Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (16)

2

— Сурово яйце… Отвратително! — възкликна Хасинта, изплювайки една слюнчица. — Какво може да се очаква от човек, който се влюбва в жена, която пие сурови яйца?…

— Казано безпристрастно, ще ти поясня, че беше хубава. Ядоса ли се?

— Какво ще се ядосвам! Продължавай… Тя пиеше яйцето, предлагаше и на теб и ти се свърза…

— Не, тогава нищо не се случи. Върнах се на следния ден и пак я срещнах.

— Хайде, харесал си й и тя те е чакала.

Дофина не искаше да бъде прекалено ясен и разказваше в общи черти, като смекчаваше грубите изрази и минаваше като по въглени през опасните места. Но Хасинта притежаваше инстинктивна изкусност в боравенето с куката и винаги измъкваше по нещо от всичко, което искаше да узнае. Така се разкри част от онова, което Барбарита напразно се опитваше да разбере… Коя беше тая с яйцето?… Ами едно осиротяло момиче, което живееше при леля си, която пък беше яйчарка и птичарка на улица „Кава де Сан Мигел“. А! Сегунда Искиердо!… Другояче — Ла Мелаера… Каква змеица!… Какъв език!… Каква крадливост!… Беше вдовица и съжителствуваше, както се казва, с един пикадор.

— Но стига отстъпления. Втория път, когато влязох в сградата, я намерих седнала на едно от гранитните стъпала да плаче.

— Лелята ли?

— Не, мила, племенницата. Лелята току-що я беше нахокала и долу още се чуваше пръхтенето на звяра… Аз утеших горкото момиче с четири приказки и седнах до него на стъпалото.

— Какво безсрамие!

— Започнахме да говорим. Никой не се качваше, нито слизаше. Момичето беше доверчиво, простодушно, от тези, дето си казват всичко, което чувствуват: както доброто, тъй и лошото. Да продължим. Та… на третия ден я срещнах на улицата. Отдалеч видях, че ми се усмихна, щом ме съзря. Казахме си само няколко думи и аз се върнах и се вмъкнах у тях; сприятелих се с лелята и се разговорихме; а един следобед пикадорът се измъкна изпод един куп кошници, където си караше следобедния сън, целият в перушина, и като дойде до мен, ми подаде лапа, искам да кажа, че ми подаде ръчище, и аз му подадох ръка, и той ме покани на чашка, а аз приех и пихме. Много скоро Вилялонга и аз се сприятелихме с приятелите на тия хора… Не се смей… Уверявам те, че Вилялонга ме влачеше към този живот, защото се увлече по друго момиче от квартала, както аз по племенницата на Сегунда.

— А коя беше по-хубава?

— Моята! — бързо отвърна Дофина, пооткривайки силата на самолюбието си. — Моята… едно много хубаво животинче, една дивачка, която не знаеше да чете, нито да пише. Представи си, какво възпитание! Горкият народ! И после говорим за скотските му страсти, когато ние сме виновни… Тези неща трябва да се видят отблизо… Да, мила моя, трябва да сложим ръка върху сърцето на народа, което е здраво… да; но понякога неговите удари не са удари, ритници… Онова нещастно момиче!… Както ти казах — едно животно; но добро сърце, добро сърце… Горкото дете!

Като чу това възклицание на нежност, изречено от Дофина тъй спонтанно, Хасинта сбърчи чело. Тя беше усвоила от него тази думичка, която вече не й харесваше, защото се оказа останка от предишна страст, нещо като облекло или накит, измърсени от употреба; и Хасинта изрази неудоволствието си, като зашлеви на този хитрец Хуанито една плесница, която, тъй както си беше от жена и на шега, се чу доста звучно.

— Виждаш ли? Вече се ядоса. И без повод. Разказвам ти нещата, както станаха… Стига вече, стига приказки.

— Не, не. Не се ядосах. Продължавай или ще ти зашлевя още една.

