Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (139)

1

Както вече казахме, Гилермина живееше на улица „Понтехос“ — една стена делеше къщата й от тази на Санта Крус. Това беше старият дом на рода Морено; от незапомнени времена в него се намираше банката със същото име и все още бе там, но с фирмата „Руис Очоа и сие“. Сградата, тясна и висока, приличаше на кула. Сегашният шеф на банката живееше другаде, но имаше кабинет на мецанина; на първия етаж живееха дон Мануел Морено-Исла, когато идваше в Мадрид, сестра му доня Патросинио, вдовица, и леля му Гилермина Пачеко; вторият бе зает от Саламеро, женен за дъщерята на Руис Очоа, а третия обитаваха две възрастни госпожи, също членове на фамилията и сестри на епископа на Пласенсия, брат Луис Морено-Исла и Бониля.

В деня, който трябваше да остане паметен, доня Гилермина се прибра в къщи към девет и половина. Толкова рано, а бе успяла да обиколи половината свят, бе изслушала три литургии, бе посетила стария приют, както и новия, който се строеше, уреждайки пътьом няколко спешни дела. Влезе за малко в стаята си, като си мислеше за посещението, което очакваше днес. Но интересът й към него не й пречеше да мисли и за своите дела, тъй че отново излезе, без да си сваля мантото, и отиде в стаята на племенника си.

— Може ли? — запита, като отвори лекичко вратата.

— Влез, мишко — отвърна Морено, който току-що бе взел душ и пишеше нещо на бюрото по халат и с шапка, сложил златните си очила на върха на носа.

— Добър ден — поздрави светицата, като влезе. Той я наблюдаваше над очилата. — Не съм дошла да ти преча… Но най-напред, как се чувствуваш днес? Имаше ли пристъпи на задух?

— Добре съм. Снощи спах. Не мога да повярвам, че съм спал една нощ. Понасям търпеливо всичко друго, но това ужасно безсъние ме убива. Както виждаш, днес говоря без паузи и не се изморявам.

— Ами… Дължи се на нервите ти, също и на бездейния живот, който водиш… Но да минем към моята молба. Исках само да ти кажа, че ако не желаеш да ми довършиш етажа, дай поне старите греди от къщата на улица „Релаторес“. Вчера ходих да ги видя. Ако ми ги дадеш, ще пратя да ги отрежат.

— Вземай гредите, не са стари.

— Наполовина са прогнили!

— Какви искаш да бъдат? Добре, хитрушо, твои са — отвърна Морено и отново почна да пише. — Дано бог помогне да завършиш прекрасния си приют, та човешкият род да си отдъхне! Не знаеш колко неприятна ставаш с тези твои молби. Кошмар си за всички семейства и щом те видят да се появяваш, не се съмнявай в това, те пращат по дяволите, въпреки че ти правят мили очи…

На тия думи, произнесени полусериозно-полушеговито, Гилермина отвърна, като седна до бюрото, облегна се върху него с лакът, вгледа се в племенника си и го погали по брадичката с ръка, в която държеше броеницата:

— Всичко това го казваш, за да ме засърби езикът. Голям мошеник си. Прати най-сетне тия трупи, за нищо не ти служат.

— Вземай ги и си троши главата — рече със смях дон Мануел.

— Не е достатъчно. Налага се да напишеш заповед до твоя управител, за да ми ги предаде, ей тука я напиши, на тази хартийка… Тъй като писалката е в ръката ти, няма да си тръгна без заповедта. После ще си допишеш писмото.

Докато говореше, тя взе от папката един лист с клеймо и го постави пред него, като отмести до половина написаното писмо.

— Боже, смили се! Дявол да ги вземе тия предвзети светици, тия основателки на заведения, които не служат за нищо!

— Пиши, глупчо. Всичко това са празни приказки. Ти си толкова добър… и такъв християнин!

— Християнин, аз! — възкликна благородният мъж, като скри доброжелателството си към нея под маската на комедиантска свирепост. — Аз и християнин! Какъв грях! За да не се доближаваш повече до мен ще стана протестант, евреин, мормон… Искам да бягаш от мен като от чума.

— Хайде, стига с тия глупости. Предупреждавам те, че по никакъв начин няма да успееш да се отървеш от мен, дори и в самия сатана да се превърнеш, пак ще идвам да ти искам пари и ти ще ми даваш. Хайде, напиши заповедта.

— Нямам такова намерение.

Веднага след това започна да я пише.

— Тъй, тъй — каза Гилермина и започна да диктува. — „Господин… бъдете така добър да връчите талпите…“

— Точно така. Талпите. Най-добре е да те напердашат с тях, имаш нужда.

В настъпилата тишина, докато пишеше, откъм коридора се разнесе шумолене на фусти, чуха се женски гласове и звучни целувки. Морено спря да пише и запита:

— Кой е?

— Продължавай… Какво те интересува? Сигурно е Хасинта. Карай нататък.

— Нека влезе. Защо не влиза?

— Говори със сестра ти. Хасинта! Хасинта! Влез. Чудовището иска да те види.

