли да я пита за идеята. Неговата идея бе следната:

— Колко си красива! Не си ли направила някоя лудория през времето, откакто не се виждаме?

— Лудория, аз?… — много се изненада тя.

— Искам да кажа: след като се върна при мъжа си, не си ли имала някоя любовна историйка?

— Аз? — възкликна тя с тон на обидено достойнство. — Ти си полудял! С никой друг освен тебе нямам…

— С какво време разполагаш?

— С толкова, колкото искаш.

— Може да си имаш неприятности в къщи.

— Вярно е… Но какво от това?

И в същия миг си спомни за мъмренето на Фейхо. Ясно: не беше необходимо да се забравя, нито да губи достойния си вид.

— Разполагам с един час.

— А утре?

— Ще се видим ли утре? Не ме лъжи, само не ме лъжи — каза тя умолително. — Свикнала съм ти на номерата…

— Не, сега не… Обичаш ли ме?

— Що за въпрос! Много добре знаеш и затова злоупотребяваш. Много съм глупава с теб, но не мога иначе. Дори да ме биеш, винаги ще те обичам. Каква глупост! Но господ ме е създал такава. Виновна ли съм?

Невероятната й наивност, позната на недоверчивия Санта Крус, бе едно от нещата, които най-много го очароваха в нея. От известно време той забелязваше, че душата му линее и страстно желаеше да я потопи в непосредствеността на първичната и дива любов, неподправена есенция на чувствата, с които се отличаваше неукият народ.

— Няма ли пак да ме излъжеш, измамнико? — на свой ред заби тя пръсти в коляното му.

— Не стискай толкова, момиче, боли. Нека да се наслаждаваме сега, без да мислим какво ще стане или няма да стане след това. Зависи от обстоятелствата.

— А! Точно тия обстоятелства ми пречат на мен. Аз пък казвам; „Защо има, господи, обстоятелства на тоя свят!“ Не трябва нищо друго, освен да се обичаме и да живеем.

— Имаш право — галеше я като обезумял и я обсипваше с целувки. — Да се обичаме и да живеем. Ти си най-голямото сърце, което съществува.

Фортуната пак си спомни за своя приятел и учител Фейхо. Лошо е да имаш голямо сърце, трябва да се поореже.

— Признавам — продължи той, — че сърцето ти струва много повече. В сравнение с теб съм почти нищо, красавице. Не знам какво имаш в тия проклети очи… Събрали са зората на небесния рай и пламъците на ада… Обичай ме, макар че не го заслужавам.

— Умирам за теб! — щипна го леко тя под брадичката. — Ако не ме обичаш, ще отидеш в ада… Хубаво да го знаеш, ще дойдеш с мен… аз ще те отведа, мъкнейки те за брадата.

Смях.

— Колко съм щастлива, колко съм щастлива днес, боже мой! — възкликна младата жена със светнало лице и очи. — Не бих се сменила с всички ангели и серафими, които припкат пред господ на небето; не бих се сменила, не бих се сменила.

— Нито аз… Отдавна ми беше нужна радост. Бях тъжен и си виках: „Липсва ми нещо, какво е това, което ми липсва?“

— Аз също бях тъжна. Но от известно време сърцето ми казваше: „Ще се върнеш, ще се върнеш…“ Има ли смисъл да се живее, ако не се върнеш? Да живееш за един такъв ден, това е, останалото е непрекъснато умиране.

— Късно е и не искам да се злепоставяш. Предпазливост, малката. Да не вършим глупости.

Спомняйки си отново за Фейхо, тя повтори:

— Главното е да не вършим глупости.

— Разбираме се, че…

— Утре, когато ти е удобно.

— Кочияш, обърнете.

— Остави ме в началото на улица „Валенсия“.

— Където искаш.

— Вдругиден също — каза след кратка пауза и с копнеж безразсъдната жена.

— И след това, и след това… Не хапи де!…

Тя гледаше в бъдещето и лъчезарната й радост се помрачаваше от мисълта, че идните дни ще опровергаят днешния.

— Сега няма да си ми толкова лош както по-рано. Нали, палавнико мой? Няма да бъдеш, няма, нали, съкровище мое?

— Не, не… Ще видиш… Ще се увериш…

— Закълни ми се! Ах, колко съм глупава! Сякаш клетвите струват нещо. С една дума, сега ще взема предпазни мерки… Ако идеята ми се осъществи…

— А каква ти е идеята? Каква е тази идея?

— Няма да ти я кажа. Това е моя идея, ако ти я кажа, ще ти се стори лудост. Няма да ти кажа… Но какво си мислиш, че не ме бива за нищо?

— Събрала си цялата прелест на небето, красавице — целуваше я той в романтичен унес.

— Това… с прелестта е и идеята… Ако идеята ми се осъществи… Повече няма да ти кажа.

— Утре ще ми кажеш.

— И утре няма… Догодина.

— Настъпи страшният час.

— Настъпи часът на раздялата. Остави ме тук. Сбогом, дете на моята любов. Мисли за мен. Защо минутите не са часове! Сбогом… Умирам по теб.

— Не забравяй да дойдеш. Не забравяй и номера.

— Как ще го забравя, човече? По-скоро ще си забравя името.

— Точно в един часа. Сбогом, сладка хубавице.

— До утре.

— До утре.