— Не искам пък… Аз искам да изтрия едно минало, което считам за позорно; не искам и да си спомням за него… Това е един епизод, който има своята смешна и своята срамна страна. Младостта оправдава някои безумия, когато от тях се излиза с неопетнена чест и здраво сърце. Защо ме караш да повтарям онова, което искам да забравя, щом само като си го спомня, ми се струва, че не заслужавам името, което притежавам днес — теб, момиченцето ми?

— Простено ти е — каза съпругата, оправяйки косата си, която Санта Крус беше разбъркал, като подчертаваше с действия онези колкото мъдри, толкова и страстни изрази. — Не съм натрапчива. Не искам невъзможни неща. Зная добре, че мъжете трябва да се поразвлекат, преди да се оженят. Предупреждавам те, че много ще ревнувам, ако занапред ми дадеш повод за това; но никога няма да ревнувам миналото ти.

Това щеше да бъде най-разумното и дискретното, което можеше да се измисли, ала любопитството й не намаля, а по-скоро се увеличи. То се прояви с особена сила в Сарагоса, след като съпрузите бяха на литургия в базиликата „Пилар“ и посетиха катедралата „Сео“.

— Ако искаш да ми разкажеш още нещо за онова… — заяви Хасинта, когато скитаха по безлюдните и романтични улици, които се простират зад катедралата.

Санта Крус направи раздразнена физиономия.

— Ама колко си глупав! Та аз искам да го узная, за да се посмея, само за да се посмея… Ти какво мислиш, че ще се ядосам ли?… Ех, колко си глупавичък… Не, просто ме забавляват твоите лудории. Много са шик… Снощи си мислех за тях и даже сънувах малко оная със суровото яйце, лелята и чичото-чудовище. Не, не се ядосвах — смеех се, повярвай ми. Забавлявах се, като те виждах сред тая аристокрация — истински кавалер, почтена личност, е, с коса над ушичките, разбира се^[1]. Сега ще изпреваря продължението на историята ти. Та… ти си я ухажвал изискано, а тя го е приела недодялано. Измъкнал си я от дома на леля й и двамата сте отишли в друго гнездо, на улица „Консепсион Херонимо“.

Хуанито погледна втренчено жена си, а после прихна да се смее. Всичко това Хасинта не беше го отгатнала. Несъмнено тя беше чула нещичко, поне името на улицата. Като реши, че е уместно да продължи с весел тон, той каза:

— Ти си знаела името на улицата, не се прави на врачка… Еступиня ме шпионираше и правеше доноси пред мама.

— Продължавай с твоето завоевание. Та…

— Въпрос на няколко дни. Народът, мила моя, кара по кратката процедура. Виждаш как се убиват. Та същото е и с любовта. Един ден й казах: „Ако искаш да ми докажеш, че ме обичаш, избягай с мен от къщи.“ Аз помислих, че ще ми откаже.

— Неправилно си помислил… особено ако у тях е имало… дървен господ.

— Отговорът й се състоеше в това да си вземе шала и да ми каже „хайде“. Не можеше да излезе през улица „Кава“. Излязохме през обущарницата, която се казва „Букетът от лилии“. Както ти казах, народът е такъв — изключително припрян и противник на разтакаванията.

Хасинта гледаше по-скоро пода, отколкото съпруга си.

— И веднага знаменитият обет за женитба — каза тя, поглеждайки го в упор и наблюдавайки колебанието му как да отговори.

Макар че Хасинта не познаваше лично никоя жертва на обета за женитба, имаше ясна представа за тези дяволски съглашения, от онова, което бе гледала в драмите, в късите пиеси и дори в оперите, представяни наместо театър, веднъж за разплакване на публиката, друг път — за разсмиването й. Тя пак погледна съпруга си и забелязвайки у него нещо като тънка усмивка на светски човек, го ощипа и малко сърдито изказа следното мнение:

— Да, обетът за женитба, с едно наум — да не бъде изпълнен; една гавра, една измама, една низост. Какви мъже!… После казвате… А тая глупачка не ти ли издра очите, когато се е видяла изиграна?… Ако бях аз…

— Ако беше ти, също нямаше да ми издереш очите.