Вратата се отвори и се появиха Хасинта и Патросинио, сестрата на Морено. Като видя брат си, хванат натясно от светицата, Патросинио се засмя и излезе.

— Приближете се, Хасинта — каза Морено и сложи подписа си върху документа, — избавете ме, за бога, от тая голгота. Повярвайте, вашата приятелка ме разпъва на кръст.

— Мълчете, скъперник такъв — рече младата жена, като се приближи до масата. — Вие я разпъвате, а бихте могли да й дадете всичко, за което ви моли, имате в излишък. И ако възнамерявате да го направите, постъпвате много лошо, като я измъчвате.

— Ето че ми станахте враг. Няма спасение — рече той, като свали очилата и започна да търка уморените си от толкова писане очи. — Загубени сме.

— Е, видя ли? Имам ли добри адвокати? — каза Гилермина и прибра документа.

— Скъперник — повтори Хасинта. — Отказвате й някакви жалки три или четири хиляди дуро, за да довърши етажа!… Мъж без деца, потънал в пари! Вие, който преди бяхте толкова добър, толкова милосърден!…

— Работата е там, че станах протестант, еретик, ще стана и евреин, та дано най-сетне това бедствие ме остави на мира.

— Не, няма да го оставим, нали? — настоя светицата. — Слушай, Маноло, сега те молим двете с Хасинта. И турчин да станеш, все тая.

— Не. Хасинта не се меси в тия интриги — отвърна Морено, като я гледаше право в очите.

— Не мога да не се намеся. Приютът е мой, купих го.

— Така ли? И две песети да сте дала за него, сделката пак е лоша. Построен е до половина и вече е на път да падне.

— Ти ще паднеш пръв.

— Мой е — потвърди госпожа Санта Крус, като се приближи още повече и сложи длан върху писалището. — Хайде, богат скъпернико, подарете за божието дело.

— Още една! Вече подарих едни греди, които струват нещо все пак — отвърна Маноло, загледан с възхита в лицето на просителката и в ангелската й ръка, розова и пухкава.

— Не е достатъчно. Трябва да завършим първия етаж и…

— Тъй, тъй — намеси се Гилермина. — Няма да ти даде и грош. Нали? Решил е да стане мормон и парите са му нужни за жените, които ще трябва да издържа.

— По-кротко, госпожи — забеляза богатият скъперник, като се облегна назад в креслото. — Нещата се променят. Хасинта и света основателка! Ама че беля! Сега вече не знам как да се измъкна, сега сигурно ще си погубя душата, ако продължавам да отказвам. Защото няма съмнение, че тази молеща ръка, тази небесна ръка…

— Точно така, небесна — потвърди Хасинта, като размаха ръката си. — По-скоро решавайте, господине. За първи път влизам в ролята на светица. Ако дадете милостиня, това ще ми бъде началото.

— Наистина ли? — запита той, като се размърда неспокойно върху креслото. — В такъв случай, естествено — ще дам.

Гилермина започна да ръкопляска и да вика: „осанна“ и „пипнахме го“. С пъргавината на малко момиче тя грабна ключа, пъхнат в ключалката на едно от чекмеджетата на писалището.

— Ей, какви са тия волности? — извика племенникът, като я улови за ръката.

— Чековата книжка — викаше църковната мишка, като се мъчеше да се изскубне и да не избухне в смях. — Тук я държиш, неверно куче, веднага я изваждай и сложи четири цифри, четири думи и подписа си. Отвори, Хасинта, извади я, не се бой…

— Спокойно, госпожи, спокойно — рече Морено, задушаван от смях. — Това вече е взлом, насилие. Успокойте се, в противен случай ще се видя принуден да извикам полиция.

— Чековата книжка, чековата книжка! — пищеше Хасинта и също ръкопляскаше.

— Спокойствие, спокойствие. Не е тук. Долу е, в кантората. По-късно…

— Подиграва ни се!…

— Не, не — произнесе с жар Гилермина, — вече не може да се върне назад.

— Без подпис аз не си тръгвам.

— Имате нещо повече от подпис — обяви Морено със сериозен глас, като сложи ръка на сърцето си, което вече не струваше пет пари, — имате думата ми.

Беше побледнял почти като хартията, на която пишеше.

— Наистина ли?

— Не е нужно да говорим повече.

— Това, да — каза светицата, — мошеник е, еретик, но що се отнася до дадената дума…

Казаха още няколко шеги и двете свети основателки се оттеглиха, оставяйки еретика на лекаря му. Бяха толкова доволни, че когато влязоха в стаята на Гилермина, тя едва не почна да танцува.

— Нима наистина ще изпрати чека? — попита с недоверие Хасинта.

— Все едно че ти е в ръката… Беше много ловка… Тъй като сме прекалено близки, става досаден. Но на теб не можеше да откаже… Какво щастие! Разполагаме вече с първия етаж! Да живее свети Хосе блажени!… Да живе-е-е-е! Да живее богородицата от Кармен!… Да живе-е-е! Защото на тях се дължи всичко. Рано или късно Маноло щеше да ми даде тия пари. О! Добре го познавам. Ангел е той, свят човек, божия душа!…