— Напротив… негоднико… шарлатанино. Хайде, не искам да знам повече, не ми разказвай повече.

— Ти защо разпитваш? Ако ти кажа, че не я обичах, ще ми се разсърдиш и ще вземеш нейна страна… Ами ако ти кажа, че я обичах, че малко след като я измъкнах от тях, ми хрумна глупостта да изпълня обета за женитба, който й дадох?

— Ах, измамнико! — възкликна Хасинта в комична ярост, която в същност не беше напълно комична. — Благодари се, че сме на улицата, иначе още сега щях да те оскубя тъй, че в шепите да останат кичури коса… Значи, да се ожениш… И ми го казваш на мен!… На мен!…

Гръмкият смях, в който избухна Санта Крус, проехтя в празнотата на безмълвното и опустяло площадче с тъй странно ехо, че двамата съпрузи се изненадаха, като го чуха. Ъгълът беше образуван от овехтели сгради от тухли, изваяни в стил мудехар^[2]; на вратите — каменни гиганти или диваци с боздугани на рамо; на корнизите — стрехи от дърворезба в еднообразен и препечален прашен цвят. Нямаше и помен от жива душа. Зад плесенясалите решетки не се намираше никаква пролука на открехнат прозорец, през която би могъл да се плъзне човешки поглед.

— Тука е толкова пусто, мила моя — каза съпругът, сваляйки шапката си със смях, — можеш да ми вдигнеш голям скандал, без никой да разбере.

Хуанито хукна. Хасинта го погна с вдигнат слънчобран. „Няма да ме хванеш.“ „Хайде на бас.“ „Ще те убия…“ И двамата тичаха по неравната настилка, обрасла с трева, той — смеейки се гръмко, тя — зачервена и с влажни очи. Най-сетне — бух! — тя го удари със слънчобрана и когато Хуанито разтриваше удареното, двамата се спряха задъхани и задушаващи се от смях.

— Оттук — каза Санта Крус, посочвайки една арка, която беше единственият изход.

А когато минаваха през тунела, в края на който се виждаше друго площадче, също тъй пусто и тайнствено, както и предишното, без да си кажат нито дума, влюбените се прегърнаха и останаха в плътно единение, като се целуваха в продължение на една дълга минута и си шепнеха на ухо най-нежни думи.

— Сега виждаш колко е приятно това. Кой би казал, че насред улицата човек може…

— Ако някой ни види… — промърмори Хасинта, почервеняла от срам, защото наистина онова кътче в Сарагоса може да бъде колкото си иска пусто, ала не бе спалня.

— По-добре… ако ни видят, по-добре… Да си плюят на подметките.

И наново прегръдки и медени думи.

— Оттук не минава жива душа… — каза той. — Нещо повече, аз мисля, че оттук не е минавал никой никога. Поне от два века по тези стени не се е плъзгал човешки поглед…

— Замълчи, струва ми се, че дочувам стъпки.

— Стъпки… Я да видим?…

— Да, стъпки.

Действително някой идваше. Чу се, без да може да се определи откъде иде, шум от нозе, провлечени по облите камъни на настилката. Ненадейно измежду две къщи се появи черна фигура. Беше стар свещеник. Съпрузите се хванаха за ръка и тръгнаха, симулирайки най-голямо благоприличие. Като минаваше край тях, духовникът ги изгледа продължително.

— Струва ми се — заяви съпругата, вкопчвайки се още по-здраво в ръката на съпруга си и прилепвайки се плътно до него, — че позна по лицата ни.

— Какво е познал?

— Че правехме… глупости.

— Пст… и какво ме засяга?

— Слушай — каза тя, когато пристигнаха на едно по-малко пусто място, — не ми разправяй нови истории. Не искам да знам повече. Точка!

После прихна да се смее и се смя дълго. Дофина трябваше да я пита няколко пъти за причината на нейното развеселяване, за да получи отговора:

— Знаеш ли на какво се смея? На мисълта каква физиономия би направила майка ти, ако й вкараш в къщата снаха с шал, къдрици и забрадка на главата, снаха, която казва „послешен“ и не знае да чете.